САГА В БЯЛО И ЧЕРВЕНО – Ирина Александрова

САГА В БЯЛО И ЧЕРВЕНО – поема на Ирина Александрова

Посвещавам на моите родители Нина и Александър Щедрицки
На родителите на майка ми – Людмила и Алексей Макарини и техните синове Алексей, Николай Михаил и Владимир
На родителите на баща ми – Александър и Аполинария Щедрицки, на техните дъщери Вера и Надя и синовете им Борис и Владимир
На всички, които знаят какво е да изгубиш родината си, семейство си и живота си

Орелът двуглав започна да губи перата си горди.
Гневът и гладът са превърнали
човешкото множество в орда.
Безверие и инфлация.
Митинги. Провокации.
Лозунги. Демонстрации…
Сред войниците – деморализация.
Смъртна присъда за нацията!
Скиптърът царски все още прикрива безвластието.
Танцуват стрелките на всички житейски компаси…

*

Аз съм Времето. Аз съм безвремието. На гнева аз съм ларва, на ненавист съм семето. Аз съм всичко и нищо. Аз съм черна омраза, която всяка обич разнищва. Аз на всичко съм краят – но от мене започва безкраят…

Над Русия ще спра – тук са едри звездите. Чувствам гняв и омраза, чувам викове скрити. На талази към нея приижда тъмата. Замъгляват беди тази шир необятна… Ще се спра да помогна на злото в Русия – светлината ѝ с мрак да убия. После пак из бездънния мрак своя път ще поема… Аз съм всичко и нищо. Аз – червеният Демон!

*
А е имало много знаци неведоми, тайни.
Пожари сами запламтявали в горите безкрайни.
Един старец разказвал: родило се бебе с главата на мъж.
В средата на август изсипал се сняг изведнъж.
Девет гарвана черни зловещо изграчили в хор:
„Русия я чакат страдания, глад, сълзи, мор!“.
Вижте, чуйте – вихър леден над Русия премина:
1917 година!

*

Моите гени помнят жестокото време.
Семейството мое изцяло поело обема
на тази епоха зловеща, сееща ужас и смърт…
Почти всички загинали. Днес аз като кърт
се ровя из спомени, из стари тетрадки.
В душата покълват и зреят съдбите им кратки.
Тъй – във финала на моя живот
аз в Лета нагазвам
и стъпвам без брод…

*
В имението край Волск узряха дюлите.
А спалните в коприна са с дъх на лавандула.
Аз виждам: баба, дядо – край самовара седнали,
обсъждат пак реколтата и новини последни.
Говорели за Верочка, за Наденка говорели.
Женихите обмисляли, до много късно спорели.
На синовете следването било им тежка грижа.
Слугите уволнили при своя доход мижав.
Имението вече пари не им донасяло –
а златни яйчица кокошките не снасяли…
Учител станал дядо ми – седмина да изхрани.
От тебешир белеели изисканите длани.
И всяка вечер с баба ми, край самовара седнали,
обсъждали симптомите на близката трагедия.

И ето я – започна се! На синовете – тримата –
те благослов родителски им дали с кръст и вино…

*
Момичетата мръзнели в студените си стаи.
За братята разпитвали – но някой нещо знае ли?
А вече глад заплашвал ги с ръката костелива…
Момичетата бродели за класове из нивите.
С осанка стройна дядо ми отивал на опашка –
за дребна дажба хлебец, за залъка бедняшки.
Веднъж – било декември! – той чакал осем чàса.
Едва-едва довлякъл се до снежната тераса.
Лежал е под иконите – суров и неподвижен.
Проблясвали свещиците с езичетата рижи…
Опявали го ветрове потайни.
Днес гробът му незнаен е.
Той спи на волжски бряг зелен
под залез с цвят на олеандър –
мой дядо, невидян от мен…
И чак до края на света
почивай в мир и тишина –
ти, княз Щедрицкий Александър.

А баба ми след седмица от глад умряла.
Засипала е гроба ѝ
виелицата бяла.
Там спи спокойно,
заслушана на ветровете волжски в ариите –
тя, майка на баща ми –
княгинята очарователна Аполинария.

