ПРОШКА – разказ на Цонка Великова                                                                               

            В кварталното кафене възрастен мъж четял вестник и пиел сутрешното си кафе. Срещу него, на същата маса, младият мъж, който замислено ядял сандвич, съвсем неочаквано, сякаш на себе си казал:

            – Господине, да знаете каква беда ме сполетя?

            На възрастния мъж никак не му се понравило, че непознатият така неуместно се натрапва. „Човек никъде да няма спокойствие! – помислил си – Откъде-накъде, тоя сега ще ме занимава с проблемите си? Да не съм му изповедник?“ – И без да откъсва поглед от вестника, троснато изрекъл:

            – Няма как да знам! – и тъкмо да допълни – А пък и никак не ме интересува! – чул…

            – Спречкахме се с татко. – почти изплакал младият мъж.

            „Голяма работа! Всички синове понякога се спречкват за нещо с бащите си.“ –  с досада помислил възрастният и се надигнал да се премести на друга маса, но като видял болката в очите на младия, неволно попитал:

            – И за какво?

            – Всъщност сега, дори не мога да си спомня съвсем точно за какво. Той каза нещо, аз друго. После разни неща казахме. После… После си тръгнах. Следващите дни бях претоварен от работа и нямах време да му се обадя. След няколко дни осъзнах, че и той не ми звъни, а пък се чувахме по няколко пъти на ден. Сърдит е значи. Почвам да се ядосвам. Намерил време да се сърди! Той пита ли ме колко проблеми имам, та сега да ме тревожи и с неговите сръдни? И не звъннах. Не звъннах, защото си помислих, че ако сега ми каже не каквото ми се иска, нещата ще се усложнят. По-добре да изчакам. Като му мине, сам ще се обади.

Така минаха още няколко дни, но той не звънна. Осъзнах, че работата е сериозна. Няма да се оправи по телефон. А пък толкова го обичам, че сърцето ме присвива. Непрекъснато си представях как като се поосвободя, ще напазарувам, ще отида да го видя и още от вратата ще го прегърна. Ще изпием по чаша вино и всичко ще е по старому. Така де! Баща и син сме. Пък и друг път се е случвало и все ни е минавало.

Татко не се обажда, а времето си върви. Детето се разболя, наложи се да замина в командировка. Като се върнах реших без всякакво отлагане да отида още на сутринта. И няма значение кой прав, кой крив, прошка ще поискам.

            Младият мъж млъкнал и дълго не проговорил. Възрастният не издържал:

            – И отидохте ли?                                     

            – Отидох.

            – Извинихте ли се?

            – Извиних се.

            – А той?

            – Не ми отвърна.

            – Идете пак! Какво толкова?

            – Отидох. Почти всеки ден ходя и вино нося, и цветя и всеки път прошка искам, но той не ми отвръща.

            – Защо, чак толкова ли е сърдит?

            – Защото същата нощ, преди да отида, починал. И сега, колкото и пъти да искам прошка, няма кой да ми я даде.

            Двамата мъже се умълчали, всеки потънал в собствените си мисли.

Цонка Великова