САМОДИВА – Йорданка Радева

САМОДИВА – разказ от Йорданка Радева

Велика излезе тихомълком от стаята, огледа се наоколо и с безшумни стъпки изтича през дългия коридор към вратата. Грабна сандалите си в ръка и с леко натискане на бравата отвори вратата. Не искаше да я чуят. Трябваше да се измъкне по- скоро, преди да са разбрали, че я няма. Обичаше тези свои тайни разходки. Навън бързо нахлузи сандалите на ходилата си и побягна по пътечката през градината към свободата. Своята свобода. Така тя наричаше забежките си вън от дома, когато можеше да тича на воля по тревата. Обичаше да усеща галещата ѝ ласка особено сутрин, когато росата къпе стъпалата ѝ, а утринният хлад пърли младата ѝ кожа. Сега, обаче, е към следобед. Слънцето тук, в подножието на планината, не е толкова силно, както в големия град. Там не стига, че е прашно, но и жегата е непоносима. А тук… от вилата им се виждат стройните борове, заболи с върховете си в небесата, и като че ли ей сега, само да протегне ръка, ще ги докосне. И небето е някак си тук по-чисто, по-синьо, блести копринената му дрешка, а облаците като огромни бели платноходи царствено се разхождат под него, заявявайки смело своето присъствие. Да, тя обичаше тези прекрасни картини, които тук, пейзажът, разкриваше една след друга от своите тайни. Въздухът ухаеше на билки и треви, а тя, вече толкова години, легнала на тревата с вперени очи към високото, вдишваше с пълни гърди тези ухания, които я упояваха с магията си.Тогава често си спомняше за баба си, която ѝ разказваше за билките, а всяка една от тях Велика си я представяше като самодива, която може да лекува и душата на болния. Тогава ѝ се искаше да се превърне в цвете от планинските поли, за да обичат и нея, да ѝ наричат чудодейни лечебни сили, които са присъщи само на билките от приказките. По- късно разбра, че има нещо вярно в думите на баба ѝ. Ето на, равнецът е мъжка билка, която успокоява раните на болния, а лайката с нежните си красиви цветове лекува малки и големи. Сега е тук… и сякаш се пренася в един друг свят, в който природата смесва различните си цветове и реди все нови и нови картини пред очите ти. И тъкмо замечтана, дочу пак гласа на майка си:

– Лико…. Къде си, лудетино, пак се откопчи и полетя навън… Кой ще ти подреди стаята?.- редеше думите си майка ѝ, знаейки, че не ще може да я върне.Странна беше по- малката ѝ дъщеря, очите ѝ все навън гледаха и ставаше по- различна, когато се намираше там, сред зеленината на моравата и песните на птиците.

Девойката, вече пентнадесетгодишна, като че ли не мислеше за нищо друго, освен да тича по тревата, да бере горски цветя и да лови пеперуди, които после пак пускаше на свобода. По пял ден се скиташе на воля, а щом изгладнееше, намираше пак с дарове от природата да утоли глада си. Тук ще намери горски къпини, там ще има пък боровинки, а долу … в тревата срамежливо са показали телцата си нежните червени ягодки. Да, по- дребнички са тук, но пък вкусът им е невероятен. Намираха се и диви ябълки понякога. Но тя вървеше…все нагоре… по пътеката, която само тя знаеше. Беше я открила преди време и виждаше, че никой още по нея не е стъпвал. И колкото по- нагоре отиваше и навътре сред гората, толкова по- хладно ставаше, самотиво и диво. Озърташе се при всеки шум и въпреки всичко продължаваше. Искаше да стигне горе… под върха, да се изправи и да обхване с един поглед само всичко. Все още беше ранен следобед имаше време и да се върне. Но не знаеше, че до върха има много път, колкото и близо да ѝ изглеждаше. Спря се и се ослуша. Птиците прелитаха от дърво на дърво, други се разпяваха, а два гълъба стояха на един клон, пристъпваха със ситни стъпки един към друг ,докосваха нежно главиците си и после пак… Като три напред, две назад, докато допрат човчици за своята необезпокоявана от никого целувка. Велика ги гледаше мълком и им се възхищаваше. Каква грациозност притежаваха само птиците и колко нежност излъчваха малките им телца… Постоя така още няколко минути, заслушана в песента на природата и тръгна пак нагоре. Пътечката беше тясна и току все извиваше змиевидното си тяло ту наляво, ту надясно. Имаше много храсти от двете ѝ страни, та трябваше да внимава и да се пази от драскотините им. И както се беше замислила какво ли я чака още нагоре, нещо прошумоля встрани от нея, шмугна се някъде и утихна. Момичето се спря в лека уплаха, ослуша се, постоя още малко така и като не се повтори, пристъпи напред и продължи. Забеляза, че колкото по- нагоре отиваше, повече срещаше камънак и храсти. Дърветата бяха започнали да оредяват и пред нея все повече се откриваше близостта на върха., който я мамеше от години. Там искаше да отиде… там… И тя вървеше.

Устремила цялото си същество към високото пред себе си, петнадесетгодишното момиче не усети кога бе започнало да се смрачава. Тук вече бе и по- хлад-но, а горските малини и къпини все по- рядко се намираха. Малко ѝ оставаше до върха, но дали щеше да може поне да го доближи. Тогава реши- навярно има по- нисък склон. Поне до него да стигне. И пое отново. След около час ход нагоре, се озова пред малко почти голо място, а на 50 метра от него по- нагоре започваше малкият склон. Зарадва се. Пое дълбоко въздух, обърна поглед назад, но тръсна смело глава и пак нагоре. Стигна до скалата. Спря пред нея, доближи я, протегна ръка да я погали и тогава зад нея… се чу чупене на съчки и тежки стъпки. Обърна се полека и … замря. Едно огромно туловище се беше изправило на два крака на около стотина метра от нея и я гледаше. Велика се разтрепера, но знаеше- не бива да показва страх, защото животното усеща и тогава става по- нападателно. Остана в позата, в която замря, като се стремеше дори ръка да не помръдне. Не знаеше колко време е стояла така, но когато животното пое по пътеката надолу, тя се свлече на земята под краката си, едва поемаща дъх. Размина ѝ се… Вероятно я взе за самодива,а те нали са от горския свят… засмя се на мислите си.Обърна се пак напред. Искаше да се изкачи и да обгърне всичко с поглед пред себе си, да отпие с очи от невероятната красота на планината и всичко около нея, да усети с гърдите си кристално чистия въздух, който трудно поемаше на глътки като балсам за душата си. Намери вдясно възможност да се покатери и се захвана стъпка по стъпка до където може. Стигна до някъде и спря. До тук можеше. По- добре е да бъде разу-мна.Полека обърна тялото си с гръб към скалата, така че да може да вижда всичко пред себе си и замря. Беше невероятно красиво. Виждаше от високо как дърветата около пътечката по- надолу все повече се сгъстяваха и образуваха от двете ѝ страни огромен горски масив, който стигаше чак до долу. От едната страна дърветата се бяха смесили – иглолистни с широколистни, но от другата страна боровете надделяваха. По високите като че ли подпираха с острите си върхове небето, а облаците, накъдрени като драперии, полюшваха нежните си тела и току се събираха или раздалечаваха, сякаш се докосваха за нежна милувка с нежните си вейки. Наоколо птичият хор все още огласяше простора, някъде някоя птица изпърполяваше с криле из листака на близко дърво и после пак всичко замираше.Велика слезе внимателно от скалата и тръгна към полянката. Седна на тревата, а после легна и се загледа в плуващите облаци по небето. Представи си, че се превръща в самодива, притвори очи и пред нея се занизаха картини от един друг, невероятно приказен и чудноват свят, от който беше и тя. Разбираше езика на малките калинки, които кацаха по ръцете ѝ, пеперудите ѝ разказваха невероятни истории от своя свят, а птиците… Тя слушаше песните им и разбираше всеки техен напев и послание. Как умееха да обичат само тези прекрасни крилати същества! Храстите и тревите се кланяха нежно, а вятърът като че ли свиреше на нежни трели на вълшебна цигулка и нежно докосваше косите ѝ. Все още слънцето изпращаше златоткани лъчи към земята, някои от тях с топла милувка докосваха върховете на дърветата, други успяваха да се шмугнат през листата им, а трети- стигаха до тревите, галеха нежно крехките им стъбълца, обещавайки им обич и утре пак с топла ласка да ги даряват.
Притворила очи и потопила се в своя, другия свят, Велика беше забравила за времето и къде се намира. Тук ѝ беше хубаво, спокойно, светът ѝ беше като медовина, от която пиеше с наслада и не искаше да свършва. Каква красота е тук само и каква чистота! Постоя така известно време,не смеейки да мръдне дори ,да не би това вълшебство изведнъж да се изгуби, после полека отвори очи,надигна се и полека се върна в другия свят, към който принадлежеше. Да, трябваше да се връща там, където я чакат и тъкмо да тръгне, една катеричка от отстрещното дърво пробяга нагоре по ствола му, после се спря, надникна през листата и я погледна любопитно. Душица! И нейното сърчице изпитва страх… махна ѝ с ръка за довиждане,после тръгна по пътечката, като си тананикаше песничка от детството, на която баба ѝ я беше научила. Да, чувстваше се щастлива тук, макар че жива човешка душа нямаше. Може би тъкмо за това бе магията голяма. За кураж започна да си подсвирква с уста, докато вървеше, и само мисълта за оная мечка караше младото ѝ тяло да потреперва от страх. Надолу беше по- лесно. И по- бързо. Стигна до полянката, където най- често майка ѝ я намираше легнала на тревата, когато дочу тревожните ѝ викове:

– Лико!Къде си, Лико? Връщай се, лудетино, виж кое време е вече!- редеше майка ѝ думите, като гласът ѝ тревожно трепереше.

– Тук съм, мамо! Идвам!- отговори момичето и се затича. Почти мръкваше и ставаше хладно.
– Къде се губи толкова време? Глад и страх за тебе няма ли, лудетино?- Продължи майка ѝ.
– Мамо, там на върха, е много красиво. Само аз и птиците, и гората, и скалата. Там, горе… на върха на планинатае прекрасно, мамо! А въздухът- чист като сълза, мамо. И птиците там по- другояче пеят, знаеш ли? Мамо… аз разбирах песните им, можех да разговарям с всички и всичко там, те ме разбираха и аз тях. Там има много любов, мамо, много чистота и мъдрост. Мъдростта там, мамо, е друга, не е като нашата. Тя винаги се свежда до чистота и обич, до нежност и доброта- говореше разпалено дъщеря ѝ, а очи-те ѝ искряха, излъчвайки особен, на искрици блясък.

– Момичето ми… какво ще те правя… какво? Като само-дива тичаш по тревата, губиш се под сенките на кичестите дървета, задяваш се с вятъра, надпяваш се с птиците… Не си като другите, Лико… не си… Твоите връстнички са други, и ти си друга… защо така, Лико, защо… – говореше майка ѝ, като галеше немирната си щерка по буйната коса, в която се бяха заплели тревички, и я чистеше. После я хвана за ръка и двете тръгнаха към дома си. А тя, Велика, сияеше и не спираше да разказва на майка си за онова, което бе усетила по пътеката нагоре – за чистия въздух, за зеленината навред, за шепота на листата по дърветата, за малката умница, катеричката, за белите платноходи по небето. Само едно не ѝ каза – за мечката.


Вечерта мина неусетно и бързо. Девойчето се шмугна в прегръдката на леглото си и притвори очи. Да, днес се беше превърнала в самодива… И беше прекрасно! Като в приказките как едно обикновено момиче за няколко часа из гората се превръща в самодива, за да си говори с обитатели там и да им се радва. Една закачлива малка самодива, която броди сама през деня из горските дебри, за да може вечерта пак да се превърне във Велика, завръщайки се у дома си. Нощта бе хвърлила мастилената си пелерина,обгръщайки всичко навред. Навън вселената стихна, само от време на време отдалеко ще се обади някой бухал или куче ще пролае от някой двор. Светът заспиваше в поредния си сън, за да се събуди сутринта отново ведър и с порозовели хоризонти като бузките на срамежливо малко дете. А Велика спеше, сънувайки как се превръща в самодива и как в гората заедно с птиците пее, а с катеричките разговаря. Вятърът ѝ беше спуснал невидими люлки, с които я поемаше и носеше там, където тя се превръщаше в самодива Надвечер я спускаше отново на земята, там… на оная близка полянка, където майка ѝ я чакаше. Отваряйки очи,бе същата лудетина, която майка ѝ все дири с тревожен глас, а тя се залива от смях, който като звънливото бълбукане на горска рекица се носи надалеч, сякаш че прелива.

– Лико…Хайде, Лико… Обед стана, Лико…

А Велика се усмихваше още сънена в леглото, спомняйки си преживяното горе и не ѝ се ставаше. Пак ще иде там… Ще иде… Защото е…

Самодива…

© Йорданка Радева

Author: gabriell-e-lit

Издателство gabriell-e-lit е регистрирано на 6 декември 2018 г. от Габриела Цанева. Габриела Цанева е българска писателка, родена в Русе. Завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ в родния си град. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор на техническите науки“. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit. Библиография Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме" и други. „Миналото в мен“ (документална повест, 1994) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998) „Треви под снега“ (роман, 2000; ISBN 978-954-8453-58-5) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; ISBN 978-954-8453-79-0) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; ISBN 954-9375-41-1) „Шофьори“ (новела, 2008; ISBN 978-954-304-340-8) „Миналото в мен“ (документална повест, 2010; ISBN 978-954-304-369-9) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-497-011-6) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-9375-76-3) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; ISBN 978-954-321-830-1) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2011; ISBN 978-954-321-947-6) „Състояния“ (хайга, 2013; ISBN 978-619-152-347-4) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; ISBN 978-954-09-1069-7) „Високосният ден“ (лирика, 2018; ISBN 978-954-09-1253-0)