*

Нечувано, нито описано:
нощите тръпнат, пробити от изстрели.
Дните – залети от кръв и от сълзи.
Тълпите разсичат смъртния възел
от гняв, отчаяние, ужас, омраза…
Наказващите – Бог го поиска – сами се наказаха!
Брат срещу брата застава, баща срещу син.
В страната огромна смъртта забива безмилостен клин
семейства разделя, обичта разпилява.
Тълпи озверели текат –
страшна лава
залива Русия.
Водовъртежът ужасен
поглъща младежите с лозунги страстни,
деца и девойки. Жени и мъже.
Безпаметни гробове.
Куршум и въже.

*
Кръглолико, меланхолично дете –
Володя Макарин.
Не блестеше с хубост.
Сядаше често
в ъгъла до прозореца.
Усмихваше се рядко…

Децата не харесват революциите.
Децата се страхуват
от страшния рев на тълпата –
това озверено чудовище.
Володя беше на 13 –
още не беше свикнал
да изразява чувствата с думи.

Но пък достатъчно голям,
за да спре този хаос безумен…
Прозорецът беше висок, с дъбова каса.
А до него – въже, от някой забравено.
Здрава е касата –
ще издържи тежестта му…
Хаосът идва отново.
Хаосът в него, край него…
После внезапно спира.
Завинаги.

*

В старинното имение на Ползунови
разгърдени мужици сред вещите се ровят.
Гоблени, вази, дрехи с чувалите изнасят.
Пламти жестока алчност в очите им кръвясали.
Помешчикът убит е – старикът Ползунов.
Колекцията ордени доби стопанин нов.
До огледало сребърно – стар глобус от нефрит.
Бил е пиратска собственост, в дома царял е мит.
Мужиците оглеждат – преди да палнат! – къщата.
В килерите надничат лицата им намръщени.
А Петка – млад е още, все другите пререждат го! –
чувала празен мъкне без никаква надежда.
Но погледът му пада върху предмета странен.
Той грабва бързо глобуса нефритов, филигранен.
Ще го даде на майка си – да чупи с него орехи!
Срамът и радостта в душата му се борят.
Но вече пламва сградата, стъклата ѝ избухват…
А Демонът се смее и огъня раздухва.

*
Нина Макарина:
Свещениците литваха от камбанариите –
червените ги хвърляха.
Ревеше тълпата победно – дива стихия.
Омраза кривеше лицата ѝ мърляви…
Затова моят баща Алексей замина нанякъде –
не зная с кораб ли, с влак ли…
С мама останахме в обсадения Крим.
Преживявахме трудно, на гладен режим.
Познат агроном ни донесе пет килограма кюспе.
Варяхме си супички – с всичко, което край пътя расте.
Видях в тревата детска ръка, до кокал оглозгана.
Една страшно бучаща река заливаше мозъка ми.
Съседката децата си заклала и осолила ги в голяма бъчва.
Тя обяснявала: „Да не се мъчат!”,
когато яденето готвила и яла.
А наш познат на име Виктор – доктор,
намерил в яденето ресторантско нокти…
Мъж опърпан с клатушкане
крачеше по паважа.
После падна – с каруца извози го нощната стража.
Събираха трупове накуп и ги изгаряха.
Гладът стомаха изсмукваше.
И пареше… Пареше…

*

Каква война чудесна между братя палнах! Смъртта и хаосът са моята специалност… Прекрасна демоническа поема: към белите бащи се целят синовете им червени…

*
Александър Щедрицкий – баща ми –
бил е в Бялата гвардия лекар признат.
А Борис пък – полковник в Червената армия;
той – любимият негов брат.
Бил опасно ранен – в корема или в главата?
Операцията не го спасила.
Нагоре поела душата му…
Там, където в облаци пухкави само
виждаме бялото.
А червеното – не в кръв от рани! –
а в залеза ален.

