СВИТЪЦИТЕ НА ЖИВОТА – поезия на Цонка Великова

Сламка тъничка –
отляво пропаст, отдясно море,
едва се крепя.

ТЪЖНИ ПРОЗОРЦИ

Без да се обръщам,
в дъжд напускам бащин дом –
от тъжните прозорци сълзите крия.
Следва ме бездомно куче –
за едната ласка.

СЯНКА

Тичам без дъх
по неравния път.
Изнурената ми сянка куца
наранена от бездушието
на острите камъни.

---

стъпка след стъпка
изкачвам на живота
пясъчната стълба

АРОМАТ НА ЛИПИ

Ароматът на липите
пресища въздуха
със задушаваща тъга…
А какво ли ме очаква
през есента?

СТРЪМНИНИ

Сърцето ме упреква,
че бързо изкачваме
на годините стръмнините,
а точно то ме изтощи
с неразумните си копнежи.

---

Метнала мама срещу дъгата
пъпната ми връв за късмет,
а тя се закачила за теб.

НЕДОКОСНАТО СЪРЦЕ

Не ми донесе цвете –
от бързане
навреме да стигнеш
и недокоснато
сърцето си да ми дариш.

НЕИЗКАЗАНОСТ

Израсна
между теб и мен
скала от неизказаност.
Дали ще се взриви,
ако мога да изкрещя?

---

Спомените лъжовни били –
виж побелелите коси
и бръчките по челата

МИГЛИЧКИ

Трепкат
копринените миглички
на учуденото ми момченце –
от малки прекрасни картинки
големия свят подреждат.

БАЩА

Сине,
изкачих най-високия връх
от раменете ми да излетиш.
И тук ще съм, за да те подхвана,
ако крилете ти не издържат…

---

След пътеката на детството
остава дълъг път
за извървяване.

ОБРЕЧЕНОСТ

Ти – облакът, който сипе
ту живителен, ту отровен дъжд,
пороят, който отнася мостове,
реката, която напоява и дави,
огънят, който прегаря надеждите,
мълнията, която разполовява,
екстазът, който възвисява…

Ти – блясъкът и дъхът на дните,
песните на щурците в житата,
дъгата в душите, в очите зората,
полъхът, който разгаря мечтите,
стихията, която носи благодат,
ти, който си и раждане, и път,
музика, мълчание, жар и студ…

Ти, Животът, на който сме обречени.

ТУК СЪМ ДА ОПИТАМ ВСИЧКО

Не ще преплувам океана,
без криле да политна не мога,
изменчивия вятър да настигна,
но тук съм да опитам всичко.

И няма да се спра да гоня
блянове, мечти, химери,
ще плача и ще ги отричам,
нали съм тук, за да опитам всичко?

Така със самоизялото се време
спирката последна ще достигна,
но няма да съм тъжна на раздяла,
защото ще съм преживяла всичко.

Все пак защо да пропилея това,
което ми е отредено?

---

Птици ли сме,
за кратко прилетели,
или камъни – да си тежим на мястото?

---

Но точката
какво е всъщност –
дали край на мисълта,
или начало
на всички истини?

---

Но ние
какво сме всъщност –
дали това, което мислим, че сме,
или истината,
която другите знаят за нас?

---

Но истината
какво е всъщност –
дали това, което виждат очите,
или това,
което знае сърцето?

---

Но животът
какво е всъщност –
дали разхищаване
на отреденото ни време,
или трупане на ….????

© Цонка Великова

из © „Свитъци на приДомната дама“, автор Цонка Великова, изд. „Фараго“, С., 2019
подбор на стиховете Надежда Александрова