СТЕФАН ЦАНЕВ НА 85 – ТВОРЧЕСТВО

НА ФОКУС

ПОЕЗИЯ – стихотворения на Стефан Цанев

МОЛИТВА

Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.

Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици…

Земя, дари ме с твойта сила –
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде – от глупците.

Земя, дари ме с малко сила –
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки…

Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.

1956

БАБАТА СТОИ,
ОБЛЕГНАТА НА БОРА,

и гледа към върховете.
Бабата плаче,
но очите й като варовик попиват сълзите,
попиват всичко.
Тя няма вече илюзии,
че нещо може да се случи –
да се влюби
или да роди.
Бабо,
остава ти само да умреш –
последното човешко приключение.

И тази мисъл е голяма,
голяма като море,
и ти си само една от рибите,
които не могат да избягат от морето.
Хайде, не плачи.
Кажи сбогом на върховете, на птиците, на вятъра,
на мравките,
на всичко,
само на земята кажи довиждане!

Тя ни чака, цял живот ни чака,
тази черна Пенелопа –
преди няколко ери изпусна ръцете ни,
сега ни държи здраво за краката,
ние, неверни одисейчета, се опитваме да летим,
но летим, не летим –
идва часа
на голямото приземяване…

Мръква се.
Бабата стои, облегната на бора,
далече от грижите, далече от парите, далече от вещи-те, далече
от нашите битки,
свети в тъмното ореола на косите й,
плаче под звездите
и над
всички ни.

1971

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ…

Носете си новите дрехи, момчета!
Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.
Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки падаме, сънувайки мрем.
Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

ПТИЦА МИ МИНА ПЪТ

Имат си някои важен роднина,
други се трудят,
трети пълзят…
А на мен ми върви ей така, без причина –
просто
птица ми мина път.

Колко години все крак ми подлагат,
и все краката
свои трошат.
Как бих могъл бе, глупаци, да падна –
щом птица
ми е минала път?

Одумват ми всеки стих и момиче,
клеветят ме
и колкото по клеветят-
толкова хората по ме обичат:

– Птица
дано ти мине път!

викат ми, вярвам им, от вяра замаян,
раменете започват
да ме сърбят
и ето: политам, летя след оная
птица,
дето ми мина път.

„Слез! – ония викат с яд и тревога. –
Хвърчило си, вързано
за своя пъп…“
Страх ме е, мъча се, искам – не мога:
птица,
птица ми мина път!

И летя над зависти, любов и омрази,
клетките ми
от смях звънтят…
Боже, пази не мен – пази онази
птица,
дето ми мина път.

ДУШАТА МИ ПЛАЧЕ ЗА СНЯГ

Душата ми плаче за сняг,
за бяло, за чисто душата ми плаче.
Видях много земи, много свят,
видях герои, видях палачи…

Душата ми плаче за сняг.
Доста живях, колко остава?
Чака ме моя бряг:
ругатни или слава – нямам представа…
Душата ми плаче за сняг –
чиста следа в снега да оставя.

АКО НЯКОЙ ПРОТЕСТИРА,
АКО Е ОПАСЕН,

ако искате да укротите някого –
не го хвърляйте в затвор,
спестете си оковите,
не повтаряйте грешката на Средновековието:
не произвеждайте светци.
Не окови – пари му дайте,
не тъмница – оградете го с вещи,
не присъди – дайте му звания,
ордените не пестете!
Дори да не иска – насила му давайте
и публично
издигайте го нагоре,
нагоре –
от пост на пост го качвайте нагоре:
като стъпала на ешафод!
Ако не загуби главата си и там,
а слезе с усмивка лека –
викайте в петте посоки на света:
Ето човека!

НИЙ МОЖЕ ДА ИМАМЕ…

Ний може да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
Тази, която ще каже: – Стани! –
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.

КОГАТО СЕ РАЖДА ПОЕТ

Когато се ражда поет,
небето разтваря
вратата си стара
и бог коленичи на прага смирено –
защото се ражда нова вселена,
когато се ражда поет.

Когато се ражда поет,
палачите грабват
ръждивите брадви,
въртят точилата, припяват си радостно –
палачите няма да бъдат без работа,
когато се ражда поет.

Когато се ражда поет,
Сократови черепи
чупят ковчезите
и свирят з а р я на пищяли и прешлени –
за мъртвите иде второ пришествие,
когато се ражда поет.

Когато се ражда поет,
камбани в сърцата
будят децата,
обличат се празнично, втурват се весело:
На сватба или на смърт сме калесани? –
Когато се ражда поет.

Когато се ражда поет,
само майките плачат,
забраждат се с здрача,
вторачват се с ужас в люлката празна –
за себе си майките нищо не раждат,
когато се ражда поет.

МОЛИТВА КЪМ АННА

Ела на гроба ми, мини със пръсти
по буквите на името ми върху кръста,
постой минута – две, мисли за своето начало
и ще възкръсна аз с душа и тяло,
ще бъда жив минута-две, а може ден –
докато мислиш ти за мен.

1982

АВТОБАЛАДА

Стоя самотен на брега и гледам към морето,
деца край мен минават, гледат ме учудено и питат:
Старче, кой си ти? Защо стоиш самотен на брега

и гледаш към морето? Отговарям: Аз съм капитанът
на отплавалия кораб, ей го там – безшумно като сянка
се отдалечава от брега, ах, беше весело на моя кораб,

пирувахме със амазонките и юнгите, замеряхме се
с рими и метафори под еротичната луна, деца
край мен минават, гледат ме учудено и питат: Старче,

кой си ти? Защо стоиш самотен на брега и гледаш
тъжно към морето? Отговарям: Аз съм капитанът
на отплавалия кораб, ей го там – лети над хоризонта

сякаш албатрос, о, страшно биваше на моя кораб,
бурите вилнееха, вълните ни поглъщаха, мълнии над
нас свистяха, но големите вълнения ме забавляваха,

деца край мен минават, гледат ме учудено и питат:
Старче, кой си ти? Защо стоиш самотен на брега
и гледаш мрачно към морето? Отговарям: Аз съм

капитанът на отплавалия кораб, ей го там – потъва
зад черното въже на хоризонта, само мачтата стърчи
като удивителна, стихът пред удивителната липсва –

отмъкнаха го юнгите, окрадоха ми ненаписаните
стихове, ограбиха ми спомените, сънищата ми
плячкосаха и пируват с амазонките, а мене ме

забравиха на този бряг, деца край мен минават,
гледат ме учудено и питат: Старче, кой си ти?
Защо стоиш самотен на брега и плачеш?

Аз съм капитанът на отплавалия кораб.

06.08.2021

Стефан Цанев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.