ИЗ „РОДОПСКИ ЕЛЕГИИ“ – поезия от Александър Алекс. Дъбнишки

ПРЕДИСЛОВИЕ

Тъжното. Подобно на Дионис с неговата свита от пеещи пияни менади и то скита вечно по света. И само ти се струва, че е отминало и чак след време може би пак ще се появи. Една утеха, зад която се крие вечното присъствие на тъжното. И то има своя бог, който не скита сред песни, а броди сам, мълчалив, с невенчано чело. Неизбежното. То няма свита, но има много лица. Те са до теб, съпътствали са те в крушението на първите радости, ще те съпътстват като някаква странна утеха и през останалите ти дни. Знаел ли си, че в сладостта на първата целувка вече е кълняло свикването с неговата рожба − досадата? А и в целувката ли само? Не е ли така и с всички човешки радости? И все пак остава парче земя и за нещо друго. За неизживяното и неговото непомръкване. Ще видиш тук неизживяното завръщане на Евридика, неизживяната страст на кентавъра Евритион. Тук са Селена и Ендимион, вечният Нарцис, … Тук си и ти, усетил безграничността на желанието, непобедимостта на страха, вечната недосегаемост на толкова близкото красиво. И утехата да ги зърваш понякога, да търсиш слово за тях …

АД

Някога, под това небе били са само

връх, скали; бранила ги е гора. Сутрин
раждали са ги зари. С гръм светкавици
трошили са стрели. Отзвучавали са
на кози копита; кентаври
газели са долу дива като тях вода.
Пасли са деца на богове стада.
Нимфи са се крили, дриади горски.
Мед е капел от хралупи на пчели.
После … дошли са хора, деца човешки;
камъни са къртили, градили са стени.
Любили са нимфи. Кентаври-
мъдреци над този свят са бдяли със слова.
И пак живели са пчели …

Текли са години. Като реката −
през вирове, скали. Отмивали са хора,
мучене на животни. Реч, съдби.
На глътки някой пиел е света.
Слова са бягали; спят нейде скрити −
в пясъци, под камъни на нявгашни стени.
Пазят нещо: стон догонващ стон след боеве,
спомени за обич, глад …? Ситост във очи?
Себе си отнякъде дочуваш: не може
всичко да е само мъртво, да мълчи.
Толкова е диво, толкова красиво!
В нещо вярваш; търсиш, викаш …
Нещо в теб се моли − копнеж за скрито живо.

Девин, Калето

Дълбае болката в плътта.

И колко малко значи
душата, в нея приютена; а тя е
която вае болезнените стъпки, гони
ручея от пот, избликнал по пътя им надолу.
С времето оголва все по-дълбоко
свойто лоно разкъсаната плът. Изсичат се
стени; водата следва своя ход.
И идва миг на вдигната глава; нагоре
погледът ти бяга, където не боли,
а знаеш, на дъното си стъпил. В нозете
плиска се душа; не са очите вече стъпала,
а само истина, че горе е орисано без теб.
Нещо някъде не спира да боли. Някъде
души изтичат. Болката се блъска с бяла пяна
между стиснати зъби; дъх зелен от време
ужасът се мъчи да смири. Ставаш
пясък, полягаш в тих покой
под потока болезнени вълни. Мислиш,
че с времето се любиш; в покоя
след това очите пълнят се с небе;
даряваш дните си със него; нощем
със звезди. Сякаш си докоснал вечността.
С думи за безкрай водата ромоли;
в тях, намерени, заспиваш.
А не знаеш, че леглото ти не спира
да потъва; бяг нагоре на стени.
Ставаш постепенно бряг.
Лицето ти се скрива сред треви.
Ждрелото но Девинска река

ОРФЕЕВО ЦВЕТЕ

След Евридика сирак е песента. И лирата
я няма. Зад себе си менадите разстилат
пияна тишина. Да я разкъсаш искаш
с викове; залутани се спъват търсещи очи,
нозе. Не знаеш: нещо, за което думи
не са родени още, трябва да прекрачиш
и ще влезеш там, където лирата
не спира да звучи; от някога слова
прелитат във порядък, който те омайва.
От себе си изчезваш; само погледът стои.
Виждаш цвят безсмъртен; чезнат в него
стъпки на пчели. Дълбоко в нежната им
плът пътят към цвета е буден. И пак,
натежали от нектар, се връщат; нещо
в малките телца не спи, не спира
да ги води у дома по медени следи.
У дома завърнал се, в мед живееш; той е
твоите очи; проглеждаш − ставаш
стъпка подир стъпка друг. И нектарът
на цветето те вика, към него пак летиш.
Очите пак съзират слънце, свят познат,
лъчи. Връщаш се отново; към нещо
в себе си вървиш, съзрява нещо в теб.
После, завърнал се в цвета, това те прави
друг. И тогава, чак тогава, изчезналата
лира отново почва да звучи; лъжа е
на Орфей смъртта, избягали са нимфи зли.
Плътта изтегля се във струни; Орфей е в теб.
Ехо̀ отпява в планината звук след звук.
Ръка отново върху лирата трепти.

Предтеча, даден като дар.
След векове пчели ще заговорят.
Към слово песента не спира да върви.

