ФАЛШИВИЯТ ГРОБ – разказ по действителен случай на Христо Иванов

– Хайде, ставай, Ичо! – събужда ме дядо Христо – Опържил съм ти филийки.

Дядо добре знае, че много обичам пържени филии и когато съм болен това е единственото, с което може да ме изкуши да хапна нещо. Но сега е лято и аз, слава богу, не съм болен, защо ли е решил да ме глези? Може би ще иска да свърша нещо?

Тук искам да кажа, че баба ми беше починала, когато съм бил на две години и по тази причина за мен се грижеше дядо. На младини ходил по чужбина като градинар, та се научил да готви. Мъжете от поколението на дядо ми в ранна пролет отивали по Дунава до Виена и Будапеща, а с влак до Букурещ, Прага, Берлин, където наемали земя и отглеждали зеленчуци. Те са научили Европа на зеленчукопроизводство, а техните предци са го научили от гърците в Цариград. Там, в чужбина, не вземали със себе си жени и сами си приготвяли храната.

Похапвам си филийка с маджун, който мама вареше всяка есен от захарно цвекло, а дядо ме пита:

– Ще дойдеш ли с мен на гробищата? Решил съм да почистя гроба на баба ти, че идва черешова задушница…

– Е, иска ли питане? – отговарям аз – Като знам какъв змиярник са гробищата, как ще те оставя сам.

Отидохме на гробището, дядо ми чисти гроба, а аз гледам паметника на съседния гроб и ми прави впечатление, че човекът е починал млад. Викам:

– Дядо, този чичо Недялко от какво е умрял толкова млад?

– Убиха го на фронта, ама това е фалшив гроб.

– Как така е фалшив?!

– Ами гробът е празен, човека са го погребали в Унгария, кой ще ти транспортира убитите войници до родните места? Майка му искаше, да има къде да запали свещ и заринаха едно сандъче с негови дрехи…

* * *

Минаха много години.

На един помен на починал близък бях седнал близо до кумеца на чичо, който се казваше Марин Христов. Не си спомням как разговорът се завъртя, но стана дума за загиналите наши съселяни на фронта – чичо Марин беше участвал във войната в Унгария. Споменах за фалшивия гроб на Недялко Донев, който е до гроба на баба. Чичо Марин каза, че смъртта на Недялко е мистерия. И замислен продължи:

-Той не беше на първа линия. Беше командир на сапьорен взвод. Видяхме се предния ден в една гора, в тила, където с взвода си проправяше път, като режеха дървета. Налагаше се някои от пъновете да взривяват с динамит, но от такъв взрив на дърво трудно ще убиеш човек. Затова, съмнявам се, че го убиха комисарите. Недялко преди Девети беше активен легионер. А на фронта ставаха такива неща. Там беше идеално място за разчистване на сметки. Никой не знае колко от водещите се „загинали на фронта“, са загинали при такива обстоятелства… Бог да ги прости!

* * *

Минаха много години и от този разговор. Чувствах се длъжен да напиша това, което чух, за да го знаят и нашите наследници, защото живите участници в събитията почти измряха.

Христо Иванов