СИНИ БУКВИ НА СТЕНАТА – Михаела Грамен

СИНИ БУКВИ НА СТЕНАТА – разказ от Михаела Грамен

Беше девет, когато заваля. Вятърът все повече се усилваше, светкавици раздираха небето. От стаята дочувах грохота на вълните, които с ярост блъскаха брега.

Трябва да съм заспала към десет – бях толкова уморена. „Вдигни ме, сложи ме, да легна,  да седна; искам супа, не искам супа…” – ден и нощ, безспир.

Госпожа Анезуля, която всички тук наричат Мама, страда от диабет и близките й мислеха, че нарочно капризничи, за да получи повече внимание.

Но  аз, която бях постоянно над нея, аз поне трябваше да се досетя. Нали още преди седмица тя „видя” с ослепелите си от болестта очи да минават покрай постелята й върволица хора, в които разпозна всички свои близки покойници. А нощната птица, която по тъмно кръжеше над покрива, надавайки тихи, пронизителни звуци – народите от Изтока я считат за вестител на скръбни събития. И най-сетне: докторът, когото дъщеря й, госпожа Елени, беше повикала сутринта. Предписа й по-малки дози инсулин, но в очите му прозираше някаква печална истина. Не посмях да я разчета докрай, но тя все пак се утаи някъде в подсъзнанието ми.

Всъщност, тревожното предчувствие вече свиваше душата ми, но не очаквах да се случи толкова скоро. Надвечер Мама беше притихнала и аз  се радвах, че тази нощ ще мога малко да поспя. Докато разнасях насам-натам подлоги, прибори, лекарства, докато й поставях инжекцията инсулин, вече заспивах в движение.

Събудих се в единадесет – събуди ме онази част от мен, която винаги беше нащрек какво става в стаята отсреща. Там ставаше нещо. Вместо познатото „искам това, не искам онова”, се дочуваха приглушени стонове, които идваха някак от ниско. С два-три скока прекосих салона, за да видя… Майчице! – смачкани на куп одеяла, изхлузен памперс, чаршафи, подгизнали от нечистотии. Но къде е Мама? Изтръпвам, само като си припомня: долу, на мозайката, от другата стана на леглото. Омазана, мокра, лед студена.

-Какво ти е, Мама?

Нечленоразделни, фъфлещи звуци – встрани, върху килима, се  въргалят изкуствените й зъби. Колко време е лежала така? Веднага трябва да я вдигна. Да я вдигна в това състояние, на това легло? Какво се мая, бързо чисти чаршафи! После? Да. Леген, гъба, ръкавици – не, за ръкавици няма време…Така. Още една вода. Добре. Сега – нов памперс, бельо, нощница. Готово. Вече мога да я вдигна. Пъхвам ръце под мишниците й – не, не става. Отпусната, подпухнала, тя тежи  като камък.

-Мама, помогни ми, Мама!

В отговор едва забележим жест, който означава: Остави ме, не мога.

-Можеш, Мама, можеш … – неусетно съм минала на български. – Помогни ми, Мама, се паракало! Не мога сама!

Плача, викам, дърпам. Не. Пак плача пак викам – кой ще ме чуе? Госпожа Елени живее на втория етаж, но в другата част на къщата. Дърпам отново – цялата съм напрежение, сълзи, молба, молитва. Изведнъж – о, чудо! – тежкото, студено тяло се раздвижи, погледът се проясни, ръцете се вкопчиха в ръба на леглото;  хайде, давай още малко! – и с общи усилия Мама се оказа на матрака.

Как стана това? Кой вдъхна на изнемощялото, болно тяло искрица живот? Може би, оная вездесъща, невидима и непонятна сила, която наричаме Бог? Не зная, не ми беше до философия. Зъбите ми тракаха, тресях се от студ. Едва сега забелязах, че съм без чехли и халат. Притиках я навътре, да не падне пак, завих я и се върнах на кушетката в салона.

Дъждът шибаше стъклата, зад къщите ревеше морето. Аз се позатоплих и неусетно съм заспала.

Не зная какво ме е събудило час по-късно, но имам смътен спомен за някакъв затихващ стон и… след него – нищо. Дори не бях съвсем будна, когато изтичах в стаята.

Мама лежеше в същото положение, в което я бях оставила – с гръб към вратата, подложила ръка под главата си. Другата ръка – отпусната пред гърдите. Постепенно се отърсвах от съня с неясното чувство за нещо страшно и непоправимо. Какво има? Каква е тази абсолютна тишина? Ужасна мисъл ме пронизва като меч. Взирам се в одеялото в напрегнато очакване да забележа онова ритмично повдигане и спадане, сигурен признак на живот, но завивката остава неподвижна. Господи! Тя не диша!!! Пристъпвам до леглото, повдигам ръката й – пада като отсечена.

Край. Издъхнала е току-що, съвсем топла е.

В миг светът се срути под краката ми, хлътнах в бездна от мрак и отчаяние. Как можах, как можах точно сега да заспя? Целият остров ще научи, че оная българка с очилата е оставила бабата да умре. Ще плюят по мене, с камъни ще ме замерят. Бездруго тук не ни обичат твърде много. На съседната улица някой е написал със син спрей някакви думи против чужденците. Сините букви сякаш нахлуват в стаята, струпват се отгоре ми, хващат ме за гърлото.

Страх ме е, ужасно ме е страх. Къде да се дяна? Не смея да отида горе, не смея да им кажа. Какво да правя? Салонът има плъзгаща врата към двора, никой няма да усети. Пристанището е съвсем наблизо – покрай римската стена, руините в дорийски стил…

Фериботът тръгва в четири. Спускам се към шкафа, където са нещата ми, но здравият разум все пак надделява – ще отида да им кажа, не мога така да си замина.

Нямам представа кога съм нахлузила якето, кога съм изкачила стълбището и съм натиснала звънеца. Помня се, седнала на последното стъпало. Госпожа Елени е открехнала вратата и разтревожено пита какво има. С върховно усилие отварям уста и произнасям :

-Мама вече я няма.

Къщата бързо се изпълва с хора – дъщери и синове, внуци и правнуци – Мама има седем деца. Кратки писъци, прегръдки; тамян, кандило, свещи… Всички питат: Как? Кога? Госпожа Елени, още с халат върху пижамата плаче, обяснява, сочи ме с ръка. Обвинява ли ме? Не схващам нито дума. Цялото ми същество трепери, почва да ми прилошава.

Погребалните агенти с бели ръкавици полагат Мама в лакиран ковчег, покриват я с цветя. Идва ми да се сгуша до нея под цветята и повече никой да не ме види. Зле ми е, главата ми е празна. Всичко ми се струва нереално, сякаш плувам в друго измерение. Аз ли съм, или не съм? И защо съм тук, толкова далеч от моя свят? Сама, съвсем сама, пред тези обвиняващи погледи, сред този мирис на скръб и погребение.

Опипом търся искрица надежда, която да разпръсне мрака в душата ми. Ето, ето я искрицата. Расте, добива формата на фар. Фар, пристанище… Фериботът! После автобус и утре вечер съм си у дома.

Не искам нищо, нищо друго – само да си бъда у дома. Хвърлям нещата в чантата, вятърът вие зад прозореца. Отново дочувам грохота на вълните и ръката ми замръзва във въздуха: Къде съм тръгнала?!! В такова време е забранено всякакво корабоплаване в Егейско море. Бездната отново зейва под краката ми: тук повече не съм нужна. Къде ще ида като съмне, довечера къде ще спя?

Госпожа Елени, вече в черно, ме намери да стоя като вкопана пред високия старинен шкаф. Съзряла разтворената чанта в краката ми, тя пита с нарастващо удивление:

-Къде отиваш? Къде?

Виждам я пред мен – приведена, съсипана, пръстите ѝ мачкат края на траурния шал – и си давам сметка колко е неуместно това, което правя.

-Приготвила съм ти легло. Емис и елинес де диохнуме тус метанастес.

Какво каза тя? Защо са ми познати тези думи? Госпожа Елени ме хваща под ръка и ме изпраща до вратата, дава ми ключа за горе.

Преди да заспя, за кой ли път през тази кошмарна нощ, в съзнанието ми  изплува синият надпис на стената: Емис и елинес де диохнуме тус метанастес. Но това са същите думи! Какво ли точно означават? Очевидно, не това, което съм мислила…

Едва след погребението успях да отворя речника и да видя точния превод: Ние, гърците, не преследваме емигрантите.

Атина, 2002 г.

© Михаела Грамен

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.