ПЪТЕКАТА ПРЕЗ… – Нели Пигулева

ПЪТЕКАТА ПРЕЗ СЪСТОЯНИЯТА НА ДУХА – рецензия на Нели Пигулева за стихосбирката на Габриела Цанева „Състояния. Хайга“

ПЪТЕКАТА…

Каква може да бъде пътеката през състоянията на духа?

Слънчева и прозирна – като въздушното проникване през паяжината на битието на мек слънчев лъч през есента.

Стръмна и пресечена от неравности – по стръмния склон на сантиметри от пропастта, която неудържимо привлича със смътната представа за страшното сриване надолу.

Тиха и умиротворена – и само таралежите на кестеновите обвивки подсказват от време на време с бодежите по ходилата, че тихата мъдрост е квинтесенция на познанието за болка.

Или заредена с предчувствия, сподавени като крясъка на корморан – напомняне за това, че ти, Човекът, си тук за малко, и ако ти не направиш това, което зависи от теб, вероятно хармонично подредената планета няма да се срути или да се пръсне още днес или поне утре сутринта, но разпадът ще се състои неминуемо. И ти – дори като безплътна прашинка след десет хиляди години, пак ще носиш хладната вина за това…

За всичко това разказва в новата си книга поетесата Габриела Цанева. За нея тя е избрала стила хайга.

ЗА ХАЙГА

С традиционната японска поезия хайку западният свят се среща в края на XIX век, а през ХХ век тази кратка поетична форма вече не е изцяло японски феномен, тъй като поети от Европа и Америка се приобщават и все повече навлизат в изкуството, което изгражда образи и импресии в кратки завършени форми. За разлика от хайку поезията, изкуството на хайгата все още не е особено известно у нас. Хайга е картина, породена от конкретно хайку – синтез на поетично чувство и визуален образ.

Традиционната японска хайга е представлявала най-често рисунка с туш, съчетана с калиграфски изписано хайку. Традиционната японска и изобщо далекоизточна живопис е плод на една духовност, която възприема човека като съставен елемент на околната среда. За японците изкуството е продължение на живота, то се ражда, възниква спонтанно и живее и диша ритмично в съзвучие с всички останали явления в този свят. А ролята на художника е не да създава „втора природа”, а да улавя ритъма на нещата със съвършена спонтанност и безизкуственост.

ЗА СЪСТОЯНИЯ-ХАЙГА

Точно това прави Габриела Цанева – и в поезията си, и в живописта. Сливайки границите между материята и съзнанието, тя издърпва един кратък миг от живота – детайл, елемент, картина, която в ранната утрин изглежда по един начин, по пладне е различна, а в лилавата мрачевина надвечер е съвършено друга – и през цветните метаморфози на обичайното проследява синкопираното дишане на мирозданието.

Без да извежда стройни сюжети и без да допуска остри влизания в територията на дидактиката и изкусителните пространства на назиданието и предупреждението, тя избира своя начин да сподели, да извади от започналия да прашасва цветен атлас на човешките сетива онази яркост, която ни кара да се чувстваме живи и смислени.

Споделените състояния на наблюдение, творческо откривателство, цветно пътуване през света на багрите, мирисите, звуците и изпъкналостите на наглед обичайните неща, които според мнозина не би трябвало да са обект на поезия – това авторката събира и подрежда в сборника, който е нейната десета издадена книга и който ни е събрал тази вечер тук.

*

Книга за бавно четене, бих я нарекла аз. Така както състоянията – дали заглавието на изданието – не са скоростно влакче, с което се придвижваме от точка А до точка Б, докато си гледаме часовника, а са по-скоро острови в океана, на които читателят остава като един своеобразен Робинзон, който копнее не да види кораб, а да срещне сродна душа, която да го изведе от самотията на невъзможността за споделяне.

Габриела Цанева дава онази възможност, която е направо луксозна за съвременния човек, подивял от вечно бързане и вечно спазване на графици, срокове, уречени часове и усещането, че нещо забравя и нещо пропуска – та авторката дава шанс този същият човек да направи пауза в убийствено шеметното си битие. Да спре. Да разтвори книгата „Състояния” и да се върне към онези „състояния”, без които просто преставаме да бъдем човеци. Състоянията, в които виждаме и чувстваме. Защото в шеметния въртоп на датите в календара неминуемо и престъпно безгрижно пропускаме да забележим онова, което поетесата ни напомня – като това:

СКРЕЖ

Зимен сън заспа

дюлята, докосната

от слънчев лъч. Скреж.

