ЧАША ОРИЗ – разказ от Вера Костадинова

– Здравейте, съседе! Да Ви се намира малко хляб?

Само за миг в главата му нахлу спомен. Резна го като скалпел. Беше отдавна. Току-що се беше пренесъл в наследственото жилище, в което дълги години никой не беше живял. Нямаше никакви продукти. Беше си донесъл само кафе. На другият ден щеше да пазарува. В студеният дом всичко беше замряло. Даже звънецът на вратата не работеше. Като разглеждаше голямата семейна библиотека и разлистваше книгите, чу тропане по вратата. Погледна часовника – минаваше полунощ. Отдавна всички прозорци бяха тъмни. Отиде да отвори без да се колебае. На вратата един от съседите на етажа. Един самотник, без семейство, особняк някакъв. Знаеше за него само, че е пенсиониран учител. Лъхна го миризма. Не беше на алкохол. Дрехите му стояха като чужди.

– Здравейте, съседе, да имате малко ориз? Много ме боли корема.

– Нямам, господин Славов, все още нямам нищо. Утре ще пазарувам.

– Ех, да, утре… утре… Извинявайте…

На другият ден купи разни неща и очакваше да се появи съседа. Не дойде – „Сигурно е отишъл при сестра си“. Така минаха много дни. Седмица, две… Студът вилнееше. Сняг бе сковал и хора, и души. Един ден, връщайки се от работа, видя на вратата на съседа следа от „кубинка“. Полицаи разбили вратата. Търсили го. Намерили го свит на кълбо.

– Да, имам хляб. Изчакайте секунда!

– Ще Ви го върна утре, като купя.

– Не, не ми го връщайте! Моля, идвайте по-често.

© Вера Костадинова