ПРОСЯКИНЯТА – Планимир Петров

ПРОСЕКИНЯТА – разказ на Планимир Петров

Следващата история може да ви прозвучи като приказка и предание от  стари времена, но за жалост, не е нито приказка, нито легенда. А една тъжна, житейска история от родната действителност. Може дори да ме обвините, задето нарушавам приятното настроение като турям пръст в раната на нашето време с неговите риторични въпроси, които все още нямат свестен, приемлив отговор! Може!… Но нали и от литературните страници тези въпроси трябва да стърчат, като таралежови бодли, за да тревожат, будят, крещят и зоват?

* * *

… В един средно голям град, в крайния му квартал, живеело бедно семейство. Баща, майка, дъщеря и двама сина-близнаци. Едва свързвали двата края – от каквато и да е наемна работа по къщите и полето, от  подаяния на съседи и приятели, от животворна просия понякога,

Скоро след раждането на дъщерята Пенка, която била белязана от Бога с недоразвита умствена система, майката родила синовете – близнаците. Изтощена от слабост и недохранване, разболяла се тежко, не можела вече да шета по чуждите къщи и дворове, заживяла само с болничните и детските добавки. От отчаяние, безработният баща се предал на изкушенията на Дявола. Занемарил се, изоставил се на течението на съдбата, която го понесла като пожълтял лист отбрулен, пропил се с онова, което тук-там заработвал или от просията в кръчмата.

И така, семейството останало да се изхранва единствено с болнични и детски помощи. До други социални помощи не стигнали. Дали защото нямало кой да се застъпи за тях, или пък защото от кметството  били  сигурни, че бащата работи някъде в сивата икономика. Когато той неочаквано се разболял и изненадващо починал, властта пак нищо не направила за семейството. Разчуло се, че кметският наместник на пияна глава казал за него: „Загроби се от пиянството си! Да се беше замислил за децата си!”

*

След смъртта на мъжа си стопанката още повече се разболяла. Като майка, тя вече се бе прежалила – тежката й грижа били децата. И най-вече умствено недоразвитата й дъщеря. Защото тя трябвало да гледа по-малките си братя, макар самата  да се нуждаела от  грижи.

Когато коварната болест повалила майката на легло и тя започнала да се прощава с живота, повикала до себе си дъщерята. Не била сигурна, дали ще я разбере и послуша, дали със своя беден ум ще може да поеме някаква отговорност. Все пак, тъй като нямала друг избор, решила да сподели тревожните си размисли и казала:

– Мила моя дъще! Както виждаш… моят живот свършва, баща ти ме вика… Като ида при него, ти ще бъдеш баща и майка на твоите братя… Приеми моята заръка да се грижиш за тях, да ги пазиш от малките махленски побойници, докато пораснат и вземат хляба в ръцете си… Щото после, когато ти остарееш, те за тебе ще се грижат. Няма да те оставят като мен по чужди къщи да слугуваш и по мегданите да просиш за коричка хляб.

– Да, мамо – рекла през сълзи дъщерята, – така ще бъде, както казваш. Ще се грижа да братчетата си, виждам, няма кой друг…

Тогава майката за пръв път видяла в погледа да дъщеря си своята загриженост, своята мъка и надежда за децата. Усмихнала се и тъй, тихо и кротко се  простила с дъщеря си и със света…

*

След погребението социалните служби най-после се раздвижили и пратили близнаците в дом за сираци. Две-три години Пенка живяла в бащината си къща. Преживявала с подаяния на добри хора, с подхвърлени левчета от местния чорбаджия, който тихомълком присвоил единствената нива, двора и лозето на семейството й. Но тъй като болният ум на вече порасналата жена от време на време просветвал, искала да работи, за да си изкарва сама хляба и да помага с  джобни пари на братята си, които скоро щели да напуснат заведението. Не искала да се унижава с ровене по казаните за смет до кварталния ресторант, не искала да стане клошарка и просякиня.

Но кой от новите богаташи можел да вземе на работа жена, която понякога сама си говорела по улиците, играела си с децата, губела си паметта, задавала нелогични, глупави въпроси!

И така, когато подаянията като вид просия й омръзнали, когато инстинктът за оцеляване се пробудил с нова активност, тя решила да си опита късмета в големите градове – Шумен и Варна. С част от логическото си мислене искала да бъде по-близо до двамата си братя, които останали на обща работа в Дома, заради хляба и облеклото. А може би вярвала, че в големите градове има по-добри хора, които можели да й помогнат с каквато и да е работа. Но, ден след ден крехката й надежда рухвала, докато накрая жената се примирила със съдбата си и станала просякиня.

Ала и тогава не мислела за себе си, не се пропила и занемарила, а спестявала за братята си. И когато ги изпратила в казармата, за тяхно учудване, дала им  доста солидна спестена сума. Нали била обещала на майка си да им бъде баща и майка! По всичко личало, че и като просякиня тя запазила живо чувството си за отговорност и семейно единство.

*

Минали години. Братята се уволнили, поскитали известно време по черноморските курорти, намерили си там чуждестранни половинки, задомили се и хукнали към щастливата Западна Европа. Пари да печелят, живот да живеят. И, както обикновено се случва, самата мисъл за многото пари, за лъскавите коли и мечтаните удоволствия до такава степен обсебили младежите, че те не само прекъснали връзката със сестра си, но започнали и да се срамуват от нейната болест и просия. Да не ги излага! Не я поканили нито на сватбите си, нито я запознали със съпругите си и новите си, заможни семейства.

Добре дошла била за тях мисълта, че клошарката, тяхната родна сестра, нямала адрес нито във Варна, нито в Шумен, нито в родния им град, където всички улици и площади, всички кучета-помияри и всички нещастници като нея я познавали…

* * *

Тъжно ми стана, когато научих тази история! Особено когато разбрах от една бивша съседка на нещастното семейство за случайната й среща с „лудата Пена”.

Видяла я да проси с протегната ръка пред една варненска църква. Първо се опитала да побегне от срам, но после се отворила на спомени и приказки за тъжното си житие-битие по улиците и заслоните на големия град. Просякинята сама заговорила за братята с предишната си сестринска обич. Не им се сърдела, че са я забравили, че не искали да ги срами, това заслужавала тя. Била щастлива, че са живи и здрави, известни и богати хора. С тяхното щастие и тя била щастлива! Накрая, съвсем сериозно и неочаквано, мъдро казала: „А това… че са ме забравили, ако е грях, нека Господ да ги съди, не аз!… Пък тия наши управници, дето ни забравят, те рано или късно сами ще се осъдят и в богатството си  ще се  удавят!”

Дано!

Но съмнявам се, че нашите деца и внуци ще доживеят до това щастливо време! Когато ще започнат да се сбъдват предсказанията не само на пророци, учени, общественици и политици за по-щастливо бъдеще, но и на  „лудите мечтатели” като Просекинята Пена!

Планимир Петров

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.