Върху сухите листа –

блясък на сълзи.

Или в „СЛАНА”:

слана погали

утрото и светлина

поръси с диаманти

свежите бузи

на круши и дюли… не

направи ги кафяви

. . .

задавено щурче

пее за пролетта

Тази пронизителна болка, която като сподавен спазъм преминава през сетивата, докато човек прочита простичките наглед думи, е онази спасителна болка, която може да върне нещата в изходно положение: към онази по детски първична чувствителност, когато картините са ярки и отчетливи, а всеки детайл е знак и предчувствие.

ЗА ПОЕЗИЯТА И АВТОРА

Аз силно се надявам, че своите стихове Габриела Цанева създава не единствено и само с мисълта, че те имат задача и цел – макар и високо благородни и отговорна: да спасят човечеството от самото него, изпаднало в унесена безпаметност. Когато /и ако/ един поет сяда да пише с мисълта да даде отчетлив и безпрекословен отговор на въпроса, който след време учители ще задават в клас „Какво е искал да каже авторът”, тогава е почти сигурно, че става дума за всичко друго, но не и за поезия. Казвам това, защото знам, че най-добрите стихове и въобще добрата литература, се раждат тогава, когато човек пише, защото не може да не пише.

Образите и звуковете, които водят ръката му, са повече, отколкото разумната логика може да разположи и подреди по точки и параграфи. И работата на поета е просто да ги запише – както е казала една невероятна, макар и сравнително малко известна у нас английска писателка, Катрин Ан Портър – „когато сърцето те води, а ръката ти пише”. И след това идва и същинската работа – да погледнеш на написаното с погледа на Микеланджело, който отнема от камъка само това, което излишно, за да превърне каменния отломък в изкуство…

*

А поезията на Габриела Цанева е разговор със самата нея – и в това е не само удивителната прелест на нейните честни до предел поетични размишления, каквито обикновено се правят единствено насаме със себе си – в разговор с двойника ти в огледалото. Защото само себе си не можеш да излъжеш, ако усещаш как:

Висината привлича,

влече ме – да увисна

към нищото.

Пропастта ми прилича

на полет… Спасение.

Вкопана в ръба съм –

няма нагоре, нито напред.

Усещането за тревожност и за безизходност намира своите контрапункти в плавната естественост на дребните наглед елементи на битието – хоризонтът, който се срутва и мъртвите цветя след свършилия празник отстъпват място на жабешкия крясък и на слънчогледа, който се оглежда в зората, бодливата риба препречва перки в отронения кестенов лист, който отваря вратата към нови светове. И така ненатрапчиво Габриела Цанева пречупва познати образи и премества центъра на метафората, за да я направи своя и неповторима – като допуска в своите собствени пространства читателя, за да го направи съпричастен към нови, неподозирани територии на нови хармонии и въздушни съвършенства.

*

Бих могла да се впусна в пространно анализиране на стиховете на поетесата и извеждане на връзките между впечатляващата образност и сетивното въздействие върху закопнялата за истинска поетична магия сетивност на днешния човек. Но за мен е по-важно това, че на фона на безумната врява на днешния ден, когато думите все повече губят смисъл и се изпразват от съдържание в говорилнята на самозабравили се самозвани витии, Габриела Цанева е един от не толкова много орачи на съвременната словесна и духовна нива, които се отнасят трепетно към словото – защото то за тях е онази крехка връзка с реалността, която пренася мислите, картините, съкровенията от човек до човека.

За да могат нейните споделени „Състояния” да отекнат и да извикат ехо – а то неминуемо поражда асоциации, нови звукове, нови образи, нови мисли, нови състояния. За да се почувстват хората, които ще четат нейната нова книга, по-малко сами и по-малко безпомощни в объркания лабиринт на света, в който живеем днес. Лично аз за това съм й безкрайно признателна. И очаквам с нетърпение следващите й споделяния.


Нели Пигулева

Текстът е прочетен при представяне на книгата, 23.01.2014 г.; източник: сайт на Габриела Цанева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.