РАЗРАВЯЙКИ ЖАРАВАТА – хайбун на Иванка Попова-Велева

за Коледа
всички заедно
оживели спомени

Моят дядо се казва Иван. Той е най-хубавият мъж, когото помня – висок и слаб, рус със сини очи и бяло лице. Сигурно затова прякорът му е „казака“. Иван Казака. Но той не е нито казак, нито руснак, макар името на жена му – моята баба, да е Олга. Малко подвеждащо, нали? Но те и двамата са си българи. За него се знае, че е от Чип(р)овци – древен род, заселил се по тези места през XVII в., след потушаване на Чипровското въстание. Предците му, сред малцината оцелели от пожарите и кланетата в родния им край, са се пръснали по Влашко и Сръбско, а неговите деди, като мъничка отломка от разбитата твърдина, са се заселили отвъд Искъра, с надеждата да намерят спасение.

Двамата с баба ми (нашата „майка Олга“, както я наричат внуците й, защото тя ни е отгледала) са като Ин и Ян. Баба ми е пълна противоположност на дядо ми – дребничка брюнетка с малко краче в черен чорап и дълга права коса. Прибира я на кок и дори я скрива под черната шамия, която носи, откакто я помня. Тя е в траур за единствения им син, загинал твърде млад на фронта, през последната световна война. Непрежалим. Роден е на Коледа – през януари, по стар стил, затова са го кръстили Христо. И Бог си го е прибрал. Казват, че прибира тези, които най-много обича.

Баба ми и дядо ми, както стана ясно, са чисти българи. И като такива зачитат традициите, нашите български традиции. На големите християнски празници те винаги се черкуват:

камбанен звън
за празнична молитва
миряните сбира

Окъпани (след грубата работа по подготовка на празника, който и да е той) и пременени, се отправят натам, накъдето се стича множеството. Трябва да ги видите как вървят един до друг. Дядо ми, нали и без това е висок, не се надига толкова – той е скромен човек, но баба ми изпъва снага, стъпва напето, дори малко горделиво. И как няма да е горда, щом е Казакинята – жената на Иван Казака. Не само хубав мъж, но и с добро сърце и златни ръце. Дядо ми действително е голям майстор железар и много уважаван човек. На кого ли не е правил услуга? Какво ли не е майсторил? Работата е в кръвта му – по цял ден е в работилницата си, „казанката“.

Не съм сигурна в етимологията на тази дума, но виждам връзка между казан, казанджия, казанка. Макар последната да не се среща в речниците. Възможно е да греша.

Баба ми не може да го изкара оттам. Току му подвиква от прага на къщата:

– Вано, айде, шъ доà(ж)дъш ли?^[1]

Но той едва ли я чува, унесен в работата си. Пък и при него винаги е така шумно! Чука-чука-чук! Трака-трака-трак!

Баба ми вече е стоплила вода, за да се измие хубаво (е, за бойлер по тяхно време беше още много рано да се говори!), но не пропуска да му се поскара:

– Е-е, Вано, заман вален одиш!^[2]

Скарва му се, но се гордее с него и го обича. А и работата му не ѝ е безразлична. Нейни са много идеи, а той е техният изпълнител. Тя пък е неговият помощник, когато има нужда някой да държи, да помага … Заедно „изобретяват“ и измайсторяват т.нар. „вършачка“. Не зная защо са нарекли така въпросното съоръжение, но поставено на четири колела, то обикаля от къща на къща и от махала на махала, за да рони зърната от кочаните царевица – основна култура в плевенския край. Съгласете се, това е вид механизация! А моята баба, която дори не е ходила на училище, без да подозира, се оказва – механизатор. С предприемчивост, труд и любов двамата с дядо ми (с дедà ми, както биха казали на пеловски^[3] диалект) успяват да отгледат трите си деца и да изучат двете си дъщери за лекар и инженер. Проправят им път в живота.

дълбок поклон
отрудени ръце
потомците ви помним

[1] Ваньо, хайде, ще дохождаш; дохаждаш ли; ще дойдеш ли; идваш ли?

[2] Ех, Ваньо, все мръсен ходиш; все си мръсен, изцапан.

[3] Гр. Пелово, предишното име на гр. Искър, обл. Плевен.

Иванка Попова-Велева