ВНИМАНИЕ – ЧУПЛИВИ СТИХОВЕ! – рецензия на Крум Гергицов

ЗА ЧУПЛИВИТЕ СТИХОВЕ

Има стихове, които понасят разнообразни литературно-критически интер-претации, стихове, които колкото повече „дълбаеш“ в съдържанието им, толкова повече откриваш разнообразните пластове на херменевтичните открития, толкова повече  от тях изкристализират различни равнища на интерпретационни значения. Това обикновено са строфите натоварени с много философия, метафорика, символност  на атмосферата си.

Но има и стихове, на които масираната и тежка критическа интерпретация, сякаш ги смазва и те се „задушават“ сред подобен анализ. Такива са прекалено чупливи и те се нуждаят от много внимателно докосване до тях, те се нуждаят от въздух, от ефирност, от внимателно и крехко боравене с критическото слово.

ЗА „РЕКВИЕМ“ НА ЙОРДАН ВАСИЛЕВ

ЗА ЕМОЦИЯТА

Тъкмо от този  втори порядък са творбите в поетичния цикъл на Йордан Василев „Реквием“. Втора поред след първия му поетичен сборник „ Любовно адажио“, излязъл през 2018 г., настоящата стихосбирка показва усета и майсторството му да гради самобитни поетични светове.

И в нея, както и в първата, основното чувство на пресътворяване е бликналата любовна енергия. Но каква разлика в тона и звученето на тази енергия в любовното му адажио и сега – в притихналия тон на  любовното чувство в „Реквием“. В новата стихосбирка  любовта е тъжна, звучаща песимистично и отчаяно: любов-безверие, любов-самота, любов-тъга. Йордан Василев тънко придава чувствата на млад човек, преживял краха и разочарованията в една любов, останал самотник в този свят, без да чува смеха на деца, без да се радва на семейство, без да намери другия човек до себе си.

И тъкмо в тъжния тон на тази самотност се крие и драматично-изповедното в тези стихове. Те са написани с  болка, с внимателен и кратък отклик върху белия лист. Сякаш Йордан Василев ги е положил много внимателно върху неговата чистота, боейки се да не развали тяхната  притихналост  и крехкост.

Сламка по сламка/бучица пръст/след бучица пръст/тъй си градях живота/за най-съкровеното/семейството/ все нещо не достигаше/имаше и торнада/и наводнения/и нападения на хищни птици/но аз устоях/ала останах сам/ може би съм дървото в полето/което гръм ще удари/.

Изповедният тон на книгата е заключен в изразяване на кръстопътното чувство на крайно отчаяние от неоткритата истинска любов, от несъздаденото от нея семейство, от една страна, и от друга, от явния стремеж да се излезе от този лабиринт на отчаянието. Пишейки своите елегични стихове, Йордан Василев сякаш отстранен отглежда и търси вината за това отчаяние, търси себе си в това отчаяние, търси простор за душата си. Така стихът се явява някакво покаяние, някаква молитва – за Любов, за Светлина, за изнамиране на другия в любовта.

Именно и затова стиховете не са израз на крайно декадентско отчаяние, не са затваряне в психологическите лабиринти на романтичния индивидуалист. Колкото и странно да е в тяхната тъга се прокрадва и тънък лъч светлина, някаква надежда. Именно този лъч придава на стиховете не албумно-сантиментално звучене, а някаква поетична широта, въздушност и светла надежда. Поетът съотнася надеждата си, тъгата си, общувайки с Бога, с Всемира.

И в този план елегията на любовта придобива някакъв божествен ореол, ражда се надеждата, че именно Бог ще бъде този, който ще го изведе от  отчаянието и ще му подари мигове на среща с голямата любов.

Ще бъде Великден/годишнина от смъртта на татко/черешите ще са цъфнали/ и светът ще бъде розов/ ти ще дойдеш при мен/нежна и блага/ и ще потънем в обятията си/Исус ще възкръсне във сърцата ни/ще се венчаем/и ще бъдем една плът/завинаги.

И ЗА… ДРАМАТА

Поетичният цикъл на Йордан Василев „Реквием“ има и чисто драматургичен заряд. Стиховете са така подредени, че тяхната последователност следва кардиограмата на промяна на настроенията на автора – от крайна тъга към светли проблясъци, от вътрешно вглеждане в душата към общуване с Божественото, от  неверие, че любовта ще се всели  в душата му до категоричната надежда, че този миг ще дойде. Именно тази дихотомия между безверие-надежда, отчаяние-светлина придава на стиховете и тънкост на преливанията на основното налагащо се елегично чувство. Стиховете са кратки, но достатъчно силно наситени с емоционални избухвания и притихвания. 

Искам да спазя обещанието си, че стиховете на Йордан Василев в цикъла „Реквием“ не се нуждаят от подробен критически анализ. Затова ще завърша коментара си .

Стиховете на Василиевия любовен реквием се нуждаят от нежност, тишина и съчувствие при възприемането им. Това са много чупливи стихове! Чупливи, защото са написани от крехката и ранима душа на поета. И все пак след нашето докосване до тях не оставаме с тъжни и песимистични настроения. Те водят до един душевен катарзис. Един катарзис, който ни извежда от тъгата и отчаянието в живота, в любовта, и ни дава светъл лъч на надежда, че животът  продължава, че животът, все пак, се върти и колелото  му ни завърта в толкова много тъжни, и весели, и щастливи, и драматични ситуации.  Важното е да им устояваме и да вярваме, че все пак Надежда има. Именно в това послание на иначе толкова елегичните стихове на Йордан Василев в този цикъл „Реквием“ е заключено и неговото поетично майсторство.    

СМИСЪЛЪТ

животът е да забравиш болката
собствения си недъг
и да се бориш
да се бориш
пробно са ни дадени десетина години
от нас зависи съдържанието
любов радост щастие
омраза тъга пустош
всеки е ловец
на собствената си съдба
и всеки ще отговаря пред Бога
за стореното в тялото

Крум Гергицов