СКРЪБТА НА ПОЕТА – Иван Бързаков

СКРЪБТА НА ПОЕТА – поезия от Иван Бързаков

НА ПОЕТА, В СКРЪБТА

За нашата участ

Нощта
е само черно огледало
на скръбта.
В душата ми
струи
нестихваща печал…

Нощем
идват в главата ти
трепетни,
странни слова.
Като дивни хорà
се извиват
в душата ти.

Мъката –
цялата
в тях изливаш.
За илюзии мъртви,
надежди излъгани.
За земята ни –
смазана!
Хората –
живи погребани.
За подлостта.
За скръбта!

И стремително
в ярост
понесен,
ти питаш:
„Къде си,
танц безумен
на нашата участ?
В живота ли,
горестен
вихриш
или страстно прегръщаш
и тласкаш
в смъртта?“

А нощта
ти отвръща
с безмилостно ехо:
… безумен…
къде си…
танц в живота…
и танц в смъртта…

В СЪНЯ НАД ПРОПАСТТА

Денят е сън.
Сънят е ден.
Кошмарът –
винаги със мен.

Отчаян вик!
Отчупена скала
над теб
чудовищно виси…
Безкраен миг.
Напразно търсиш
с пламнали очи
Всевишния –
де те спаси
от гибел в пропастта.
Излишна е
надеждата дори
за бърза смърт.
Тук милост няма!

Ужасèн,
ти виждаш само
как в нощта,
зловещо черна,
с гняв
скалите се откъртват…

Изведнъж –
животът ти по чудо
е спасен!
Но радостта –
във теб,
около теб, под теб – навсякъде
е мъртва.

Като змия боа,
в гърдите впита,
мъката тежи.
От болка
ще се пръснеш!

Долу
хиляди се гърчат…
Майчица България
в конвулсии лежи.

МЪРТВИЯТ ГРАД

На моята родна София

„Всичко е преходно, вечна е само скръбта.“

Заспал е градът – като мъртъв…
Потънал във черна измама.
Прокълнат.
На радости искрени извор пресъхнал.
Земята безплодна – без корен, без сок…

Отлетели,
колите замряха.
Звездите в душите
отдавна ги няма!
И светлините са занемели –
почти.
Като в някаква призрачна драма,
в която
са гръмнали Бог
и го чакат
в уплаха
всеки миг
да издъхне…

Едва ли,
обаче, са всички заспали.
Не вярвам!
Не спят
и не могат децата му скръбни.
В канавката –
сгърчил се просекът!
Оня, дребният старец,
с лицето на восък –
припаднал зад лавката.
(Днес не е нищо продадено).
Горе – жената,
с чело като пещ,
напразно се моли, безмълвно нарежда
в студената стая, без свещ,
бащата намръщен
да намери работа,
защото във шкафа е всичко изядено.
… синът, загубил всякаква надежда,
вторачил се в бутилката вино
на масата, със смъртоносни хапчета.
… детето
в съседната къща –
с родители в чужбина –
което
лежи с очи отворени и празни…
И глутница освирепели кучета,
кой знае от кого подучени,
които вият тук.
Подушили
трупа на гладния,
издъхнал някак си „случайно“
в огромния контейнер за боклук.
На който никога не кацат птичките.

Отчаян вой!
Пороят
дойде ли –
земята да измие –
ще се издавим всичките…
Моля, запалете свещичка
за нас, за големия град!
За упокой.

КАМЪКЪТ

Не всяко разсъмване е разсъмване.

Аз съм яростен камък,
без милост захвърлен
в студената нощ.

Студена до болка –
нощта на света.

На хоризонта
съмването свети.
Като стоманеното острие
на нож…

ЧАСТИЦА ОТ БЕЗКРАЯ

Поезията – това не са стиховете.
Поезията е тайнството отвъд стиховете.
(из “В съня над пропастта”)
Аз съм вятърът,
който удря клоните безмилостно.
Аз съм в дъха –
затаения дъх на мечтателя.
На поетите мъртви
в гласа!
На пожертваните.
Аз съм кръвта,
която
напоява земята.
Опложда скръбта.
Ала аз съм и розата.
Разцъфтялата роза.
Радостта
и надеждата,
която
утрото шепти…
Защото всичко в мен –
и болката, копнежа за разплата –
прошката, която времето отмерва,
зная,
и милостта –
завинаги си ти!
Във всичко и във всекиго
си ти…
Частица непомерна
от безкрая.

© Иван Бързаков

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.