*
Александър Щедрицкий:
Аз прегърнах идеята бяла –
и в душата си смесих любов и омраза.
Само нощем, с шинела завит, вместо с топло одеяло,
аз си мисля: защо ли небето така ни наказа?
Но след изгрева пак съм прецизен и точен
и мирише на йод моят делник безсрочен.
Аз съм воин със скалпел.
Пазител на бинтовете оскъдни
за войниците руски, от куршуми на мъки осъдени…

Сред вонята на смърт и на пот,
сред дима на цигарите
често мъртви клепачи
с дланта си затварям…
Пак потеглям с частта си по пътя чергарски
и мечтая за волжската шир и за праскови…
Крим изпуснахме, ето ни в Керч, в Севастопол и Ялта.
С мъка гледам как слънцето мият вълните кобалтови.
Мисъл черна в ума ми тревогата бие,
че ще трябва накрая да напуснем Русия!

*

Щяха да взривяват църквата.
Малка селска църква – бяла, лека.
Благостна камбана два-три века
пееше на сватби и на кръщенета
и ехтеше скръбно над полето
при трагичното опяване на мъртвите.
Взривът вече сложен е. Но жена разчорлена
загради с ръцете загрубели църквата.
Духаше намръщен декемврийски вятър,
реквиемно свиреше с флигорна.
Над снега разпръскваше викове объркани…
Сцена от античния театър!
Взрив. И църквата пречупи рамо,
в грозен куп от тухли се превърна.
Вятърът със сняг загърна я
и отнесе вик заглъхващ: „Мамо! Мамо!”.

*

Альоша Макарин бил лекар без диплома в Бялата гвардия.
Сантиментален, отнесен. А походката – леопардова.
Бил пленен. И изправен с още няколко души
за разстрел – под цъфтежа на старата круша.
Но внезапно край тях уморено се спряло конче
дребно с крака изранени и тънки.
От устата му капела пяната бяла.
А зад него – каруца, от старост раздрънкана,
пълна догоре с въздишки и стонове…
До нея застанал самият Будьони!
Уморено подпрян на каруцата, с жест прекратил екзекуцията.
Казал: „Тези млади момчета
може би ще заслужат червени пагони!
Без това с мъртъвци сме засели полето!”.
(Крушата бели листенца от радост отрони.)
Будьони погалил легендарните си мустаци
и рекъл: „Ама че ситуация!
Лекарят ни убит е – излекувай, Макарин, моите хора!
Оздравеят ли – с радост, кълна се в дедите! –
награден ще бъдеш четворно!
Ще получиш живота си,
а към него – топъл шинел.
И будьоновка за главата.
И звезда – да огрява челото!”.

После… после никой не знае ни дума.
Но сред снимки от стари албуми
се усмихва младеж с шапка остра и звездочела.
А очите му – тъжни. Но светли и смели.

*

Кинешма, Кострома и Калуга заеха червените.
Кръв се проля.
В бели ръце е Архангелск
с безкрайните снежни поля.
И вече Антанта Русия дели: на мене, на тебе…
Силна власт – но къде е? –
на страната потребна е.
Изстрели, смърт, отчаяние.
Черен гарванов грак…
Но с надежда, дарена свише,
с носталгия плаха към дните предишни
гледа страната към Врангел, Деникин, Колчак…
А вълните червени заливат страната изцяло.
Отчаяно тръгва нанякъде гвардията ни бяла…

*
Александър Щедрицкий:
Безсънна нощ – кошмари сред лая карабинен.
Не сбърках – утре рано оттук ще си заминем.
Вълните са карминови от изгрева тревожен…
Сирени, глъчка, тропот…
Благослови ни, Боже!
Свалихме си фуражките със сълзи на очите.
Към неизвестност тръгнахме!
На кораба следите
морето заличаваше –
тъй Времето поглъща ни.
Русия, сбогом, сбогом! Ридания преглъщаме.
На палубата някой до сълзи се вълнува –
зад кораба ни конят му все плува, плува, плува…
И вече изостава сред синевата конят…
Сбогуване с Русия. Прилича на агония…

*

Текат реки от кръв в земите тулски, подолски… Червено! То е цветът и вкусът на моето удоволствие!