Девин, м. „Лъката”

Изтичаше надолу, през корените светлината

на деня, потъваше; пръстта я пиеше
на жадни глътки; с някаква омраза алчна
на гърла недрата отворени стояха. И нощите
не бяха пощадени; сразени след безумен път,
пак там потъваха последни огнени крила.
Дори и от водите отразена, давеше се
светлината в тинестия мрак.
Върху люспести тела залепваше понякога
като проблясък; нещо някъде дълбоко в нас
я пазеше, укрита от слова. И как неспирно
ни болеше от поривите ú нагоре и навън …
Усещахме градеж на свят от нещо
прокудено или откраднато; знаехме, че той
ще търси форми, ще ги зове в съня и нам
ще ги препраща, защото помнеше, как богато
ужасът твори. А после щеше да ги назове.
Достатъчни мъчители за нас оставаха да бъдат
дори едните имена. И пълнехме ги със
представи; знаехме дори къде би трябвало
да бъдат. Глас пред огледало ни говореше,
че там е празнота, че другаде и светлина
и страх лежи. И отново криехме се
зад стените на слова − така удобни, свят
от куха светлина. От нея озарени, виждахме
във празнината плод; с разчупени слова
разкъсвахме плътта му. Без семки;
забранен живот раздипляше листа.
Изгнаници от него − без да сме прекрачили
ни праг, ни сянка от стена.
Пещерата Дяволското гърло

От някакво извечно лоно, свят затворен

от корави, бели небеса ти идваш, птицо,
да чуем в полета ти нечий глас
да казва, какво не сме и няма никога
да бъдем. Светът за тебе дар е и погледът
ти го владее; царствен мах с крила те спуска
над трапеза, за теб разстлана от деня.
И пак за теб, за твойта волност всичко
е добро и всеки плод е твой; умората,
наричана благословена, е от висини,
а не от прокълна̀тата земя. Кой
не е гледал танца ти любовен тука, долу,
от никого нескриваната радост.
И полетът след него − порив, разпръскван
от небето дар, със всички споделен. Ти,
птицо, цялата си благослов и
твоите криле избрани нявга бяха, към нас
да понесат царствени слова.
За тебе, птицо, божествен дар е отреден −
живот във рая на вечното сега;
избавена душата ти е от представа
за болест, смърт, за грях, вина.
И нищо не очакваш, наказание е
паметта; без думи и болката е друга.
Всичко е затворено в мига.
Само полет, любовен танц;
птици люпят се в гнезда.
Девин, Мураткин камък

Основи на зидове, стени. От векове да ги погълне

пръст се мъчи. И треви. С бедни багри мъх
времето полепва върху тях. Слънцето огрява
спомен за живот. Проблясват люспи на змия.
Над камъните гущер бди.
Вградени са в стените сенки на слова;
нощем понякога се будят, зоват очи, уста.

Извеждали са нявга гласове стада. Жена
подавала е хляб, бъклица с вода. Дъхът ú
спомнял е за губер. Пазела е стая тъмнина;
след залез никнели са в нея думи,
невнятни утринта. Като прекрачил огледало,
сега във нея си и ти.
С желания денят към следващата нощ върви.
Неспирни стъпки; до вечерта устата ще мълчи.

Като с погача кротка дарявал е със благослов
изчезващият зад баира ден. Години
са се пълнели с деца; стъпки малки сбирали са
сила. Расли са гърди − понякога като скала;
или − трепет зад разпуснати коси. Спират
времето затворени очи. Един и същи чан
лета преброжда. Долавят сетивата сетива.
Огнище, котле със мляко; думи галят тишина.

В гърдите лази като грапав страх картина
на места, с камъни побити. Кост след кост
е скътвала пръстта. Отцеждали са дните
в земята спомени за хора. Сякаш думи,
без да го съзнаваш, сбирали са свят;
търсят го уста. Редици от слова нещо
някъде повеждат. Сега си сам; под тебе е света.

Не знаеш над какво и откога, нозете ти вървят.
От дни засипана земя.

Градището, с. Бедан (Беаднос)

ЕВРИДИКА И ОРФЕЙ

Стояха заедно − тя чедо на гората;
за нея първа реч не беше
майчиното слово, а шепота,
за нас невнятен, на листа.
За слуха тъй груби бяха думите,
отронени с уста; тя чуваше
росата как сутрин бяга
и от слънцето се крие. Цветята
се молеха да ги погледне
и стъпки като сенки
взорът ѝ разстилаше към тях.
Майка, дом и ложе за нея бяха
поляните, гората. И цялата се сипеше
на звуци от неговата лира. Устата му
с песента като ливада беше;
той пееше как цветето зачева
семена; стеблата как се галят,
за сънищата им в нощта.

В словата му, от струните изтекли,
тя видя се като нежен връх,
подал се от пръстта, пътя си
нагоре; усети болката с която,
първа пъпка раждаше цвета.
И пчелите, нежните крачка, обагрени
с прашец, нектара като зов …
А падащите клепки станаха
на стон за него − тъй силен,че
гората замълча. И той я чу;
затихна лирата, но песента остана …
Зад стъпките им никнеха слова …

Девин, Мечешкият водопад

© Александър Алекс. Дъбнишки