РЪЧНО НАБРАНИ ЯБЪЛКИ – Димитър Владов

РЪЧНО НАБРАНИ ЯБЪЛКИ – разказ на Димитър Владов

Нямах търпение да приключат лекциите. Имах усещането, че и лекторът нямаше търпение да приключи лекцията си. Всички ние, шестдесет и двама студенти и един преподавател, симулирахме учебен процес. Губехме взаимно времето си в името на учебната програма, но нямаше как. Той трябваше да вземе пари за това, което казва, а ние – дипломи за това, че сме го слушали.

Погледнах часовника си. 11:20 часа. Остават четиридесет минути. Погледнах към прозореца – слънцето, дърветата, небето, птиците, пролетта, оптимизмът, светлината. Погледнах отново часовника си. 11:30 часа. Остават тридесет минути. Погледнах към колегите си – приятелство, усмивки, несериозност, равнодушие, неосведоменост, гладки от живот без размисъл чела, очи, слепи за причините и сърца, нежадуващи за истината.

Измина още известно време. Нямах търпение да приключат лекциите. Нямах търпение да се върна вкъщи. Освен лекциите, нищо друго не ме задържаше в големия град. Едва след четири дена бях задължен отново да присъствам на занятия. Исках тези четири дни! Исках да ги прекарам вкъщи. Цяла седмица бях далеч от дома, от книгите си, от родителите си. Цяла седмица бях далеч от прегръдките на моето момиче.

Повечето колеги се чудеха защо толкова бързам да се прибирам. Те не разбираха. Но аз не исках никой друг да ме разбира. Беше ми достатъчно аз сам себе си да се разбирам. Те не знаеха как моето момиче ме чакаше на една пейка. Не знаеха как моите родители ме чакаха…

*

Нямах търпение да свършат лекциите. И когато приключиха, излетях към квартирата си, за да подготвя багажа за тръгване.

От телевизора се лееха несъстоятелни и ненужни реклами. Истински парад на лъжата. „Нашият прах пере отлично и струва малко”. „Искате да сбъднете мечтите си – тогава изтеглете кредит”. „В нашите колбаси има само месо”. „Пресни и сочни продукти само при нас”. „Програма за развитие на българското село”. „Европейско качество”.

Нито прахът переше отлично (да не кажем, че изобщо не струваше малко), нито кредитът сбъдваше мечти, нито колбасите бяха направени само от месо, нито продуктите бяха пресни и сочни, нито имаше програма за развитието на българското село, нито качеството беше европейско…

Така аз се надсмивах над „сензационните оферти”, „изгодните цени”, „добрите условия”, „фиксираната лихва”, „здравословните храни”, и всичко останало, когато изведнъж на екрана се появи нова, малко по-различна реклама. Рекламираше се сайдер. Английски. „Новият сайдер. Приготвен от нашите свежи ябълки, които са ръчно набрани от нашите градини в Англия”. Гледах и смехът не спираше да ме закача. „Ръчно набрани. Да, сигурно”, мислех си аз, „Кой знае какви оцветители и химикали са наблъскали в този сайдер”.

*

Когато часът настъпи, взех куфарите и се упътих към автогарата. Бързо пристигнах и разбрах, че съм подранил и ще се наложи доста да чакам на някоя пейка.

Автогарата представляваше едно щастливо свърталище на бездомни кучета и вехти превозни средства. Прах, нечистота, бетон и пустош. Сграда, която социализмът беше построил, а демокрацията отказваше да поддържа. Пътници, търсещи из джобовете си последните пари за билети. Клошари, ровещи по кофите. Просяци, молещи за една цигара, за един хляб, за един лев. Бедняци, просещи от бедняци. И кучета, за които държавата харчеше повече средства, отколкото за своите граждани. Ето какво ми се налагаше да гледам всеки път, когато отивах до автогарата, за да хвана рейса за вкъщи.

Седнах на една от пейките и зачаках транспорта. Изведнъж, най-неочаквано някой извика силно и приятелски името ми:

– Митко!

Обърнах се. Беше Гошо – мой съгражданин и познат. Не го бях виждал от месеци. Не знаех въобще какво ставаше с него, къде беше, с какво се занимаваше. Прегърнахме се, здрависахме се, пошегувахме се най-сърдечно един с друг, разказахме си няколко смешки, след което започнахме сериозните приказки.

Той ми се видя някак изстрадал, измъчен, прегорял в трудности, но и някак спокоен, отпуснал се… Сякаш, дълго време беше носил някакво тежко притеснение и сега, с цената на иначе непосилни лишения го беше преодолял. Радостта в очите му се редуваше с една философска печал. Ведрите му обяснения криеха в същото време едно непреодолимо чувство на примирение и безборбеност. Беше толкова млад, по-млад и от мен беше, а в диханието му долавях мъката на старо впрегатно животно, което всеки момент щастливо ще издъхне от пренатоварване.

– Къде  се губиш, Гошо? – питам го аз, без да предполагам как отговорът му ще ме накара да размишлявам дълго след това.

– Бях в Англия да бера ябълки. В някаква градина ги брахме. А градината по-голяма от град. Цял ден, на дъжд и на пек бера аз ябълките. Работих заедно с цялата световна паплач. Афганистанци, пакистанци, араби, негри, цигани, румънци, индийци и много нашенци. Брахме ябълките на англичаните. Цялото земно кълбо бра ябълки за англичаните няколко месеца в оная градина. Сайдер някакъв правели от тия ябълки. Даже една глътка не съм пил от тоя сайдер. Но, както и да е. Важното е, че плащаха добре. 50 лири на ден! Това са си 100 лева на ден, че и повече. А работи тука за тия пари! Ще работиш, ама кога ме няма! И сега се връщам за няколко седмици. Ще покрия сметките, ще си платя борчовете, ще стегна малко къщицата, ще изплатя колцата и като свършат финансите, заминавам пак да бера ябълки.

Ето, че все пак онази реклама за сайдера се оказа истина.

В това време автобусът пристигна. Качихме се и двамата в него. Потеглихме към родния град. През целия път не разменихме нито една дума, защото той моментално заспа на седалката. Автобусът пътуваше плавно, но от време на време някоя неравност по пътя караше Гошо за една секунда да отворя очи и да ми се усмихва, преди отново да се подчини на съня. Аз гледах редуващите се гледки през прозорчето и размишлявах по един основен въпрос. Нямаше ли как, нямаше ли начин Гошо да бере ябълки в България за 100 лева на ден.

Димитър Владов

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.