ХВЪРЧИЛАТА – Цонка Великова

ХВЪРЧИЛАТА – разказ на Цонка Великова

Надвечер, пред къща с повиснали стрехи, рухнал комин, изронена мазилка, буренясал двор и разкривена ограда, спряла скъпа кола. От нея, бавно и някак колебливо, се подал добре облечен възрастен мъж. Отишъл до портичката и като поемал тежко дъх, сякаш ще се задуши, размотал ръждясалата тел, с която била прикрепена.

След това опрял длан на портичката, извърнал глава и се вгледал в новата къща отсреща. „Сигурно е продал имота? – помислил си.

Но като видял закаченото за клоните на черешата огромно, алено хвърчило, лицето му грейнало. „Той е! Върнал се е!” В този момент, дворната врата на къщата с хвърчилото се отворила и от нея излязъл друг възрастен мъж.

*

– Ти ли си? – попитал.

– Аз съм!

– Върна се значи!

– Върнах се. Но и ти си се върнал. И както се вижда, не от скоро. Нова къща си вдигнал.

– Не издържах.

– И аз не издържах вече.

Докато изговаряли тия думи, двамата се приближили един към друг, прегърнали се и се разридали. После седнали на пейката пред новата къща.

– Как така се сети?

– Отдавна исках, но все не успявах. Обаче всякога, когато ме затискаха трудности мислено се улавях за въженцето на някое от нашите хвърчила. Държах се здраво за него и то ме измъкваше. Наскоро получих инфаркт. Чувах в несвяст докторите да шепнат, че нямало да ме бъде. И май натам беше тръгнало. Но се заинатих. Хващам се за въженцето. Вятърът подема хвърчилото, дърпа го и го изтръгва от ръцете ми. „Край – казвам си всеки път – и мен ще отнесе.” Обаче – не се предавам.

Дни и нощи само това правех. Издигам едно подир друго хвърчилата, но вятърът все ги отнася. Веднъж на зазоряване, аха да изтръгне поредното, същото като онова в клоните на черешата ти, се сетих да завържа въженцето за дланта си. Вятърът дърпа хвърчилото, дърпа и мен. Затичвам се с всички сили след него. Едва ми стига дъх, но този път не го изпуснах. По едно време вятърът ме вдигна и ме понесе заедно с хвърчилото. Гледам отвисоко, усещам лекота, смея се с глас и се чувствам така щастлив, както когато боси с изцапани ризки и разкопчани панталонки тичахме с теб, а смехът ни гонеше полета на хвърчилата.

Издърпа ме, значи, от смъртта. Тогава реших, веднага щом се съвзема да дойда и да вдигна едно хвърчило. Но понеже не съм сигурен дали помня как ги правехме, купих едно, сложих го в колата и ето ме тук.

– Хвърли го! Купешките не стават! Направил съм много. Непрекъснато правя. Уж за внуците, а всъщност за себе си. Те, внуците де, повече от компютри и смартфони се интересуват, а пък и нашият свят не им е понятен, но идват на поляната. А като вдигна хвърчилата и им дам по едно въженце в ръцете и като започнат да се смеят, виждам, че и те са щастливи. Но не повече от мен. Утре, по ранина, ще отидем на нашата поляна, ще вдигнем по едно хвърчило и хубавичко ще се посмеем. На теб ще дам аленото от черешата. От инфаркта и помен няма да остане. Виж ме мене! И аз го изкарах в града.

Цонка Великова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.