СЪБУДИХ СЕ КРАСИВА – Валентина Григорова

СЪБУДИХ СЕ КРАСИВА – разказ от Валентина Григорова

На Климе

Толкова красива, както отдавна не съм се виждала.

В началото, на автопилот поизбърсах локвите от печката, натрупах чиниите да ги мия … за друг път, и все тъй сънена, даже съм ходила до магазина. Не знам къде ми е главата – хем съм тук, хем още сънувам. Колко време съм стояла на тази граница не знам, но вече съм напълно с акъла си, и само тази сцена се запечатала преди всичко останало да изчезне: значи в една стая съм, в някакъв пролетен следобед, и се чувам как казвам на глас – сега ще се появи моята любов, и ще ходим на кино. 

И докато изричам това, поглеждам навън и го виждам! Първо очите виждам – добри очи има той, добро гледат и сигурно заради това са извънредно красиви!

Усещаше се през отворения прозорец, как топлия вятър сякаш го носи в шепите си, и той … плува във въздуха. И се усмихва. Беше издокаран в един червен костюм, което ме изненада, щото костюми не зная да носи, но пък този го правеше някак едър, така – силен. Косата му избуяла, и имаше гъста брада. И тази сцена – как е хубав, и празничен, и ми махва с ръка, и аз се втурвам навън – всичко това изобщо не ми се стори странно, не и в първия момент. И че точно него нарекох моята любов …

Будна съм. Поглеждам в огледалото и виждам очите, които ме гледаха. Пламват ми бузите – какво ще да е това чудо, дето се е случило с мен, защото направо светя! И сега тука има едни секунди, които се превръщат във векове, които се превръщат в нещо, което човек цял живот знае, но сега го знае съвсем. Заседнала съм на тази бразда между явето и съня и не мога да мръдна.

– И сега какво!?

Изпитвам див ужас от новото си откритие, и в същото време изобщо не ме е страх. Усещам как не стъпвам на пода, как съм на поне двайсет сантиметра над балатума и се рея из кухнята… и после горчиво се разревах.

Преди година, в една замръзнала кръчма. Той беше сигурен още в първата секунда, че аз съм неговата любов. И това решил, защото казва – не съм срещал някой толкова красив, тъй каруцарски да псува! После ми разви цяла теория как сме един за друг, защото  било чудесно, че можем да пием и играем цяла нощ шах, и диво ми се радваше как със замах губя всяка партия, и после настървено искам нова игра, за да го спукам най-накрая от бой.

Така и не го спуках, защото се оказа адски умен, и имам чувството че четеше всяка моя лъжа, още преди да я измисля. В онази нощ, толкова много неща си разказвахме, че времето се разтегна като дъвка, но сутринта все пак дойде. Очите ми бяха кръвясали от всичките отрови, които успях да погълна, повръщаше ми се, и изобщо ако можех да си махна главата щеше да ми е по-лесно. Хванах се, че колкото и да ми е интересно, бързам да го изрина да си ходи вече. Той не си замина, а затри почти целия си ден да се мотае с мен, да ходим при лелките по гишетата, да подавам документи в последния момент.

От тези брадати и озлобени чудовища на Системата, аз изпитвам смъртен ужас, и това ми личи, а на тях рогата още повече им избиват. Той ме чака отвън с кутийка бира в ръка, дава ми кураж да не им се връзвам, ми да им тегля една майна.

Аз все по-настръхвам от всичко, от всички, и троснато му изсъсквам  да ме остави на мира! Защото, откъде да знае, че съм смотано шубе?! Видя как се оставям да ме прегазят, но усърдно ме канеше на обяд, на вечеря, на кино… на каквото се сети човек ме кани, а аз най-учтиво се покрих.

Защото на нищо не вярвам. Най-вече на онези любовните щуротии!

Него ден небето беше ей такова оловно, като днешното. Тъжно небе. После се видяхме още два пъти – но единия не се брои много, защото то беше на някакъв наш концерт – той дойде да ни слуша, аз се звездеех, и едва му махнах за здрасти. Стоеше в един ъгъл, и с периферното си зрение усещах как, ако можеше би ме целунал.

И от цялата тази работа, аз само гняв изпитвах.

После мина някакво време, и една кална вечер му се обадих да се видим, и да прекратя тази агония, с предложението да сме само приятели. Какво клише! Щото и приятели не бяхме даже. Той дойде.

Снимахме се в прозореца, с черните си кожени якета, с онзи невидим фотоапарат – ето така – Щрак! Той ми казва – виж само колко сме хубави заедно! Аз се правя на ударена.

После дрънкахме на двете китари. Смели и налудничави “самоприятелски” планове за бъдещето си измисляхме, също и един – как ще донесе контрабаса, и ще уплътним смотания звук на моята група. Помня как много вдъхновено го убеждавах, видиш ли, викам – живота и така може да е чудесен, да го караме по братски – и аз няма да умирам от ужас, че не те обичам достатъчно, но ще ти бъда приятел за цял живот!

Страхливците само това могат да предложат на човек. Винаги!

Но, от друга страна – истината е, че аз колкото и да лъжа, за такива неща не мога! И когато нямам някакви особени чувства, не обичам да се насилвам.

Както и сторих.

Бирата свърши, а водката преди това му излях в мивката, та се наложи да ходим на лов за нова пиячка и за цигари. И там на ъгъла, на нощната улица той спира, обръща се към мен и ми казва, как ще му е трудно да ме преглътне с този жесток панталон! – така, както съм набутала крачолите в ботушите, и с това разкошно яке – бомба си, вика – като офицер от ВВС!

Погледнах се за малко. За малко само, но със неговите очи. И да му се не види, колко прав беше! И как се ядосах само, щото ушите ми почервеняха от толкова комплименти. Щрак!  – още една снимка от онези, които никой не вижда, но снимки които запечатват във витрините на града, и във умовете ни едни образи, в които за секунда само, но сме били безсмъртни. Може и да ме метна, но се съгласи да сме само приятели, да ми става басист, и да ходим до Сърбия. После така и не се появи на репетиция. На нито една. И от нея нощ е минала цяла година, сега като се замисля … и оказа се, че оттогава не съм го виждала. До днес, когато се втурна в съня ми.

Усещам устата му, да целува очите ми – и двете очи, едно след друго. Докато спя. Толкова съм при себе си. Толкова спокойна. Сякаш се люлея в огромна люлка, и е лято …

Люлея се в лятото на моя живот.

Събуждам се. Все още е лято, и в същото време е вечер. Навън снега е син. Сега е пет следобед, и трябва да сложа дърво на печката. Последните песъчинки от съня се стопиха заедно с неговата слънчева фигура. Това беше. Изчезна. Очите ми са напълно отворени. Искам да му се обадя, и да му кажа всичко. Искам, и не знам как! Най-сетне моите очи се отвориха, но неговите от половин година са затворени. Даже и така не е.

Неговите прекрасни зелени очи, и пръстите му, и луничките му, и целият му организъм са изгорели. Поне така ми казаха – че всичко се случило много светкавично. През лятото. През същото това лято, в което аз най-нехайно си тичах по поляните на село, и вдишвах живота си с цялата му хубост. Как не исках да ми казват. Не исках нищо да знам! Всъщност цялата тази информация, изобщо не очаквах така да ме срине. Та ние и кой знае какви приятели не бяхме! Всичко ми се видя изведнъж адски лицемерно.

И там, на църквата където са се събирали не отидох.

Затворих се в кухнята и ревах.

И пих. И виех. В същата тази мъничка кухня, където половин година преди това играехме шах и си правихме снимки в прозореца.

В най-горещия ден на септември изпих и изповръщах толкова много ракии, за него. С него. И все тъй ми нагарча като се сетя. Не искам да се сещам, защото ми става студено. Много студено.

Времето как странно лепи по очите ни, една чудна пелена на забравата.

Да – на забравата!

Струпва на главите ни и тежести, и красоти, и ей тъй на – това перде става все по-плътно. И въпреки, че пердето става все по-дебело, и по-яко, моя народ, дето се изнесе на небето, все тъй си е със мен. Цяла тайфа са. Имаме си ние един невидим мост между световете, и си го знаем – къде започва, и къде свършва. И по този мост ние се срещаме, когато сме си залипсвали. И всичко, в този си вид, е някак наред.

До този момент със съня. Събуждам се красива. И обичаща.

И в следващия миг се свличам на пода. Сега вече не плача за теб, мила любов. Сега плача за себе си.

Първо ми хрумна да взема да се застрелям, и да дойда при тебе. Принципно съм заръчала, като умра да ме пуснат като факла по Дунава, и със духовата музика. А ти ако искаш може да ме чакаш там. Да, ама ако не стане? Нали знаеш че самоубийците много не ги тачат, и е много вероятно изобщо да не стигна по предназначение. Но честно – мен всъщност изобщо не ми стиска да го направя.  …Как да го кажа … искрено ме е страх от смъртта, още от едно време, като бях дете. А и никой не си казва впечатленията оттам, та затова силно се надявам на прераждането да го има. И този път може да не оплескам нещата. Може. Но дотогава?

… Дотогава ми хрумва една щуротия – малко зловещо звучи, но все пак е нещо като надежда … – примерно, когато много искаш да ме целунеш, харесваш си някой красив,  изправяш го на пътя ми, и изливаш дъха си през неговата уста. Право в сърцето ми! Аз май централно откачам! Пуша. Цигара от цигара, и ума ми трескаво крои всякакви възможни фантасмагорични планове, как точно да срещна чудната любов, когато е толкова късно. Прекалено късно. Ако беше добре измислено пътуването във времето и пространството, можех да се върна назад, и да не се държа като задник! И да пробвам поне малко да ти повярвам. Дали щяха да се разместят събитията, и сега да си жив?

Не знам какво да измисля.

Знам само, че сега ми е още по-самотно, откогато и да било.

Снегът се топи. Времето мели часовете някак накриво.

Светът се събужда, заспива, движи се. Аз не се движа.

Заседнала съм в онзи сън и случайно чувам една стара испанска песен, която винаги ми е харесвала, но сега за първи път я разбирам – „Espero me en cielo, corazon” се казва. На нашия език значи – „чакай ме на небето, сърце мое”. Научих я. И ще ти я изпея някой път.

ЧУЙТЕ РАЗКАЗА „СЪБУДИХ СЕ КРАСИВА:

Изпълнява Валентина Григорова

автор на текста и аудиофайла

© Валентина Григорова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.