*
Екатеринбургски юлски нощи.
Масивен дом – на инженер Ипатиев.
Семейството на царя още
не подозира своето разпятие…
Жестокото решение е взето.
Говори се – по разпореждане на Ленин.

Романови са спуснати в мазето –
финалът на жестокото либрето.
Присъдата прочитат бързо.
Юровский дава знак на взвода.
Как стрелят радостно слугите на народа!
Войнишките ботуши в кръв се хлъзгат.
Късмет за царя – пада пръв. След него и царицата.
Татяна, Олга, Александра
с щик са доубити.
Анастасия и Альоша
по пода пъплят с вик в очите.
И тях пронизват с щик
на революцията рицарите!
А после топлите тела ограбват
и разчленяват ги с ножове, с брадви.
С киселина заливат ги и ги изгарят.
А после в рудника забравен ги заравят.

А демонът се смееше и радостно подвикваше –
успешно бе изпълнил своя пъклен план…
Разказват – алени цветя на гроба таен никнели.
И силуети кървави пресичали небесния екран.

*

Към Сибир и Самара е тръгнал Колчак.
(Съдбовно знамение – гарванов грак!)
През сражения тежки с червените
към Петроград се придвижва Юденич.
Деникин планува Москва да завземе,
да стори поклон пред Василий Блажени…

С крилата си алени Демонът цепи небето вечерно.
Вижда отгоре – в снега се приплъзват шнурове черни.
Бялата конница бясно препуска.
Грубият пръст натиска пак спусъка.
Галопира насреща конницата червена.
Алени рози в снега – кръв от разкъсани вени.
Препуска начело знаменосецът млад.
Саби кръстосват се.
Умира сред преспи куплет недопят.
Белите падат.
Червените падат.
Демонът гледа кръвта им с наслада:
братът убива родния брат!
А пък кръвта им – еднаква на цвят.

*

Нина Макарина:
Продадохме на мама палтата и бижутата.
Тя рано сутрин тръгваше, все по един маршрут.
Посоката единствена – към щаба на червените.
Работеше старателно тя под портрет на Ленин.
Писма и документи, бумаги, повиквателни
Макарина Людмила печаташе старателно.
Страхувахме се много от тайните агенти –
че всеки ден издаваше фалшиви документи.
С подправени паспорти приятели и близки
напускаха страната, за да намерят изход.
И всяка сутрин мама прощаваше се с мене.
На челото ѝ бяло туптеше малка вена.
Тя знаеше – разкрият ли какви неща е вършила,
веднага вън, на двора, животът ѝ ще свърши!

*

Умират мъже и жени – аз точно насочвам куршумите. По разрушените улици скитат безшумно – призраци сякаш – деца, пребледнели от глад – сред руини димящи, сред студ и сред смрад. Колко ме радва тази прекрасна кар¬тина! И ароматът чудесен – на кръв и урина…

*
В речника на всяка нация
има страшна дума – емиграция.
Най-жестоката от всички смърти
е когато си далеч от вкъщи…
Миг – съдбата рязко се обръща –
и носталгия душата кърти.
Най-добрите рожби на Русия –
мъчени, заплашвани, заточвани –
тръгвали бездрумно и безсрочно.
Стока на световните сергии –
евтина до смешно, но ценена –
ставали. Но в руските им вени
все туптяла руската стихия.
Композитори, певци, поети –
руска гордост, руска чест и слава –
газели по чуждите морави…
Но Русия в сънищата светела.

