РУМЕН СЕЙРЕКОВ – ТВОРЧЕСТВО

ТВОРЧЕСТВО

18-ти ФЕВРУАРИ

Слънцето пробива облаците. Плочите по центъра блестят от снощния дъжд. Лек ветрец полюлява още голите клони пред църквата “Св. Георги”.
Пъстра група деца поставят букети под погледа на млада учителка и се оттеглят под строй. След тях идват общинските съветници в сиви костюми. И те се оттеглят. На групички. Настъпва тишина…
паметник на Левски
два гарвана спорят
за парче геврек

Този хайбун е публикуван в сайта „Диви люляци“ като част от подбора на редактора Цецка Илиева „По хайку на ден – избрано, февруари – 2020“:

https://vidahaiku.wordpress.com/nahaiwrimo/nahaiwrimo/

СЛИВНИЦА –
ЗЕМЯ НА ИСТОРИЧНОСТ

Ние там, на Сливница, разсякохме плета,
разделящ на две части България.
И се сляхме в единство за достойни дела
със жертвеност, не с пледоария.
Сливница доказа, че ние сме достойни,
макар че други ни освободиха.
Но ни оставиха със рани многобройни,
които българите дълго шиха.
Защото душите български, вдъхновени
от идеята за свободата ни,
много трудно могат да бъдат раздвоени
от граничните бразди в земята ни.

НЕ СЕ ОТКАЗВАЙ!

До кладенеца седнах уморен.
Огледах се, но нямаше черпало.
А жажда мъчеше ме онзи ден,
сърцето ми от жажда беше спряло.

Огледах се за някоя душа,
но нямаше – оазис бе в пустиня.
Наблизо нямаше дори следа
от някой пътник, дето е преминал.

Камилата ме гледаше с очи
разбиращи. От тях една сълзица едра
отрони се и в пясъка попи.
Изправих се, а после пак присед-нах…

Кинжала скрих във пояса червен,
забравил бързо черната си мисъл.
Преглътнах жаждата, за миг сму-тен,
от туй, което преди малко исках.

Камилата отново оседлах
и път поех, оазис нов да търся.
Към изток цели седем дни вървях
и слушах пясъкът под нас как скърца.

Преглъщах слюнка с камъче в уста,
а жаждата растеше – звяр огромен.
Но стигнах до поточе в тишина.
Отпих. И жаждата остана спомен…

Не знам наяве или пък на сън,
ни как и где това със мен се случи.
Но в мен остана извод като звън:
Не се отчайвай и ще се получи!

Не се отказвай! Пътя си върви,
напредвай във посоката избрана.
Небето над надеждата ти бди,
то може да затвори всяка рана.

Помни – оазисът с Живата вода
е скрит дълбоко в нашата душа!

първа публикация: в. „Отвъд кориците”, брой 9, май 2018 г.

ИДВАТ ДРУГИ ВРЕМЕНА

Времената са трудни,
но челични сме, будни –
калени сме в много беди.
През годините мудни
много мигове чудни
сме имали – днес и преди.

Като огнена хала
във беди възмъжала,
народът ни крепне по дух.
А в душата си бяла,
много мъдрост събрала,
той носи за химните слух.

И когато премине
като дим през комина
на старото сивият лик,
ще напишем пак ода
за труда и възхода –
народът ни в туй е велик.

Няма друг по-достоен –
гостолюб и спокоен,
приго’ден за трудни дела.
Пак за нова победа,
пред Небето, що гледа,
достойно ще вдигнем чела.

ВЪРВИ НЕБЕСНАТА ТАЛИГА…

Дошлият вятър завладява
от ден на ден пространства нови.
И все по-чисто прекалява –
обича той да разлюлява
дървета със гнезда на сови.

Нощта започва да изстива.
Жълтеят есенно листата.
И в тази нова перспектива,
топи се лятото. Отива
към други части на Земята.

А тук, над сухата тревица,
пристига есен златокрила.
По-рядко чувам глас на птица.
И край пожъната пшеница
кочаните наливат сила.

В премени нови са брезите,
дори кората им тъмнее.
Върбите – още по-превити.
Бледнеят някак си звездите,
нощта – все повече чернее.

Но скоро огнената есен.
ще видим в пълната и сила –
като във акварел чудесен
под звуците на чудна меса,
властта си гордо възцарила.

Ще дойде време гроздоберно.
И в каците добри стопани
ще хвърлят гроздето си черно.
В декември някъде, наверно,
ще черпят те със пълни кани.

Ще дойде тихо Рождеството.
А после и снегът ще падне
и бяла шапка на дървото
ще видим сутринта. Защото
и есента е ден до пладне.

Сезоните си имат време –
един отива, друг пристига…
Но тази смяна не е бреме –
от всеки нещо ще си вземем.
Върви небесната талига…

източник: Румен Сейреков, лична страница във фейсбук

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.