ХРИСТО МЕДНИКАРОВ – поезия

ХРИСТО МЕДНИКАРОВ – В ПАМЕТТА НИ

ПОЕЗИЯ

ИДВАЙТЕ СИ!

Идвайте си, докато все още
светят две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи
двама старци трепетно ви чакат.

Идвайте си. В старото огнище пън догаря –
сух пън от граница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви – светица.

Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора
и, поели топлата десница,

целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане…
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.

Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка.
Тук ще дойдат други, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка…

Ще мълчат, оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви…
Майките ви чакат пред вратите –
идвайте си, докато са живи!

ЗАРЪКА

На внучката ми Елена в Англия, родена от майка българка 
баща англичанин, по случай рождения ѝ ден

Много подаръци ти ще получиш,
мила Елена, от мен не видяна,
но с първото мляко, дано засучеш
песен за Йово и хубава Яна.

Туй е към твоята майка заръка,
тук, край Балкана хайдушки родена,
и ще е моята болка и мъка,
ако остави те обезродена.

Искам да знаеш езика на Вазов,
на Яворов – дивните, звучни куплети,
тръпки по тебе, от тях да полазват,
редом с английските, вечни сонети.

Знай, че във твоите жили протича
кръв албионска и кръв от Балкана,
Байрон и Ботев страстно обичай,
с Дикенс заспивай, ставай с Багряна.

Няма в България кралски палати –
Тя е от дух и от хубост родена,
но в манастирите, древни и святи,
ти ще усетиш духа ѝ, Елена!

С теб ще пребродим балкани, полета,
ще влезем в тракийска могила в Свещари,
ще чуем безсмъртно „Многая лета”,
душата ти български глас да опари.

Горд съм, че носиш кръв нестинарска –
с британската хладна смеси/ я!
пристъпвай в дворците им ти по болярски
с чара на светлата Талева Ния!

II

Елена, моя златокоса фея,
От приказка на Андерсен дошла,
Вихрушка във чужбина те отвея…
Не мога с нищо да се утеша!

Гласчето ти звъни по телефона
като звънче на българска шейна
и като сладък, до премала ромон
на бистър ручей в нашта планина.

На моя път се мержелее краят,
но залеза в седеф е озарен.
На ябълки-тамянки в мен ухае
и грее в здрача кленът позлатен.

Под дъбчето в Лъчката ще остана,
упокоен, при моите деди…
над мене ръст ще вдига, горд Балкана –
дано духът ми в теб се прероди!

От вик на кръв ли дойдеш, позована,
със поглед всяко хълмче погали,
на гроба ми свещичка запали
и в родната ми люлка под Балкана,
на български за мен се помоли!

Извикай ми с глас радостен, не с мъка:
„Изпълних, дядо, твоята заръка!”

РУДНИЧАРЯТ

На Константин Терзиев

Ти сам откри си рудника край Марян.
В недра балкански рудата е скрита.
И не сгреши. Попадна на дамара.
В такъв момент молитва се прочита.

Зашушнаха еленски летописи –
въведоха те в своята епоха
и чорбаджиите така описа,
че оживяха те пред нас в Метоха.

След тях легенда дивна ти издири
и тя език кристален забълбука
през девствени гори, край манастира
на Малката Света гора в Тозлука.

Насели я със образи безсмъртни,
познали обич и съдби трагични.
И оня камък паметен откърти,
от който и до днес кръвта се стича…

И Петко Тодоров не бе забравен
със негова и наша орисия –
да бъде от чужбинското подмамен
и късно наша хубост да открие.

Дълбай безшумно, чужд на всяка слава!
Блести пред тебе златоносна жила.
Реката бистра да те вдъхновява,
Балкана в теб да влива дух и сила!

2008

ЛЕТОПИСЦИ

И туч, и железо, и камен стопят се,
само писаното слово остаеть во веки-веков.

Софроний Врачански

Имало ги, има ги все още.
Векове са преди нас живели.
Скърцали перата гъши нощем,
буквите са вече избледнели.

Паметта духа ни да повдига
за предци, за подвиг или песен
с шило в камък, със перо на книга,
пишел Йовчо пред свещта, унесен.

И горели с пламък светлозарен
в нощ бездънна, думите-завети
с жива жар сърцата ни да палят,
като стих от Ботев да ни светят.

В древността тук паметни народи
своя свят в могили съхранили,
но духът им в нас, безсмъртен, броди,
кон тракийски в жилите ни цвили.

И зоват предци от мрак гробовен:
– Летописци, знайни и незнайни,
изпълнете своя дълг синовен –
разгадайте българските тайни!

2006

ПО КОЛЕДА

Дали да ида тихом в планината,
след гаснещата есен в тленни клони?
Дали да склопя мисли пред вратата
като очи на мъртви вихрогони?
Че няма да съм там когато зими,
смразяват пепелта на мойта къща
и белите рождественски килими
виелицата обредно разгръща.
Без бъдник ще замръкне в тишината
огнището безмълвно от години.
И в преспи ще се дипли самотата
погребала човешките пъртини.
Че само в сън душата ми пристъпва
по Коледа кандило да запали,
в притихналата къща като в църква
под ветрове-божествени хорали.
Тогава тихо, в призрачни валежи,
предците ми ще плачат по капчуци.
Та Бог да се смили и ги оснежи
със смях и стъпки на деца и внуци.

СЪВЕТ

Не вземай във ръката си писалка,
не е ли ангел бял над теб надвесен –
ще се получи само залъгалка,
но не и стих за песен.

***

Закъснелите птици на свиват гнезда –
те са бременни с болка и песни.
Закъснелите птици по снежни бърда
с песен издъхват в късните есени.

Христо Медникаров

подбор на стихотворенията: Тодор Билчев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.