СТОЯН КОЛДОВ – ТВОРЧЕСТВО – проза

ПРОЗА

СВАТОВЕ

Понякога, животът ни сервира такива интересни и невероятни случаи, че дори само заради това заслужава човек да поживее. Нека разкажа за един от тях.

*

Седеше дядо Мито в инвалидната количка под лозинката, наслаждаваше се на надвисналите гроздове, когато жена му изскочи от къщата, забърза към него и задъхана издума:

-Мито, Мито бе, знаеш ли що е станало?!

-Какво ма, Яно, какво си се затюхкала?

-Снахата, Мито, снахата съобщи по телефона от града, че внучката ни е пристанала!

-Е… Това да се чуе… Харесала го, отишла… Да са ни живи и здрави. Не помниш ли, че и ти така ми пристана. То, Яно, това си е жилка, коренче.

-Стига, Мито! Тогава беше друго. Всички в селото те знаеха, а сега – майка й въобще не го познавала… А в града какви хулигани има, знаеш ли?! Видели се в някаква дискотека… и – хайде!

-Добре, добре, това й е късметът. Обади се на майка й да не се ядосва.

*

След няколко дни пристигнаха сватовете. Такъв бил обичаят. Изредиха се при дядо Мито младите, свекърът, свекървата и техният дядо. Благослови внучката и зетя, пожела им щастлив живот и много деца. След това всички отидоха в къщата да се веселят. Старият взе столче и се върна под лозницата при дяда Мито. Сипаха им по една чашка домашна гроздова ракийка и ги оставиха да си побъбрят.

-Ха, наздраве, наборе – обади се сватът. – Доживяхме да оженим и внуците.

-Наздраве, свате. Тебе как те викат? – попита дядо Мито. – Сега трябва да се опознаем, нали сме вече близки хора.

-Ангел ми е името, но всички ме знаят Альоша, дори новият ми паспорт е с това име. Нали с някогашния дядо Иван сме си братушки.

-А зетят как се казва?

-Него го кръстихме Сталинчо, но сега го прекръстихме Стоянчо.

-Абе то… преди бяха Хитлерчо, след това Сталинчо, Ленинчо, а правнукът ти няма да бъде Ангелчо, а Алекс. Забравиха за Яна, за Георги, за Димитър. Забравиха името на Левски, на Ботев. Отиваме на затриване, наборе!

-Така е, наборе, така е, но кой нас ни пита! А ти… какво така си пострадал?

*

-Тя моята е дълга… Като младеж бях як и буен. Една вечер в кръчмата пийнахме малко повечко и се хванахме на бас: кой може да извика най-силно някакво поздравление. И започнаха. Един вика: „Да живее Сталин!“, друг – „Да живее Георги Димитров!“, друг – „Червенков“! И така, докато се изредиха почти всички големци. Дойде ред и на мен. Ударих с юмрук по масата, изправих се и с пълен глас, както някога е викнал Боримечката, ревнах, та стъклата на прозорците зазвънтяха: „Да живее Гемето, да живее Никола Петков!“ В кръчмата занемяха. Набързо, почти всички около мен се разбягаха, сякаш съм прокажен. Дойде кръчмарят и ми дума: „Хайде, Мито, хайде, върви си. Млада булка с дете у дома те чака.“ И аз си отидох. Дали минаха двадесетина минути и кучето залая. Както си бях бос, надянах гумените цървули и забързах да видя кой по тези късни часове хлопа. Бяха двама милиционери и председателят на селсъвета. „Мито, ела с нас в съвета за малка справка!“ – избоботи председателят. Качиха ме в джипа и право в града. Не ми дадоха дори малко време да се обадя на Янка. Не ме държаха много, но като ме върнаха трябваше да ме налагат с пресни агнешки кожи, да ме лекуват безплатно /нали така беше – набият те, след това безплатно те лекуват, за да укротят съвестта си някои/. Появи се гангрена на палеца на крака. Отрязаха го. И започна – мине не мине време – отрежат, докато стигнаха догоре. След време отрязаха и другия крак. И ето ме сега в тази безплатна количка. Това тегло, свате, някак си се изтегли, но стигна ни друго нещастие. Синът ни загина. Не му дадоха да следва в университет, бил син на „народен“ враг. И той се хвана на работа в мината. Ако беше отишъл да се учи, това нямаше да се случи. Беше отличен копач. Знаеха го всички в нашия край. При едно взривяване се получила експлозия от някакъв газ и не могли да го спасят. Внучката, ние с бабата почти си я отгледахме. Снахата, майка й, много е добра. Не повтори да се омъжи. Остана си при нас. С парите, които дадоха за обезщетение на семейството, купихме в града апартамент за внучката и майка й. Та внукът ти, свате, е с късмета си. А ти къде изкара пенсията и добра ли е? Моята е болнична, дребничка. Едвам стига за церове.

*

-Абе… Какво да ти кажа?… Като дойде демокрацията малко я понамалиха, но пак е до тавана. За работата преди не ни разрешаваха да говорим, но сега при тази свобода, мога да ти кажа. В казармата бях във „Вътрешни войски“. След това ме изпратиха за надзирател в градския затвор. Там изкарах цели тридесет години. Поработих и като пенсионер.

-Как си изтърпял толкова време сред тези мъченици, бе, свате?

-Ами… свиква се. Как докторите свикват с болните и умиращите в ръцете им.

-Добре, ама сега не те ли спохождат в сънищата някои сценки от тамошния живот?

-Спохождат ме, как да не ме спохождат, но нали ти казах – свиква се. Само един серсемин все още мира не ми дава. Колкото се мъча да го прогоня от главата си, толкова по-нахален става. Тази гадина преди време беше готов да ме смачка. Бях на ръба между живота и смъртта. За малко да ме удуши.

-Бре, що е толкова станало?! – учуден попита дядо Мито.

*

-Ами… що! Докараха една нощ от село Ягодово /няма да го забравя/ някакъв си престъпник. Ако си виждал по панаирите изправена мечка, и той – същински. Вратът му дебел и къс. Главата му сякаш е залепена направо на раменете. А ръцете му – мечешки лапи. Як селянин. Затворихме го в една килийка със счупени стъкла на прозорците, а вънка студ, сняг и виелици. Началникът ми нареди три дни да не му отваряме. Една от нощите бях дежурен. Той започна да хлопа, така силно бие, че ще изкърти бронираната врата. От него се заразиха още двайсетината единочки в наказателното отделение. Започнаха и в тях да удрят с налъмите по вратите. Видях се в чудо. Принудих се да отворя на новия, за да спре да бие. Спряха и другите.

-За какво хлопаш? – питам го.

-Донеси ми хляб и вода! – нарежда той.

-За враговете няма хляб, няма вода. – казах това и тръгнах да затварям вратата. Тогава той сложи долу крак и не разреши да заключа. Скарахме се и аз го чукнах силно с големия като чук железен чук. Изглежда, много го заболя, защото прехапа устни и се нахвърли като звяр. Издърпа ме вътре и започна да ме мачка, сякаш меси тесто в нощви. Накрая сложи коляно върху корема ми, хвана ме за гушата, скръцна със зъби /още бръмчи това скърцане в ушите ми/ и изсъска:

-Ще ми донесеш ли вода и хляб, гадино мръсна, или да ти видя сметката?!

-Ще ти донеса – успях да смотолевя.

Хвана ме той с една ръка за ревера, дръпна ме и за миг бях на крака. Изскочих и успях да хлопна резето. Обадих се на шефа за станалото произшествие. След малко пристигна той и един якичък колега. Толкова го бихме, че остана в безсъзнание. Трудно го повалихме, но успяхме. От многото удари с палката, един попадна в слепоочието и той рухна. Бихме го още, но вече само по краката, за да не умре в килията, защото тогава работата става малко по-сложна. Сипах върху него две кофи студена вода /нали това искаше/ и го оставихме. На сутринта – гледам го – размърда се. Качихме го в джипа и право в Ягодово. Избутахме го в снега пред вратника му и си тръгнахме. Видях го как залази като мечка към къщата си. Едва ли е доживял ден-два, но вече толкова много години мира не ми дава. Не мога да го забравя, серсемина му!

*

Слуша дядо Мито изповедта на тази гузна съвест и нещо отвътре го кара да стиска шапката си. В нея той още навремето беше зашил едно хапче, както някога хитлеровите агенти пришиваха в дрехите си, та ако попаднат в ареста да ги глътнат, за да не предадат паролата. Така беше се подготвил и той. Ако някога пак го повикат за малка справка, да го глътне и – край на мъките. А сега, като слушаше този разказ, сам се питаше: дали не е дошло времето да използва това нищо и никакво хапче. След дълго колебание, лекичко разкъса хастара на каскета си, извади отровата и зачака удобен момент да го пусне в чашата на Альоша. Точно в този момент се яви внучката.

-Дядо, радваш ли се? – зачурулика тя, прегърна го и затича към любимия си.

На дядото покапаха сълзи, от радост ли, от насъбралата се мъка ли, за която му напомни изслушаната изповед. Сложи в джоба хапчето, за да го хвърли след това в огъня, избърса сълзите, помълча още малко, въздъхна дълбоко и подхвана:

-Слушай какво ще ти кажа, Ангеле: аз съм роден в това село Ягодово, за което спомена. Преди много години избягах от тамошните вампири комунистите. Животът ми премина в чуждо село, сред чужди хора. А онзи, ти както го наричаш серсемин, онзи престъпник, който все още мира не ти дава и гризе съвестта ти, това съм аз, Альоша, аз! Както виждаш, жив съм, но погледни каква развалина направихте от мен, погледни!… За нищо – за някакви си думи. Сега… каква ирония на съдбата, когато дойде време да ви потърся, вас, биячите, как да те съдя, като сме сватове, как?!… Ето хапчето, с което исках да ти отмъстя, но вече ти прощавам. Тя… внучката те спаси… Нека всичко това остане между нас и с нас да отиде в гроба. Защо трябва да го знаят? Защо трябва да помрачаваме щастието на младите?!

-Така да бъде, свате, така да бъде – слисан от чутото едва успя да промълви Альоша – такива бяха години, свате, такива.

-Не години, а управниците бяха такива, Альоша, управниците!… Те не бяха хора, а хищници, умствени инвалиди, продажни властолюбци. Сега, колкото и да сменят перуките си, вълчите си костюми, остават си същите. Не пожелаха поне да се извинят, да поискат прошка от мъчениците, не пожелаха! Но… макар и бавно, зората се показва. Слънцето ще затопли душите на хилядите страдалци; ще проникне сред многото треви и незабравките над безброй незнайни гробове!… Ще избледнее споменът от ужасите на злокобния мрак. Ще заживеят хората пак щастливи, свате, ще заживеят!

Стоян Колдов

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.