*

В пристана на чекмеджето ми
е акостирала сребърна вилица,
гравирана с котва.
Собственост на вуйчо ми Николай,
капитан по професия.
Емигрирал в Шанхай –
пъстрия град на удоволствия и престъпност.
Славянска, широка душа!
По време на буря скочил в морската бездна
да спаси двама моряци, от вълните отвлечени.
Следващата вълна го изхвърлила на мократа палуба.
Оттогава моряците го почитали като бог…
В същото време в Шанхай
пристигнала дама фатална.
Червената ѝ коса
за пламъци в ада напомняла,
за сладостни грехове…
Николай сложил в краката ѝ
сърцето си, своята къща и своето бъдеще.
А и банковите си влогове…
Плавал в морето – а в очите му се развявала
косата ѝ – алена, адова…
Веднъж се завърнал от плаване –
купил цветя, изтичал в дома си –
вратата била с друг катинар.
Николай се върнал на кораба.
Заредил револвера, спусъка дръпнал – засечка.
После пак, после пак –
засечка, засечка, засечка.
Пет пъти Фортуната му предлагала да живее.
Шестият път бил фатален.
Душата му се качила
на борда на призрачен кораб,
отплувала.
…Понякога виждам в съня си:
кораб прозрачен, силует неспокоен на борда му –
Николай – хубавецът, Николай – капитанът,
все така търси червенокосата си любов.
Душата ѝ черна обаче
витае в по-ниски пластове на астрала.
Отново, отново, отново
Николай напразно протяга ръцете си…
Никой не идва, никой.
И слава богу.

*

Александър Щедрицкий:
На остров Лемнос – скръбен и пустинен – вече сме.
Палатките са скъсани, от дъжд не ни спасяват.
Ах, колко болки нощем са изречени! –
че две години слабите разколебават.
За строй под знамето тръба зове ни.
Кръвта гореща е в артерии и вени
и още вярваме във вечната Русия…
А пък тъгата по дома свенливо крием.
Опитваме се с риба, с октоподи
да подпомогнем дажбата оскъдна.
Бараката превърнали сме в храм Господен…
Дали мечтите ни ще могат да се сбъднат?
Но Врангел е безсилен – хранеше ни Франция.
„Балканските държави!“ бе решението.
Старателно закърпвам съдраната си раница…
България! Това е мойто направление.

*

Нина Макарина:
Понякога животът спретва такива изненади,
които само в книгите ще срещнеш!
Днес ни се случи радост, най-голяма радост!
На Бога с майка ми благодарим горещо…
Тя срещнала случайно свой добър познат –
завърнал се наскоро от България.
Там – в Пловдив, той се сблъскал с моя скъп баща –
преподавател в местната духовна семинария!
Веднага пращаме писмо – и ето, отговор пристига.
Решаваме – ще тръгнем хей сега, веднага!
Очите ни са плувнали в щастлива влага…
И майка ми урежда заминаването.
Гемията е лека и подвижна,
а капитанът с брат си също бегълци са.
Но още рано е да сме безгрижни –
обстрелва ни червената милиция.
Убит е братът рус на капитана,
на две деца бащата – мъж навъсен…
Но капитанът ни изведе от капана
и вече Варна хоризонта къса.
Баща ми махаше с ръце на кея.
До него Миша – моят брат изчезнал!
От радост даже си изкълчих глезена –
и в синевата моят вик се рейна.

*

Ужасно ме е яд – Людмила с Алексей се срещна. С тях са децата – Михаил и Нина…
Така голяма част от драма¬та се срина. Все ми се случва да изпусна нещо – защото
към Русия хвърлям аз усилията си.

*
Миша, Миша, ах, Миша –
съдбите раздават се свише.
Щом утрото рано намръщи се –
денят дъждовно ще мине.
Когато избяга от вкъщи,
ти бе на 13 години.
От авантюрите твои
баба ми плачела сутрин.
Днес юнга си станал – но кой ли
ще каже какъв ще си утре?
Какви приключения странни
довели са те до Трихълмието?
Как ти, умореният странник,
си спрял, ударен от мълния:
загърнат в черното расо,
баща ти върви насреща.
Ти с поглед му хвърляш ласо…
Вик. Пак вик. После сълзи горещи.

Ах, Миша, ах, Миша, ах, Миша –
цъфтят череши и вишни.
И вече чакате двама
във Варна баба и мама.

А после… Минало време
и пак пред тебе – дилема.
Сред врабешко чик-чирикане
пак пътят на път те повика.
Във Франция хвърлил бе котва.
Но Демонът пак се кикоти
и те изпраща в Испания…
На гибел ехтели камбаните.
И вечното ти неблагоразумие
прекъснал франкистки куршум…

Миша, Миша, ах, Миша, ах, Миша!
Войната е змей огнедишащ.
Съдбата е дадена свише…
На камъка с номера – лишеи.

*

Живели в Айтос баба ми и дядо ми.
Той бил свещеник. Тя пък готвела, бродирала.
Пасял той кротко православното си стадо,
а тя модели за покривките избирала.
Отдавна Михаил го няма. Нина
за Пещера заминала да учи.
Годините тъй неусетно минали…
Тя вече чакала с женитба да сполучи.
Течал животът в Айтос равномерно –
мелодия приятна на латерна.
А Александър станал селски лекар.
По празниците в Айтос идвал често.
Там срещнал Нина. „Тя е!” – той си рекъл.
Благословили най-красивата невеста.
Камбани пеели на скромната им сватба,
а дядо ми съединил ръцете им.
Заминали за село – изненадани,
че любовта се гледа като цвете.

А после – Айтос. После аз родена съм.
В сърцето нося споменната си вселена –
и тези спомени до днес ми дават кислорода…
Не съм забравила: файтонът спираше пред входа.
Как сочно цъкат конските копита –
а после в парка спират под липите.
Как сантиментът миналите дни лакира!
На мравки крепостта съзирах
и разговарях с коня, с цветята и тревите –
тъй ставах част от мощния вселенски ритъм!
Пчели се стрелкаха край мене метеорно –
и паркът ставаше на щастие декор…
Аз помня – в моите ръце проплака бебе.
Избирам името прекрасно на брат ми – Владимир.
А Времето годините изгребва
и дните нижат черно-бял пунктир.

*

Пристигнали сме в София.
Посрещат безсърдечно,
баща ми две години работи без заплата.
Произходът, произходът му пречи!
Но даже в наши дни се случват чудесата…
Най-после – назначен. В ИСУЛ е кабинетът му
Но беше все пак неспокойно на сърцето му.
Писма изпращаше баща ми
в пликовете сини –
да разбере съдбите на своите роднини.
Най-после – отговор. Но реквиемно тъжен.
Баща му, майка му – заровени в полята бели.
Борис го няма също. Сестрите му – умрели.
Баща ми да не плаче, чувстваше се длъжен…
Но имаше в писмото глътка кислородна:
жив, жив е малкият му брат – Володя!

*

Володя, чичо мой, сред Времето изчезнал –
как радвам се, че неговата бездна
на нас те върна.
За малко се оказа.
Причината бе класова омраза.
Но нека да ви кажа първо:
съдбата дните тъй навървя,
че да се чудиш, да се маеш
на чудесиите безкрайни.
…Володя бил ранен в краката.
Така решила бе Съдбата.
Войската победителка – с цвят прашен, но червен,
навлезнала в България през септемврийски ден.
Било горещо, в Айтос духал силен вятър.
А на Володя в Пловдив отрязали краката.
Но как да се досетят братята, че толкова са близо?
Един и същи вятър в прозорците им влизал.
Било набрано днес, в едно и също лозе
и в кошници еднакви, на масите им гроздето…
Потегля ешелонът. Безкрайни руски степи.
Как храмовете бели блестели благолепно!
Във Волск колата спира, пред родното имение.
То дом за инвалиди е вече, без съмнение.
Съдбата е капризна и често смесва картите…
Познати-непознати са нощите през март.

*

Не, този път не искам пак да се изложа! Замислям края на Володя – не е сложно… Писма от чужденци?! Та той е просто враг! Смъртта ще го пресрещне в снежния ГУЛАГ…

*
Стотина дни вали. Милиарди капки
реката пълнят, блъскат се и негодуват –
за всяка няма как да се намери
и място подобаващо, а и достойна участ.
Милиарди капки гневни са; водата ври, боботи.
Милиарди капки втурват се към дигите
и ги помитат в своя гняв, наречен революция.
Вълните мътни селища заливат
и мъкнат трупове на хора и животни.
Настъпва глад. Нахлуват болести. Смъртта пирува
след този гняв на капките, наречен революция.
Историята помни стотици революции
и къта в пожълтелите си страници
кръвта и болката, глада и ужаса.
Но в древния Египет
се радвали на нилските води, заливащи пространството –
след тях земята раждала стократно.
И ако нещо оправдава революциите –
това е утрешното плодородие.
Но струва ли си да погубиш милиони –
сред тях деца, жени… Вагони,
препълнени с недишащи тела.
Тор за реколта – на каква цена?

