ТЪГА НЕПОЗНАТА – Борис Цветанов

ТЪГА НЕПОЗНАТА – разказ от Борис Цветанов

-Ела утре в 11 без десет… Точно в 11 ще пристигне едно куче, най-тъжното куче на света… Бавно ще се придвижи до един гроб, ще легне там и няма да помръдне до 12 часа. После ще си отиде… Наблюдавал съм го, когато съм бил дневна смяна, от колегите съм чул това, което виждам -всеки ден по едно и също време: зиме, лете, горещина, дъжд, сняг… всеки ден.

Казах „добре“ и изключих телефона.

Беше Любо. Стар приятел. Някога беше учител, сега – за да слага нещо към мизерната пенсия, ходи пазач на гробищата. Там наплив няма.

Не се впечатлих кой знае колко –истории с първия приятел на човека, дал Бог. Най-известната  е тази на Хачико, който години наред чакал стопанина си на гарата, уважителните японци дори му построили паметник.

Иначе обичам кучетата, имал съм, веднъж позната ме бе попитала дали съм виждал как плаче куче… Виждал съм. Сълзи, по-чисти и разтърсващи от човешки…

На другия ден бях при Любо в стаичката на пазачите.

Минута-две преди 11 го видях…

В първия миг го помислих за вълк.

После зърнах пълния му с тъга и доброта поглед… Куче, вълча порода, казах си… не ги разбирах много тия неща…

Когато мина под прозореца за миг, като по телепатия вдигна очи към нас… тъга, топлота, доброта… дори у хора не съм виждал толкова ясно изразени…

Продължи бавно.

Тръгнахме тихичко подире му.

Спря до гроб, за миг погледна плочата, полегна по корем, изпъна напред предните си лапи, сложи глава на тях и като че ли замръзна…

Мина време.

Повдигна глава.

Бавно и тъжно се изправи, сведе поглед и си тръгна все така бавно и отчаяно.

-Не знам как го прави, – прошепна Любо, – но виж, точно 12 е…

Кучето мина край нас с невиждащ поглед.

Тръгнахме към гроба.

От снимката на плочата ме гледаше познато лице.

Калин Симеонов.

Беше журналист в местния вестник.

И ловец.

Познавахме се покрай жена ми, която бе кореспондент на вестник „Наслука“ и списание „Лов и риболов“.

После чух, че починал. Както си вървял по улицата, дошла оная досадна стара леля, която идва винаги неканена…

И разбрах всичко.

Калин бил в ловната дружинка, когато убили вълк и вълчица. Казали му, защото си личало по женската, че има малки, да ги намери, за да ги удавят в реката.

Намерил ги.

Едното било мъртво. За другото му дожаляло, било видимо на два-три дни. Прибрал го под дрехата си, отнесъл го у дома.

На другия ден в окръжната библиотека поискал всичко за вълците, цял ден чел, взел си бележки…

И се заел да го отгледа.

Негов познат преди години същото бил направил. Един ден, обаче, възпитаникът скъсал каишката и избягал. После месеци познатият му чувал в полунощ протяжен вой… някъде от към планината, той живеел на края на града…

Знаех къде живее Калин.

Отидох.

На пейка, близо до дома му три баби бистреха политика.

Поздравих, представих се, казах лека пръст за Калин (жена му се бе споминала преди него), попитах за кучето.

Те отвърнаха, че отначало гледали с недоверие, но с времето го обикнали като дете.

Бил им за разтуха всяка вечер преди стопанина му да си замине.

От тогава, пак всяка вечер, бил с тях до пейката, но нищо вече не било същото.

Мъка го гонело, горкичкото, бяха единодушни…

Редовно се грижели за него, хранели го, дъщерята и зетят идвали от време на време, отдавна живеели в столицата…

Попитах дали мога да ида при Вълчо, така се казвал вълкът… Бабите  ме смъмриха: куче си било, първи приятел на човешкия род…

Приседнах до Вълчо, погалих го, погледна ме с големите си тъжни очи… плуваха във влага.   Заговорих му, че ще идвам да го виждам, мисля че ме разбра.

Изпрати ме и прочетох надежда в погледа му…

Не беше Хачико.

Нито кой да е представител на кучешкото царство.

Хачико бе куче, 15 хиляди години потомство след потомство около човек…

15 хиляди години питомно съществуване…

Вълчо бе вълк.

Дивото.

Милион години в планини и гори.

Далече от човека, от цивилизация…

Див, суров, далечен живот…

Див ли?

Или природен закон, от който ние – венците на Природата отдавна сме се лишили? За веки веков…

   Сами.

Борис Цветанов

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.