ХАЙБУНИ – Роси Савова

ХАЙБУНИ – импресии в проза и хайку поезия на Роси Савова

ЗИМНА ПРИКАЗКА

От огнището изхвърчат искри. Като живи светулки са. Развихря ги вятърът, който тихо свири през прозорци-те. Няма къщи, няма дървета. Няма птици. И хора няма навън. Само стъпки са останали по белия сняг – като спомени.
Омаяна съм се свила на топчица и слушам приказка. Гласът на баба е толкова крехък. Истински чуплив кристал. Червената ми бузка е сгушена до коляното ѝ. Тази сладкодумна разказвачка умее да приласкава. Не помръдвам. Опитвам се дори да не дишам. Само оставям думите да ме залеят с топлина и магия. Всичко влиза в сърцето ми – и приказката, и искрите, и ароматът на бор, и меките ръце на милата ми баба…
Колко много вода е изтекла от тога-ва, а още помня красивите вълшебни мигове. Всеки път, когато завали сняг, баба се връща. И е толкова жива. Жи-ва!

Леки снежинки
лягат нежно в дланта ми.
Душата топлят.

СЛЪНЦЕ В СТАЯТА

С цветни бои ти,
мое детство, рисуваш
нечие бъдеще.

Трите ми момчета много обичат да рисуват. Но не как да е, а заедно. Състезателните коли спират да бръмчат. Затварят се с шумолене шарените книжки. Оловните войничета покорно влизат в шкафа. Тишина обгръща целия свят. И аз притихвам в очаква-не. Момчетата приготвят моливи, споглеждат се закачливо. Лягат на пода един срещу друг – глава до глава. Рамо до рамо. С телата си образуват слънце с три лъча. Стаята грейва от братската доброта, а на моето лице засиява щастлива майчина усмивка. На листата се появяват сини морета и алени платноходи. Оживяват динозаври и лъвове. Сред високи планини разцъфтяват пъстри цветя. И над цялата феерия от образи и картини топло надничат слънца, слънца. Съвсем като истински.
Пръстчетата са неумели, но детско-то старанието – огромно и завладява-що, стопля деня ми. Чувствам се толкова щастлива, когато подреждам накрая изложбата. Постоянно се пи-там: „Колко голяма може да бъде една надежда или една обич?”
Зрънцето вяра, което посяват малките ръчички, покълва. От него избуя-ват три здрави и силни дървета, впили здраво корени в бащината земя.

Грее слънце в мен,
децата стават мъже.
Под дъгата – зрял плод.

НОЩЕН ПОКОЙ

Есенен тих вятър.
Бледи сенки играят –
жива вселена.

Над реката тополи изправят огнени снаги като свещи. Песенно потрепват листа… Шумоленето прегръща залеза и го оцветява в червено. Скоро светът ще заспи под звездна огърлица. Ще сънува крила на птици и топли дъж-довни капки.

Сънят носи мир.
Няма спомен дори от
мъгли. Щастие.

БАБИНИТЕ ПЛИТКИ

Годините се нижат – броеница от мигове. Преживяваме и добро, и лошо. После забравяме лошото, а доброто дълго ни топли. Човещина е, неподп-равена и вечна…

Затварям очи.
Парне ли ме споменът,
значи съм жива.

Дълго не бях ходила в родното село на майка ми. Отдавна там не живее никой. Силно се вълнувах от предстоящата среща със стария дом.
Едва открих мястото – буйна гора изпълваше двора, където преди цъфтяха дъхави цветя и ехтеше детски смях. Със свито сърце, пълно с живи спомени, се насочих към вратата. Но … врата нямаше. Зееше огромна дупка. И прозорците липсваха. Нямаше ги шарените черги и ракли, уютните кревати… Лепкави ръце бяха изнесли всичко. Не бях виждала такава крещяща празнота. В един ъгъл насълзените ми очи откриха малко вързопче – избеляло и прашно. Стори ми се до болка познато. Разрових миналото в себе си и краката ми се подкосиха. Взех го в ръце, развих го разтреперана и пред мен се показаха… бабините плитки. Дълга била косата ѝ, до коленете – огнено червена и гъста. Нямала време от деца и кърска работа да се сплита всеки ден. Отрязала плитките и с нежност ги завила в кенарена кър-па. Докато бях малка баба често ми показваше свидния спомен. И разказ-ваше, разказваше…

Глътка минало –
жълтите снимки говорят.
Свята вечност.

Сега прегръщам с трепет тази оста-нала съкровена частица от предците ми. Чувам думи – бисерни капки. Пулсират в душата и носят живец. Пълно е сърцето ми с обич и гордост. Родовата памет не е изгубена.

Сълза за сбогом.
Вятър притчи разказва.
Миг незабрава.

ЛЕТОБРОЕНЕ

Ден рожден – ново
начало на сбъдване.
Вино с мехурчета.

Звън на чаши с шампанско. Лицето грее в усмивка. Дали мечти се раждат в мислите? Или спомените пишат равносметка? Моливчето на годините оставя резкѝ върху миговете. Погледи, ръце, искрят пламъчета. Топло е. На сърцето е топло. Израствам нагоре. До небето стигам. А за там още е рано.

Небето ме вика.
Зачертават се грешки
от прошката.

Роси Савова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.