*

Веднъж се случи – беше в ден дъждовен.
В съня ми – или пък наяве, знам ли? –
видях в небето ангел с меч изваден.
На Демона той каза с глас гръмовен:
„Ти вече нито радост, ни тъга в сърцето ще усещаш!
Безмълвието само по пътя си ще срещаш!”.
Дочух въздишка, стон… А после Демонът
небето затъмни с крилата си червени
и отлетя – по справедлива Божия присъда! –
завинаги… Така да бъде!

Мълва се носи, че по-рано Демонът поемал риска
да става вълк, змия или оса – каквото искал.
Да прави зло на всекиго – макар и много дребно.
Страдание за всички било му е потребно!
Говори се, че този Демон ален
известно време носил име гордо –
Йосиф Сталин.

*

Но все по-бързо, все по-бързо Времето препуска.
На унищожителя си все по-често дърпа спусъка…
И баба ми, и дядо ми в земята спят отдавна,
а мама с татко гроб един делят поравно.
Аз също там ще се преселя скоро –
сред шепот на липи, брези и борове…

А днес се радвам тихичко на внуците.
Обичам нощем тананикането на капчуците.
Да гледам пролетна трева, да казвам: „Боже,
благодаря за радостите ми несложни!”.
И често взирам се в небето – там понякога
на облака изникват силуети:
аз виждам бялата брада на дядо ми
и блузата на баба на райета.
Баща ми облачен халат намята,
изпраща ми усмивката позната.
Аз виждам: чичовците, лелите ми махат
и майка ми от облака сълза ми спуска…
Но вече Времето ме бута с лакът…
В България приключва съдбата ми тъй руска!
Тревожни спомени в съня ми лепнат.
Незабравими имена с копнеж аз шепна…

Молитва пак изпращам мислено
до всичките небесни институции:
да няма вече смърт, войни и изстрели!
Безкръвни само да са революциите!

*

Днес шепна пак молитвата безшумна.
Но изведнъж тревога в небесата лумна:
там мярнаха се – с бързината на комета! –
крилата алени.
Замятаха се облаци запалени.
На зло вселенско
се предава безсмъртната щафета!
Въпроси в мозъка заблъскаха се пак.
Към Библията гледам, очаквам свише знак…
Запитвам се тревожно:
„Нима?
Нима?!?”.
Пристига отговорът – тишина.

Из „Куфар с облаци – стихотворения“, изд. Пропелер, София, 2016 г.

Ирина Александрова

Подбор Иванка Павлова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

1 thought on “САГА В БЯЛО И ЧЕРВЕНО – Ирина Александрова

  1. Покъртителен поетичен разказ за една фамилия, изпълнен с тъга, сълзи, страдания, кръв и много, много смърт. Със завидно художествено майсторство авторката ни води и сякаш провира по осеяните с опасности житейски пътища на своя род. Читателят остава потресен от жестокостите, извършвани от хора с идеи, несъвместими с исконните човешки ценности, в името на една химера. По епичност до известна степен поемата се родее със знаменитото произведение” Доктор Живаго” на Борис Пастернак. И не само защото бащата на авторката и други нейни роднини са лекари, а и поради това, че събитията започват в едно и също време и продължават успоредно години след това. Образите и съдбите на всеки от фамилията е описан достоверно в своя трагизъм и оставя трайна следа в читателя, макар че се отнасят за друго време и друг народ. Така е— страданието и радостта са с общочовешко измерение.
    Поздравления, Ирина, поемата е с висока художествена стойност. Желая Ви здраве и щастие!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *