СВЕТЛИНИ – Тодор Билчев

СВЕТЛИНИ – поезия от Тодор Билчев

СВЕТЛИНИ ОТ ДЕТСТВОТО

Там, под медените жици,
сред ресилите лозници,
със отворени зеници
литна детство като птица.

Кацна в лозето на дядо.
Шарена торба извади.
А от нея, луди-млади,
спомени горят на клади.

Прашен път насред полята
криволичи към гората.
А край него се премята
рошав малчуган в тревата

Цял ден с топката е тичал
във очите на момиче.
Дето никога “обичам”
и до днес му не изрича.

Лято. Боси са нозете.
Пепел чак до коленете.
Даже нещо да сгрешите,
бой от никой не ядете.

Искам! Пак ме там върнете!
Сред магарета, конете.
И при кравичките, двете,
що вий всеки ден доихте.

Сред козичките, овцете.
В мириса на полско цвете.
И на мама при ръцете,
дето още детство свети.

6.01.2021 г. 13.13 ч. Йордановден, Русе

ЖИВА КРАСОТА

Това е нищо… А толкова красиво!…
Възкликна, сочейки живота мъртвият.
Красиво е всичко, което е живо.
През сълзи му отвърна брат му. Живият…

СРЕД ВЯТЪР БЕЛОКОС МЕЧТА

Спи в прегръдка студена,
в бял сняг затрупан цял свят.
Вред мечта е стаена.
Даже душите ни спят.

Бяла е тъмнината.
В черните, даже, души.
Бяла Вечност пресмята,
тъмни, последните дни.

Нашата Вечност, дали,
бяла сред таз белота,
някога ще заблести
със своята светлина?

Искам да вярвам, но ти,
бяла, при мене ела.
Нека студът да фучи.
Ние сме бели сега.

В стаята топла лежим,
сгушени във белота.
В огнени танци лети
огън по бяла стена.

Тъй ми се иска да си
тука до мене сега.
Вятър със бели коси
вее и тази мечта…

В МОРЕТО СЛЪНЦЕ ИЗГОРЯЛО

Изстисква утро портокалов сок
в очите още спящи на деня.
И сякаш огнена глава на Бог,
от морско дъно слънцето изгря.

Със лъч целуна гневното море.
Погали мачтите на кораб бял.
И се търкулна в синьото небе,
което беше за баща избрал.

А после с водораслите игра.
Чадърите накара да искрят.
На криеница с облак заигра.
Със гларуси се радва да крещят.

А за обяд да си почине спря,
във пясъчната дюна крак подвил.
След толкоз труд, щастлив накрай видя,
нощта с лъчите си, че победил.

Търкулна колелета пясъчни
чсовникът на блесналия ден.
И с колесницата си восъчна
успя, докосна залеза червен.

Но предстоеше залезът и в мен.
В житейското море на моя път.
Животът що ми даде, ми отне.
Към залеза нозете ми вървят.

Нощта изстисква портокалов сок
в очите вече спящи на деня.
Пред гаснещия Божи поглед строг,
зад облак тъмен, слънце изгоря.

© Тодор Билчев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.