СВЪРШВАТ ДУМИТЕ – Венелин Терзиев

СВЪРШВАТ ДУМИТЕ – есе на Венелин Терзиев

Вървя по препълнените улици на този град, който дори не ме впечатлява. Хората са спокойно съботнопротяжни в своята походка. Поовехтелите сгради ме връщат в спомени от несъвсем далечно ни минало. Погледът ми често се взира в олющените фасади и недобре поддържаните постройки, които са в прилика с нашите възрожденски къщи.

Много хора, а звуци като че ли не се чуват. Лицата около мен се променят бързо, но са някак старателно прикрити и не откривам да излъчват почти нищо – може би е от променящото се есенно спотайване на времето с очакване на предстоящата зима. Странносивите цветове на дрехите се сливат с плочниците на площадите и прашните тротоари. Вятърът днес постоянно напомня за себе си и изпраща непрестанни послания до телата ни, като запраща някъде в края на улицата оскъдните топли стонове на слънцето, където се вижда меко осветена част от града.

Опитвам се да чуя диханието на този град, защото езикът на говорещите не разбирам или, като повечето родни посетители, само поназнайвам стотината думи, които използваме ежедневно и в нашия език. Не усещам долитащите думи, а само виждам поизкривените лица и ръкомахания на някой отегчил се от продължителността на разговора слушател.

Тук никой не бърза да разкрие своята емоционалност в лекомислието на кресливите думи с високи тонове или може би само моето усещане е такова. Неразборията настъпва неочаквано при пресичане на поредното оживено кръстовище, където никой по никакъв начин не иска да спазва никакви правила. И пак думите не присъстват, а само кратки и бързи подтичвания на множеството насъбрали се хора. Само звук от спирачки на автомобил, даващ път на неразумно преминаващите пешеходци. Дали пък думите не са свършили тук или са запазени за друго време и място – не успях да разбера и усетя досега.

*

Денят, който отново си отива, е някак фриволно лекомислен – не усетих с какво се изпълни, но той пак ненаказан тихо се прибира някъде.

Стене въздухът.
Отекват стъпки на раздяла.
Скоростта е бягство. Лудешко.
Виелицата – думи стихва уморено.
Морето й преминава в дъжд.
А той в последни капки.
А те, преди скрежеца да ги овъгли в бяло,
помахват с ангелски пера за сбогом
и за добре дошло на Поточето – ромон.
Водопадно падащо от небето.
И ръсещо с искриците – Слово.
Идващият Огън.
Светлината ражда себе си.
Прегръща мрака.
С раните му изцелени.
По моста на огнената жажда
идва Животът.

„Свършват думите“, Лияна Фероли

*

Промушвам се пред поредната струпана камара от хора, които не говорят високо и дори не се усмихват. Вятърът и днес пречи на нашите лица да бъда усмихнати и препречва пътя на думите. Влизам в огромното пространство на хотела. Дори тишината е странно тиха – даже привичната музика тук липсва. Гледката през прозореца към града вече е сиво прозрачна, а движещите се хора като че ли са станали повече. Късият живот на тези почти зимни дни дава шанс на разноцветните светлинки, които толкова бързо се появяват отвсякъде и започват да придават приказна реалност на така сивия и оголен град.

Думите имат памет. Защо са казани?
Кога са чути?
Думите имат аромат на печен хляб,
на окосена трева след проливен дъжд.
Думите съдържат чувства. Изгарят.
Замръзват. Предизвикват хаос.
Успокояват душата.
Думите могат да изгасят светлините.
Могат да променят гравитацията.
Понякога няма нужда от думи.
Понякога има нужда само от една.
И кой би предположил, че липсващата
част от пъзела е дума?
Закъсняла дума. Преглътната. Заседнала.
Премълчана. Оставена за друг път…

Откъс от „Приличаш ми на щастие“, Ирина Габровска

*

Погледът ми се опитва да открие отново лицата на хората, които, подтиквани от вечерния вятър с пронизващи нотки на студ, се опитват да се движат по-бързо. Сякаш чак сега усещам душата на този останал безмълвен в светлината на деня град. Пробужда се от своето мълчание в късните вечерни часове. Светлините на улиците са толкова много и приличат на неприлично сборище, на глутница, която иска да превземе всичко. Движенията на ръцете на хората са все по-невъобразимо силно ръкомахащи, а думите, които хората си разменят, стават по-дружелюбни – долавям тяхното отражение в полуосветените им лица. Денят вече си е отишъл, неочаквано и завинаги, но тук все още присъства по своя си начин.

