УГАСНАЛО СЛЪНЦЕ – Иванка Павлова

УГАСНАЛО СЛЪНЦЕ – поезия от Иванка Павлова

* * *

И се превърнах сякаш в нощна птица.
На своя остров пребогат
събирам със възторжени зеници
нектар от всеки земен цвят.

В ръцете си калинка нежна вземам.
Съзирам грозновата твар,
която бих презряла преди време,
а тя за някого е дар.

И в най-големия си враг откривам
неподозирани страни.
И ставам по-добра, по-милостива –
и дума може да рани.

Прочитам най-случайно чужда книга,
но скромната ѝ красота
до небесата сякаш ме въздига,
лекува всяка суета.

Невероятно точно е нарекъл
„тръстика мислеща” Паскал
творението божие – човека.
Бог само нему реч е дал.

УМЕРЕНО ПАДЕНИЕ

Споразумял си се така с душата си:
умерено да лъжеш и крадеш,
да поизмамиш чуждия и брата си,
но не съвсем – навреме да се спреш.
Да се усмихваш с юдинска усмивка,
но ако трябва, да подложиш крак
и част от всяка чужда придобивка
да става твоя. Да не си глупак!
И ти очи за хубавото имаш:
с костюм и с връзка, с куфарче дори,
но званийце ти е необходимо,
нали си мъж достоен – с власт, с пари.
Такъв ще си останеш за децата си.
Какво си вършил, знаеш само ти.
Е, някой малко повечко изпатил:
нали е жив – все пак ще се свести.
Познаваш правилата на живота.
Почти почтен, без чувство за вина,
печелиш слава, постове, имоти
и грабиш с мярка своята страна.

УГАСНАЛО СЛЪНЦЕ

За някого угасва слънцето.
А то, усмихнато и лъчезарно,
и днес, и утре ще обгръща
с любовна ласка цялата земя.
Почти е видимо как плъзват
във всяко стръкче соковете бистри
и звънват цветните камбанки
на ранобудните цветя.
За някого угасва слънцето.
И в нечии попарени сърца
ще се засели подранила зима.
„Така било е и ще бъде”,
но не лекува и не утешава
студената непроменима истина.
Статистиката само ще прибави
към цифрата, чудовищно голяма,
коректна и бездушна единица –
един живот, една вселена,
един непретворен в слова роман.

БЕЗДОМНИКЪТ

Той гали две бездомни кучета
със същата любов, с каквато
би галил малките си внучета,
но на бунището запратен,
гладува често, а понякога
с шише ракия във ръката
се скита, без да се оплаква,
приел: „Такава е съдбата…”.
Къде нощува зиме, лете?
Какво му служи за утеха?
Отдавна мръсна и безцветна
е овехтялата му дреха.
И него майка е родила.
И него го боли душата.
От хората очаква милост,
от Бога – чудо да му прати.
Така живее. Докога ли?
Ще бъде някой ден намерен
умрял в купчината парцали
на уличната си постеля.
Сега събратята си гали,
съчувствайки им, че е зима,
готов коравия си залък
да сподели, ако го има.

СЛАВЕЙ

Като среща с любим
чакам пролет при нас
песнопоецът мил
да се върне отново.
И опива слуха
нежнотрелият глас.
Тих любовен копнеж
буди страстният повик.
Подир цветния ден
засияват звезди.
Спят треви и води.
Спи човекът. Тогава,
в плен на сладки мечти,
с пълни с нега гърди,
този мъничък маг
песента си запява.
И се случи веднъж –
много близо дори –
да дочуя как друг
на зова му отвръща.
Как звуча до зори
този лунен дует
в поднебесния храм
над смълчаните къщи!
Пак е пролет. Април.
Чакам скъпия гост
в моя краен квартал
отдалеч да се върне.
Уж е скромен певец,
а живота ни прост
в празник много красив
може той да превърне.

© Иванка Павлова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.