СТИХОВЕ ЗА МОРЕТО – поезия от Рени Васева

ЛОДКА

Зад мрежата от клони
нахлува оранжевият залез
и реже с нож очите ми.
Една самотна лодка
нежно се полюшва сред вълните,
върху затоплените водни връхчета,
разпенени и пълни със балончета.
Опряла нож във кървавия
разрез на морето,
тя чака свойто тръгване,
готова да посрещне всяко раждане-
на слънчев бог или на буря,
или измислено чудовище във мрака.
Понякога поглежда кафявата скала
и сигурно си спомня за дървото,
което е била, във своя зимен сън
сънувало пристанища…
Зад мрежата от клони
аз виждам тази лодка
като единствената си възможност
да търся и откривам острови…
Или да ги измислям кротко.

ЖЕНАТА С МАСЛИНАТА

Небето и морето
преливаха от синьо.
Една горичка
в дъното на хоризонта
внезапно се запали.
Маслините разпериха
ветрило от зелени пръстчета
и взеха да гасят пожарите.
Между дърветата
огньовете на залеза
избухваха за кратко
в очите на жената,
която късаше маслините
и мълчаливо
ги събираше в полата си.
Сред синьото на тишината
зелените маслини оцветяваха
най- древните в света очи.
Денят посрещаше нощта,
а тя със пръст на устните
му даде знак да замълчи.

МОРЕТО И БРЕГЪТ

Морето не обичаше пристанища.
Те бяха дръзки и нахлуваха в пространството
на неговата обич към брега.
То искаше да си споделя пътища,
да му разказва за дъжда и бурите,
за вятъра, нахлул внезапно в тъмното,
за вечерното слънце и молитвата
пред храмовите огнени олтари.
Морето беше пропътувало света,
но подозираше, че няма да узнае
за сънищата цветни на брега.
Брегът не тръгваше, не се завръщаше,
стоеше си самотен вкъщи
и гледаше пристигащите водни влакове.
Не чакаше морето гари.
То просто искаше да се погали
във топлото чело на някой бряг.
Не обещаваше, че може да остане,
щастливо беше в своя вечен бяг.

ЛЮБОВ

Морето разговаряше с брега
и нещо все му обещаваше:
съкровище и златна рибка,
вълшебен остров, алени платна…
А после се отдръпваше внезапно
и всичко обещано се забравяше.
Било е просто сън, измамен бряг,
разтухата във самотата.
Морето пак прибираше вълните
и им се караше за щедростта.
Осеяли брега със бели мидички,
те тихичко избутваха една жена.
Брегът я искаше, тя бе му обещана,
той чакаше прегръдката
на босите нозе.
Морето се задъхваше,
любовно я придърпваше
и вплиташе в косите й
отровни цветове.
Вълните я крадяха
и тайничко полагаха
красивото й тяло
на зейналия пясък…
Стоях на онзи бряг
и просто си представях
на твоята любов
неистовия крясък.

© Рени Васева