ТИШИНА ЗА САМОТНИЦИ – Лили Чолакова

ТИШИНА ЗА САМОТНИЦИ – стихотворения на Лили Чолакова

ТИШИНА ЗА САМОТНИЦИ

Притихва стаята в настъпващата вечер
и тиха кротост се стаява по ъглите,
където седмицата паяче увлече
да вае сънищата свои по стените.
Отвънка мракът се опитва да прескочи
през плътно спуснатите щори на стъклата,
но горе лампата със лъч разнопосочен
затваря тъмното със ключ от светлината.

Една жена със остарялата си рокля
във томче мъничко спокойно се зачита.
Дори и пъргавото паяче се кротва –
престава паяжина вече да оплита.
А колко силно се усеща тишината,
която често при самотници нощува.
Смълчана стаята, а с нея и жената –
със книга само и единствено будува…

ЕСЕННИ ПЕРОНИ

Тази есен като гръм се стовари
върху моята вече изпръхнала кожа.
Мина скоростно по всичките гари,
на които животът се спира в тревога.

А пък лятото, несвършило още,
смутно в намека неин поспря в колковоза.
Спа изстинало в късните нощи
и сънува разцъфнали юнските рози.

И тогава окъсняла и тиха
аз заскитах самотна по пусти перони.
Висна първата рядка мъглица.
Вятър липсите мои в съня ми подгони.

ИЗГУБЕНАТА ГОРА

Скитам се вяло из тази гора –
сенките мрачни в утроба стаила.
В клони увиснали с празни гнезда
призрак на птица проплаква унило.
Совите търсят със будни очи
някоя плячка, от мъдрост невзета.
Някъде храст в тъмнината стърчи,
група от тръни се киска нелепо.
Дебне зад всякоя клечица тук
демон опасен, изникнал от мрака…
Бие сърцето до пръсване – чук,
молещ за помощ с гласа си прегракнал.
Помня – доскоро гората добра
как се събуждаше в слънчеви взори;
как разцъфтяваше в ранна зора
с птичите песни на Бог добротворен.
Помня и стръкове свежа трева,
как се люлееха в танц със водица;
как се прегръщаха с дребни цветя,
скрили във пазвите росна сълзица.
Где ли изгуби се тази гора?
Где ли помръкна и слънце предишно?…
Скитам се тъжна – самотна душа –
пламъче светло запазила скришно…

ТРУДЕН ВЪПРОС

Градинката е пуста (призрак във мъглата),
потънала сред паднали от вятъра листа.
И само неколцина гълъби в тревата
подскачат със краченца над невидими зрънца.
Стопаните със малки кучета ги няма,
а детската гълчава е прегърнала дома…
И нищо не подсказва слънчева промяна
сред гръмналата в златото на есен тишина.
За малко и рояк врабчета се поспират,
обсебени от мисъл за оставена храна.
Мигът е краткотраен – нищо не откриват
и бързо се разтварят във мъглива пелена.
В мъглата се придвижвам с някаква омраза,
притискана от нейните отровни пипала.
Защо ли не изпитвам същата боязън,
каквато ме приклещва във мъглата на света?…

КОШМАР

Небето в облаци се спуска ниско
над къщите и покриви притихнали.
Писмото с капките за дъжд притиска,
готово да го спусне без поискване.

Пустеят улиците – друг път шумни,
в очакване дъждът да се излее и
кошмарът сънено да се търкулне,
завличайки завинаги следите си…

Тъмнеят облаците. Свили вежди,
навъсено се взират към земята ни.
Защо ли толкова във тях се вглеждам?
Безсилие прозирам във съдбата им…

СБЛИЖАВАНЕ НА ДУШИТЕ

Щурец един разбуди тишината,
притихнала под свода на прииждащата вечер,
когато сухи падаха листата,
безшумно приближаваха към корена далечен…
И тази песен негова се спусна
над мене в самотната ми стая сребролунна
като крило на птица – приятелски отдушник.
Погали ме със звуци от зелените си думи.
Дали щурецът знаеше, че вече
последната си песен доизпява над тревите?
Не знам.Но мисля, може би ,обречен,
на мене посвещаваше концерта на открито.
И в този миг последен и за кратко
душите ни със неговата сякаш се познаха
един човек и малкото му братче
за другите в изкуството дъха си не пестяха…

МОЖЕ БИ…

Пак е сняг… И е снежно-красиво
като древно предчувствие зримо.
Но защо ли душата ми свита
е разплакана в ъгъл от зима?
Тегнат ледните късове в мрака,
оцветили във черно небето.
Сън съм… Чувам,че косове тракат
по дървета – сами кастанети.
Вдигам поглед… Съзирам луната –
като блудница стара трепери.
Сърпа тънък размахва с ръката
над земята със взор начумерен.

Сняг е. Вместо да живне простора,
непознатите демони дебнат…
Сън е. Може би злата прокоба
ще се свие до сянка последна…

СЛЪНЧИЦЕ МОЕ

На Тони – с безмерна обич

Мое слънчице, зЪрно покълнало,
със душичка от обич излята.
С колко пролетни хукнали хълмове
те орисва засмяна зората!
Колко светло и топло разплискано
е сърцето ти в детското тяло!
Колко чиста е твоята истина
за доброто в света закопняла…

Мое мъничко щастие бликнало
сред гората от мраз заскрежена,
как мечтая от Бога обикнато
с радостта да рисуваш вселена.
Твоят смях със звънчетата звъннали
като изворна песен се лее.
Мое слънчице, пролетно съмване,
със надежда за тебе живея…

Лили Чолакова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.