ТАНЦ С ЖИВОТА – Вера Костадинова

ТАНЦ С ЖИВОТА – стихотворения на Вера Костадинова

ТАНЦ С ЖИВОТА

Ако аз те поканя на танц,
ще танцуваш ли с мене, животе?
Ще отмерваш ли крачките в ритъм,
преминавайки през Голгота?
Ще танцуваме блус
спокойно и бавно,
но, щом кръвта закипи
ще преминем във рок
много диво
и славно.
Ще си веем коси
и от време на време
ще проблясват синджири.
Ще танцуваме волни,
без бреме,
без носа си да вирим…
Ще ни сочат със пръст.
Може камъни също да хвърлят.
Но знаем – поели сме кръст,
участта си достойно да носим.
Дори да останем на хляб и вода,
любов – милостиня
пак няма да просим.
Ето, стигнахме мястото.
Нека е валс.
Виж ме в робата – бялата.
Но, да нямат очи.
Да не могат да видят в мен тялото,
как докато танцувахме с теб,
то във рани кървящи
е станало цялото.
А последният танц е балет.
Издигни ме високо, високо –
във красив пирует.
Да се чудят класици.
И…
всички лаици.

ЧАСОВНИЦИ БЕЗ СТРЕЛКИ

Онемяло е днешното време.
Няма плач на камбана
дори.
Езикът изтръгнат мълчи
във безвремие.
Всичко,
всичко в този свят
се руши.
Часовниците са огромни –
без стрелки.
Мъртви
отброяват
секунди
взаимност.
Няма хората.
Няма бързащи хора отвън.
Всичко вече е
вътре –
две души.
Изживяващи миг –
звезден миг
на божествена
вечност.

ДОМЪТ НА САМОТНИКА

Стари книги.
Тежка миризма.
Писалище с изсъхнало перо.
С уста, напукана до кръв,
лежи във ъгъла
сред няколко змии.
Чул щум,
събужда се,
Залита.
И разритва
змийското гнездо.
Останали са само кожи.
Паяжините
разкъсва.
Паяците –
те къде са?
Шумоленето не спира.
Котка.
Може би е котка.
Все пак – живо същество…
В очите вече има порив.
И надежда.
И ето, само
крачка го дели оттам.
А там –
от другата страна,
една кибритопродавачка
тъничко краче подвила,
е седнала на прага –
клечките брои.
Нарича ги
и
кротко чака.

МОЙ БЕДНИ ЗАРАТУСТРА

Някога в предишните животи
съм била твоя жена.
Тичали сме боси
по окосената трева.
Някога в предишните животи
моят мъж си бил
и си носил на гръб брашното,
за да омеся хляба от ръж.
Някога в предишните животи
до огнището във пещерата
страстно сме се любили.
Някога в предишните животи
аз везала съм ризите,
с които си бил на война,
да пребориш Злото,
да докараш Светлина.
Но си се връщал
със перчем разрошен
при своята единствена жена.
Някога в предишите животи
Сме препълвали с любов света…
Познах те.
И ръка подадох.
Пред тебе коленичих.
А ти във другата загледан
сам себе си не разпозна…
…защото „ Щастието е жена“ –
Нали така мой бедни,
бедний
Заратустра?

ТИШИНА

Изгорих клавишите.
И струните разкъсах.
Счупих го на две перото.
И небето потъмня.
Вярвях по пясъци подвижни,
не по твърдата земя.
И исках
само ти
от всички
да ме видиш.
Няма те.
Ни тук.
Ни там…
…Една огромна,
тайнствена луна
и
тишина.

И ТЕ ПИТАМ

Както искаш –
така ме наричай.
Аз добре зная
какво съм
и какво била.
Всичко можеш
да кажеш.
Само моля –
Внимавай –
Не обричай
на мъчителна смърт
любовта.

И
внезапно
лицето ти
стана
лице
на тълпа.

ПАРЕЩИ ДУМИ

Разпилени думи
събирам.
От масата –
с двете чаши кафе
( неизпити )
От стените –
( които издигнахме )
И от пода,
където откривам
богатство
от смачкани четиристишия.
Въздухът – огнен
е изпълнен
със парещи пръстите
букви.
Мълчаливо подреждам
загадката аз
във която горя.
Вкус на метално горчиво.
Не виждам,
все още не виждам
да отваряш ти
нова врата.

Вера Костадинова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *