ШЕПА ЗЕМЯ – Гергана Христова

ШЕПА ЗЕМЯ – разказ от Гергана Христова

      Тихо беше, смълчано. Нищо, че работно време, тая нива най-последна диреа. Тука за сеитба сбираа, че най-стаяше. Друг сега никой немаше. Само жетварки тънко пееха, а наоколо, жито, жито като море и лъха на хлеб, печен, златен и топъл.

Златан се наведе и загреба в шепата си, колкото се хвана земя. Черна беше, плодородна. Каквото боднеш, все ставаше. Като припечеха горещниците, се пукаше на големи буци, тежки като злато. Като я напоеше дъжд, ставаше мазна и лъхаше сладко, на живот. Стисна я в ръката си с колкото сила има, на прах да стане и я посипа край него си. Хубава земя беше. Тая година берекетлия излезе. Роди се от всичко по много. А житото едро, класовете подгънали се до чернозема, като поклон пред майчица.

Всичко имаше Златан. И къща голяма, и земя, и жито и що се сетиш. И здрав беше и неговите живи и здрави. И пак мъка му беше. Стиснала се душата у шепа, тая същата, къде земята сбра у нея си. Майка му се му викаше, че роден е с късмет. Златно име му дала щото с коса като зрело жито се родил, като със злато изсипано по него. И още нарекла го, златен да му е живота. Се тъй говореше, че ще се наредят нещата, нали с късмет е… да му укроти мъката гледаше. А тя и нейна беше, като чадото ѝ вехнеше, и тя побелеваше.

Загледа се Златан, доде поглед стигаше ниви, жито свело глава, морно и чак най в далекото линия – под нея зрело жълто, над нея прозрачно синьо. На тая нива я за пръв път виде – мъката му. Дошла беше Зорица да му работи с нейните. Ако и да я печеше слънце цел ден, бела оставаше. Лицето и под кърпата цялото радост. На ушето макове турила – огин запален, жарава. Кога дишаше от песен, не знаеше, а глас ли, славей ли, ама като викнеше чак до оная линия в най-далекото се чуеше. Некой път като поточе игриво, други пъти, като река мътна, или трева шъпнеща. Да ти затрепере душата. Все първа беше, и сака че с житото, и земята си хортуваше. А как стъпаше… тревка се не сгазваше.

Сърце му тупна на Златан, та подскочи и се свре некъде в краката ѝ. А непокорен беше. Що моми беше гонил и ни една не взимаше. А хубав беше, като млад дъб и всички от далеко го разпознаваха. Немаше мома да не беше остайла очи в него. Тая го не погледна. Ни на пари поглед обръщаше, нищо че немаха, ни на молби вера ловеше и на клетви. Златан и яден, и лют като хала при нея ходи, и тих… нищо. Накрая рече му църква да дигне, като изгрева слънцето, пред иконите да се кланя. Като залезва, пак. По обед целата вътре да грее. Като я дигне, тогаз ще му пристане и в нея ще се венчаят.

Пощури се Златан дорде майстор намери, тъй баш да я вдигне, ама намери го. Кога, къде края беше градежа, майка и рече дом да седи, по нивите да не оди. Ква е бела и убава, ще я ожари, коприва, ще я опали огин… ще вземе да погрознее. Остана Зорица покрай печката, гозба да прави, да премете, ма и тука много да се не сили, ръце да си не троши. От неко ден взе да отпада. Мина се не мина, на постеля остана. Златан доктори праща, илачи, билки, врачки, баячки… Зорица, ни по-зле, ни по-добре.

Две зими от как ветровете обикаляха къщата ѝ. Тя из под чергата ги слушаше. Църквата с камбаня вече народ сбираше, тя още не влизала вътре. Останала беше само белата ѝ кожа по нея и очите, мътни. Викаха му старите и на Златан и Зорините, друга да си дири, тая дом нема да му грее. Той не даде да се доиздумат, ни повече уста да отворат. Друга не видеше и не знаеше. Ни му седенки беха, ни кръчми с другари. Вечер одеше до постелята ѝ, па и думаше, кога житото у земята повили, кога снег го покрил… е на баба комшийската петела, чужди кокошки гонил… котката три ги окотила, у зимника ги скрила…. Тя мълчеше….

И сношка, пак до нея седна да приказва. За църквата… как слънцето пред иконите пада, а по обед е зарево вътре. Шарени стъкла беха сложили…

 – Кое време сме, Златане – чу се гласа ѝ тих.

Трепна той:

– По жътва сме… по това, дека те за пръв път видех.

– Гледам те, две годин, се до глава ми седиш. Други моми нема ли?

– Не знам други… Една знам при нея доадам…

– Ако ти реча, до нивата иди утре, шъпа земя ми донес… да я надъхам… да я усета… – гласа ѝ угасна.

– Що приказваш Зорице – сепна се, тя завърте очи, като чернозема по него, та го прободе- кола земя щи донеса, щом сакаш… – черните се укротиха. Дече ли сега чак го видеха. И зрелото жито, златно у косата му, и как се у зениците ѝ диреше… Видеха го, та се укротиха.

Сега стоеше край нивата, тая същата, за земя дошел. Клекна пред нея, колена подпре, като пред майчица, па гребна колко можа. Така го крепи у ръка, доде до тех не стигна. Зорица извърна къде него глава, пресегна ръка та стисна, а бучици се свлекоа помежду пръстите ѝ.

Така заспа, стиснала шъпа земя. Колко луни, ден из ден и носеше, не броеше. За друго не мислеше, за шъпа земя само. У село викаа, кола земя превлече, нивата у тех навлече. Зорица с пълна шъпа заспиваше.

– На живо мерише- викаше.

Познаваше кога е от дъжд росена, кога от огин небесен палена. А очите и, черните ден из ден по бистри гледаха. Взе да става, у градинчето да оди, да го дири, ако се по пътя забави.

Една заран тръгнал беше да види спи ли житото или кокичетата са го дигнали. Коги от село излезна, песен го дръпи, та го повлече. Зорица, насред нивата, седи и пее.

– Що дириш, тука… – Златан се сбръка

– Тука съм жива, тука – тури ръце у чернозема и пак запе, а линията у най- далекото притрепера.

Извор дече ли избликна насред житото….Остай я да са напее, да усети и тя земята, и земята нея. Да си вземе шъпата. Венчаха се у заревото по обед, а камбаня на празник биеше. Две деца му роди и двете на нивата. Цел живот викаше: „Една шъпа земя му требва на човек, Златане, една, да я усети, да си похортуват, неговата си шъпа. Земеш ли му я, ни жив, ни умрел. Шъпа земя сме всинца.“

И се тураше под възглавето „да ми дъха“- дечели го изпеваше…

Така си и отиде, на нивата. Там я погребаха. Златан ден из ден ходеше – „при шъпата ми“ – думаше.

Подир малко… и него там…. На година над тех макове са чръвнаха дече ли огин запален, жарава. Син им се викаше за тая нива „на шъпа земя отвадам“. А нива беше… до най- далекото, до линията. Гледаш, гледаш, та поглед ти се затрие, като изпадала измежду пръстите земя, една шепа.

© Гергана Христова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *