СЛЕД АДА НА ДАНТЕ – Рени Васева

СЛЕД АДА НА ДАНТЕ – поезия от Рени Васева

НА ИТАЛИЯ

Един приятел
ми прати
албум със цветя.
От Италия.
Телефонът запя
с гласовете
на толкова влюбени.
И веднага видях
на театъра
прашната сцена
и онази тераса-
с нацъфтели във розово
градински бергении,
Жулиета,
затворена вкъщи
с бавачката,
и Ромео, избягал
от нощната стража…
Днес Италия плаче,
Италия страда,
а цветята във розово
по балконите пеят.
Всяка педя земя,
историческа сграда,
площад и градина,
всички гълъби и камбани
се молят за нея.
Тя е споменът в мене
за една Жулиета,
за целувка във тъмното,
тя е рана в сърцето
и стих в песента
на поета.
След ада на Данте
винаги следва
разсъмване…

ОЧИТЕ МИ ПРЕСКАЧАТ

Очите ми прескачат
по празните тераси
на квартала.
Улавям сърцебиене,
високо кръвно,
на щастието отмаляло
пулса.
Усмивките ни днес
са болни,
поставени под карантина.
А пролетта
внезапно е заминала
със актуален пропуск
от работодател.
Довчера си е бъбрила
с комините
и даже им е обещала
щъркели,
а днес оставя зимата
да ни лекува
със белите престилки
на пъртините,
където все по- рядко
някой стъпва.
Очите ми прескачат
през алеите
на парка
и кварталните градинки,
прегърнали със сняг
пързалките,
на люлките се залюлява
вятърът,
а клончетата цъфнали
на сливата
мобилизират
всичката си обич
и вярват в силата
на общите си корени.
Затворени са ми очите вече.
Аз се превръщам
в нежен сливов цвят
през снежна вечер.

СОКОВЕ

Бавно отделяме
своите сокове,
пуснали корени
сред панелите.
Довчера мълчахме,
днес вече говорим,
създаваме свят
сред застоя.
Ти казваш:“Ще бъде!“
Аз паля свещица
и я слагам на масата.
Ти подреждаш грижливо
моите спомени:
лицето на мама
изгрява в прозореца
с лехите на село
и доматите-
крехки планети,
които се люшкат
във своите орбити
като малки слънца,
сътворени
с човешка ръка.
После четеш
(изненадващо и за мене)
притчата на Исус
за хлебното зрънце.
„Къде ще го сеем,
любими?“
„При болката“- казваш.
И за пръв път
от толкова време
се смеем.

ВРЕМЕТО

Натъпка ни времето
дълбоко в джобовете си,
прибрахме глави
от звездите.
Някой забрани
всички простори.
Един хоризонт
избяга във тъмното,
качи се полека
по стълбите
и клекна пред нас
като куче
в очакване да го разходим.
Но Рапунцел и принцът
стояха във кулата,
обикнали самотата си.
Очите им свикнаха
с паяка на стената,
пръстите рисуваха
сърчица по прахта.
Хоризонтът на стълбите
скимтеше, разкъсван
от своите копнежи,
но ние не искахме вече
да търсим врата…

ЛЯТОТО

Лятото ще съблече от мене
дебелите, прашни мисли,
сложните изречения,
съставните глаголни сказуеми,
дето предпазват ума ми
от студа, дъжда и мъглата,
от настинката, бронхопневмонията,
всички вируси и бактерии.
Лятото просто ще дойде
и ще намери верния тон на трелите,
ще свали от гърба на земята
кожусите, палтата, шинелите
(и твоя мъжки балтон,
дето обичам да нося,
макар че е тежък и сив,
и вече протъркан на лактите).
Денят ще е бос и щастлив,
а косата му- вързана с ластиче,
за да не я разпилее вятърът.
Обули белите гуменки,
в които сме намерили пясък
от плажовете предишни,
ще си помислим:“Господи!
Благодарим ти, че знаем да дишаме!“

УТРО

Утрото кротко премина през стаята
и остави ясни следи.
Погалих трептящите слънчеви зайчета
по латексовите стени,
после седнах на килима- не по средата,
а малко вдясно, повече към вратата.
И успях- слънцето ме огря.
Беше някакво ново усещане
за съпричастие с нещо,
до което никога не достигах,
бях часовников механизъм с батерия
и усещах как денят ме зареждаше
със енергията на своите кратки минути.
После слънцето се пречупи във ъгъла
и изтече – моят суров жълтък от вчера
в празната пластмасова купа.
В зениците ми просветна последна
спасителна нишка- паяжина въже
за моята изстрадала мисъл.

ЗАВРЪЩАНЕ

Завръщат се
зимните думи
в гардероба
на моите мисли.
Поотърсвам ги
от снега,
стоплям в прегръдка
премръзналите.
Вадя ги по столовете
и ги слагам да седнат.
Ще си говорим
за времето, вирусите,
мъглата
в душата ми,
дето кашлям от нея.
Каня думите
да вечеряме.
Довчера мислех,
че са изгубени,
днес всичките
са при мене,
да ми напомнят
за Оня път,
дето ще тръгна
след време,
а думите целогодишни
ще засея в света
като семе.

ЩЕ РИСУВАМ

Ще рисувам
на твоята възглавница
лицето на моето време,
от сутрин до вечер заето
с нещо толкова делнично:
кафето в различните чаши,
лекарствата ми за кръвното,
всеки път по малко се плаша
от тостера, дето гръмна
миналата година.
Ще изпера лошите сънища,
ще ги пратя в реката вълшебница,
та по вода да ни тръгне.
Ето, пускам пералнята.
От този лук парят очите,
наострил си ножа, рекламния,
тънката кожа на пръстите
кърви върху порцелана.
Ще си свалим ли маските,
като сядаме на вечеря,
или ще бъдем пак същите-
все с проблемите си от вчера?
И тогава ще можеш да видиш
бръчиците от тайния смях,
умората между веждите,
зачервения нож на очите.
Гилотината на устните
всяка минута отсича
напъпила в мрака усмивка.
Тя пада върху покривката-
крива, размазана щампа…
Черно- бялото е погълнало
твоята удобна възглавница.
Още не си се събудил.
Аз пазя цветни боички
от едно припомнено лято,
ще ги подостря всичките,
ще рисувам лицето ти бяло.
Точно като моето-
ще гледам във огледалото.

© Рени Васева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.