Може би са верни думите, че колкото по на юг отиваме, то денят идва с нощта. Опитвам са да проверя всичко това от приличното разстояние, на което удобно съм се разположил в притихналото пространство на няколко етажа височина. Тук, от високото, усещам по-добре започналата и усилваща се ритмичност на този различен град. Останалият от днешната ми разходка мирис ме кара да преглъщам неволно с различаването на аромата от поредната насипна порция печени кестени, долавящ се от посоката на образувалата се опашка от хора.

Искам да донасям облекчение.
Искам да добавям лекота.
Да развалям лоши настроения.
Да си пиша весели неща.
Думи и филийки с мед да мажа.
В нощ, в която черен дъжд вали,
аз такава смешка да разкажа,
че да прихнат третите петли.

„Лекота“, Мария Донева

*

Оставам дълго време в тази разноцветна гледка на образи и думи, които не се различават особено добре, но се усещат в особена прегърната реалност. Многократно повтарящите се прегръдки, допиране на страните на лицата и притиснатите плътно един в друг хора разказват по особен начин за думите, които са част от срещите им. Сигурно не е пълнолуние, но в главата ми звучат едни изпети „Думи“:

И отново е пълнолуние
върху нашия път за някъде.
Вземи тая шепа думи
и ги хвърли срещу вятъра.

Разпилей ги във тъмнината,
зарови ги във ранни преспи,
напиши ги върху водата
на тънки реки есенни.

Снегове и води тичащи
бързо ще ги изтрият,
ще остана тогава самичък
там, където сме били ние.

„Думи“, Петър Караангов

*

От достатъчно дълго време си мисля за думите, които толкова лесно изговаряме и изпращаме с повод и без повод към други хора. Дали не ги разпиляваме в безобидно уж поведение, забравили, че са ни дадени да споделяме своите си мисли, да даваме сили и надежда, а не да прекрояваме животи и да бъдем зли. Не знам кога започваме да си служим с лоши думи и дали е възможно те неволно да излизат от душите ни, но сигурно има някакво обяснение в това ни действие. Не се научих да различавам хората с лошите думи. За душите им не смея да съдя, а ги приемам и преглъщам с болка и тъга, затова, защото са ги похабили. Как да обясним на неразбиращите, че щастието е в добрите думи, и как да им обясня, че онзи поглед на радост и на опиянение в очите е отреден само на тези, които са с добри думи надарени да говорят.

И аз
като всичко започвам
в начало невидимо.
Роден съм в пропаднала пропаст.
Сменила свойта самота,
тя изведнъж се скрива.
Извирам дълбоко от себе си.
Непробудени спомени
почти са събудени.
А всъщност,
истинското раждане на светлината
е пробуждането на мечтите.
Тогава формите си изповядват греховете.
Ножовете си скриват блясъка.
И преминавам аз през себе си.

„Роден съм в пропаднала пропаст…“, Любомир Левчев

*

Исках да разкажа с много думи за думите. За това, че те са част от чувството от потрепването на ръцете ни, от смирения поглед, от гордо вдигнатата глава, от сълзите, които се стичат по лицата ни (дори когато се опитваме да ги прикрием). Думите за уморените дни, за безразсъдните ни разочарования, за търсенето на възможност в невъзможното, за ужасната невъзможност да сме с онази лекота, когато сме по-близко до отчаянието; да сме усмихнати, дори когато не можем да го сторим, да правим това, което не искаме да направим, но трябва, защото е смисъл на едно очакване и пак да намираме думи за добрите думи.

Не съм разговорливото момче,
което вън обичаше да бяга.
Сега ме мъчат само думи две,
но ги мълча и гърлото ме стяга.
Почувствах да ги кажа, но се спрях.
Заглъхнах аз пред теб и тишината.
Изплаших се от теб или от тях,
не знам, но си останаха в душата.
Говорим си за всичко във света,
най-тайните си мисли доверявам.
Но всичко казано е пълна суета,
най-истинското вечно премълчавам.
Защо замирам всеки път, кажи?
Нали те искам, ти ме искаш много.
Защо след всички вятърни лъжи
две думи да ти кажа аз не мога.

„Истинските думи“, Мартин Спасов

Ще ни връхлитат различни думи в тази наша измислена реалност. И все пак, Нека да ни носят повече смисъл и по-малко празнота, повече доброта и по-малко тъга. Едва ли това е всичко, което може да се каже и напише за добрите думи, но дори и безмълвни, днес добрите думи са нужни и очаквани повече от всичко останало.

гр. Кютахия, Република Турция, 20 ноември 2022 г.

проф. д. н. Венелин Терзиев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

3 thoughts on “СВЪРШВАТ ДУМИТЕ – Венелин Терзиев

  1. „Свършват думите“ – поредното есе на един научен работник и най-изненадващо – притежаващ не само дар слово, но и душа за словото. Изчетох доста неща, написани от Венелин Терзиев. Не му се обадих да споделя впечатленията си. Изграждах представата си за него. Сега ще реагирам, защото все по-топло звучи речта му, все по-надълбоко потъва в стихотворните творби на поетите, но и интригува със своеобразния си стил на писане – есеистични размисли, подкрепени с цитати от поетични творби.

    А сега ще проявя дързост. Ще прибавя към територията на нараняващите думи и свое стихотворение:

    ЛОШИТЕ ДУМИ

    Обмислени или случайно
    изтървани,
    те винаги попадат
    във целта.
    И всеки път ни сварват
    неподготвени.
    Обгарящият пламък
    на обидата,
    захапала дълбоко
    и болезнено
    чувствителната плът
    на гордостта,
    незаличими белези
    оставя.
    А после неочаквано
    напомня
    за своята отрова
    дълготрайна.
    Горчиви думи, спътници
    незвани,
    на нашето несъвършенство
    плод,
    от тях не е бил никой
    пощаден.
    Засенчват с облаци
    студени
    простора слънчев
    на душата.
    И въпреки че знаем
    как раняват,
    замеряме най-близките си
    с тях.

  2. ЗА ЛОШИТЕ ДУМИ
    „Когато думите губят смисъла си, хората губят свободата си“.
    Конфуций

    Мъгливите дни са откраднали възможността кратките слънчеви лъчи дори боязливо да преминават покрай нас. Обичайната неприветливост на късната есен създава принуденото усещане за идването на студената устойчивост на времето. Листата, разхвърляни в своя безпорядък навсякъде около нас, са загубили от своя блясък и тяхната жизненост ги е напуснала завинаги. Студеният вятър, прииждащ почти постоянно от Голямата река, разказва невесели приказки и ги разнася бързо до всички, които, притихнали и с бързи крачки, преминават в почти безлюдната тишина на поредната пресечка и сгушено кривват в следващата изпразнена от глъч и хора улица, за да ги посрещне и прикрие от студенината на неприятното чувство. Късната есен можеше и да е по-добродушна и да ни остави в спокойствието на топлата си прегръдка, но уви – донесла ни е подобаващото очакване на студеното усещане.

    Едва ли чувствеността ни за неприемливото време, което ни спохожда непрестанно тези дни, е виновна за лошите думи. Неизбежно ги намираме или по-точно – те нас намират, и, принудено или непринудено, ги приемаме. Преглъщаме, долавяме объркване, тъгата ни притеснително пристига в нашето съзнание, мислите ни са заети непрестанно с това видение, придошло от лошите думи. Странното усещане, че сме ги похабили –и думите и времето, с което искрено или неискрено сме ги употребили. За жалост те, лошите думи, достигат до всеки от нас, карат ни да се отдръпнем инстинктивно от пристигането им и някак неприятно усещаме мълчанието в себе си. След няколко ускорени преглъщания и разпилени мисли си тръгваме с възможността на опрощението или с нахалството да си служим в отговор с добрите думи.

    Религиозните традиции ни казват и непрестанно напомнят, че прошката е най-великото действие и носи спокойствие в душите ни. Но душите ни, тъй ранимо чувствителни, не намират покой и след поредното опрощение на засипалите ни с незнайно откъде придошла голяма словесност от лоши думи и мисли.

    Благодаря на г-жа Иванка ПАВЛОВА!

    1. Сега ще благодаря не на Венелин Терзиев, а на г-жа Габриела Цанева за трибуната, която предоставя на изкушените от словото. В списанието четем поезия, проза, критика, радваме се на картини – откриваме сродни души. Това не е място безкритично. Но ако предложението за публикуване на нещо стойностно попадне в ръцете на поетесата, художничка и литературна критичка, бъдете сигурни, че ще получите аргументиран отговор и подкрепа – без да са спестени добрите и насърчителни думи. Съдържанието на списанието става все по-богато и разнообразно. Печели читатели и почитатели. Изпратете свои творби, преводи, споделете свои размисли. Това е и изява, и принос.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *