ДЕТСТВО – Иванка Янкова

ДЕТСТВО – импресии на Иванка Янкова

МИСЪЛ ЗА ДЕТСВОТО

Изгради мост от светлина

между себе си и другите до тебе

***

Единственото добро е познанието,

а единствено зло – невежеството

               Сократ

Мъдростта не ни се дава,

а трябва да я открием аз себе си,

след като изминем онзи път, който нито някой може да извърви вместо нас, нито да ни спести.

               Марсел Пруст

Когато си спомням за моето детство, като че ли ме обзема едно странно чувство на радост и тъга.

Радост за преживените щастливи мигове на прохождането в света, на проникване в себе си и близостта с другите, магията на споделянето, обичта, вълшебството на видимото и невидимото, и откривателството. Казват ти да не пипаш горещата печка, но пак посягаш, докато сам не се опариш. Опитът и познанието те водят по пътя на помъдряването.

Много е важно да запазиш детската си чувствителност, любознателност, да се стремиш да научиш повече неща за себе си и за другите, да опознаеш света, да видиш неговите добри и не дотам добри страни. А това предполага да можеш да различаваш доброто от злото, да отстояваш позитивни нравствени ценности и да имаш желание и воля да действаш за да реализираш мечтите си, да спазваш вселенския закон- най-напред да дадеш, а след това да вземеш.

Всеки ден, час, миг разбираш нещо ново, мъчиш се да проникнеш в смисъла му и то става все едно е твое и ти помага по пътя по който вървиш до някой връх. След това почваш да слизаш, но познанието, споделеното, това което си дал и взел е в теб и ти е полезно.

Дълбоко в мен, трепти желанието да се върна в детските си дни, да помечтая пак, вперила поглед назад в годините, да се сбъднат и невъзможните неща. Те, детските мечти не винаги се сбъдват, но ни помагат да пораснем. Стръмните пътеки са по-добри от асфалтираните магистрали.

Гложди ме и тъга.

Чувството, породено от мисълта, че няма как да се намесиш в миналото. Станалото, станало.

Щастливи мигове, съмнения, трудности. Отдавна съм разбрала, че нищо от това, което е било няма и не може да се повтори. Няма връщане назад. А може би, според науката, за в бъдеще ще можеш да пътуваме и в миналото.

Но сега имам съзнание за едно богатство – придобити познания и опит, които са само мои, спечелени с много труд и желание да бъда себе си.

РОДЕН ДОМ

Човек пораства, дори и да не го иска –

древна мисъл

Припламва светлина –

летя на крилете на птица

към моето детство

Моят роден дом – слънчево, светло, радостни звуци. Приплискващите вълнички на реката, вятърът, който почуква на прозореца и ме вика навън да играя, крякането на жабите, слънчевият лъч прескочил от клоните на черницата до лицето ми да ме погали. Казват ми „Добро утро“. И аз се усмихвам и ги поздравявам. Сякаш съм птица в майчино гнездо и всеки миг ще излетя към все още непознатия, но привличащ ме като магия свят.

Израснах в подножието на Родопа планина, която обгражда като венчален пръстен моят град, с накацали като гълъби бели параклиси по скалите. Реката е на една ръка разстояние от дома ни и нейния ромон – нежен и понякога стряскащ,  ме приспива и буди. По цял ден, заедно, с другите деца, бяхме на реката. Имаше, точно срещу нашата къща, един голям бял камък, който бяхме кръстили „лъзганячката“ и се пързаляхме на него.

Шумно, закачки, водоскоци, веселба. Обичах да седя на този заоблен, напечен от слънцето камък, краката ми де се плискат във водата и да разговарям с нея. Дали е запомнила моите думи и ще ги повтори ли, ако я запитам? Е, тя си тече тихо и спокойно, но казват, че има памет и те връща в спомените. А вечерникът? Той се разхождаше рано сутрин и през нощите и ни разхлаждаше в горещото време. Той ми беше приятел. С него, разтворила широко прозорците, за да проникне във всички кътчета на детската ми душа, разговарях по детски. Гледах звездите, мечтаех си да се докосна до някоя от тях и тя да стане моя. Приказен принц и принцеса, стопляни от любовта си, стояха на лунния сърп и се люлееха. А аз мечтаех ли, мечтаех, а вятърът ме галеше по косите, сякаш ме докосваше нежна майчина ласка.

Всеки ден звъняха камбаните на всички църкви в града ни. Кога весело, кога тъжно, зависи какво искаха да ни кажат. Камбанен звън изпълваше с радост душата ми за големите християнски празници – Коледа, Великден, Цветница. Разкази за чудесата сътворени от светците, поуките от Библията – за магията и силата на любовта, за вярата, за опората в семейството, взаимната подкрепа, споделянето и разбирателството между хората.

Звънят на камбаните като любима песен  известяваше прииждащата вечер и като че ли привличаше хубавите сънища да ме посетят. И досега звънят камбани в сърцето ми, когато си спомням моето детство, моят роден дом.

ДЕТСКИТЕ СПОМЕНИ

Пътят пустееше. Нямаше почти никой по него. Чак до края на селото се нижеха стройни брези. И зелено, зелено. Листата бяха отрупали клоните на дърветата и почти не пропускаха слънчеви лъчи. Само отблясъци. Хвърляха някаква сянка – хем сянка, хем светлина.

И аз вървях, погълната от мислите си. Отивах при моя приятелка от детските години.

Тя живееше сама на село. Мъжът й отдавна си бе отишъл от този свят. Децата й – двама сина и една дъщеря, се бяха разпилели на различни посоки. Единият намери своето място в столицата, другият – в малко градче край морето, а дъщерята замина за Гърция да гледа стари хора. Да, дойдоха такива времена – дъщерята, вместо да е край остаряващата майка, на чужди хора трябва да слугува… Преди им казвахме гурбетчийски години, а сега – емигрантски.

Така с мислите си пристигнах в началото на селото.

Къщата беше току от първите. Бях идвала много пъти тук, знаех я. Малко, спретнато дворче, с лехичка от пъстри цветя – мушкато, циганчета и хризантеми, но по-голямата част, засята със зеленчуци. В края на двора – кокошарника. Имаше и доста дървета: един стар орех, две череши и много сливи. На пролет всичко побеляваше от сливов цвят и ставаше по детски закачливо.

Кучето беше вързано, но като ме усети залая. Пристъпих по стълбите и звъннах. Почаках. Ще ми отвори ли някой? Отвътре се чуха стъпки и една стройна, слаба жена с посребрени коси се показа на вратата.

-Госпожо, какво Ви води насам? Кого търсите?

Аз се усмихнах, свалих шапката, слънчевите очила и чак тогава и на нейното лице светна усмивка. Позна ме! Прегърна ме през раменете. Ръцете й трепереха от вълнение и радост.
В този миг двете се пренесохме в детството, където имаше много смях, веселие и топлина.
Стана ни светло и радостно.
И се усмихвахме през сълзи на щастливите детски спомени.

Иванка Янкова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.