ДО ГАРХИНГ И НАЗАД – Йорданка Радева

ДО ГАРХИНГ И НАЗАД пътепис от Йорданка Радева

ПЪРВА ЧАСТ

Най-после се реших. Ще тръгна. Датата си още не бях набелязала, но решението бе твърдо и непоколебимо. Отдавна ме канеше приятелката ми от детските години да ѝ погостувам в чужбина,а аз все отлагах. Знаех, че Мария ще ме посрещне, както трябва, и ще иска да остана, колкото се може повече. Но аз си зная- на чуждо място не се стои много, колкото и хубаво да бъде. За да може един ден пак да отидеш пожелана. И започнах с приготовленията.

Соня беше почти на 50, сама. Имаше свое крайпътно заведение на 5 км от града, тук преминаваше животът ѝ, а на втория етаж на постройката бе и личното ѝ пространство- домът ѝ. Градът не ѝ липсваше. Когато ѝ трябваше нещо, с колата за минути стигаше да центъра му, свършваше набързо с покупките и задачите, а после обратно пак там. Харесваше ѝ тази работа, а колко много се колеба, докато вземе решение и я осъществи. Сега вече не съжаляваше.

И има защо. Винаги в ресторанта има клиенти, а и в кафенето не се скучае. Тя сама си беше собственик и управител, счетоводител следеше зорко сметките, а тя съблюдаваше всичко да бъде наред. Имаше свой екип от работещи и бе доволна от тях. По празници винаги раздаваше бонуси и всички бяха доволни и щастливи. Сега обаче ще трябва да избере свой заместник, докато я няма. Доверен човек…

И се замисли. Кой ли да бъде?… Имаше им доверие, но като че ли на Цветан можеше да разчита най-много. Но не бързаше. Трябваше изборът ѝ да узрее, а до тогава има още време. Първо трябва да подготви подаръците. Приятелката ѝ имаше семейство, затова всеки трябва да зарадва подобаващо. След две седмици приготовления тя се обади, че е готова. Реши да пътува с автобус. Така ще може да види повече неща по пътя, а и тя обичаше пътуванията.


И така… Ангажирах си билет. В сряда сутрин в 9 часа автобусът ще потегли от автогарата. На датата  бях още отрано там, а на 4 сектор имаше още едно семейство за пътуване.. Автобусът не закъсня. Бяха малко в него пътуващите, та щеше да е приятно. От малкия градец стигнахме до следващия областен град след час . Оттук се качиха 4-5 човека и после… към българо-румънската граница. Проверката мина бързо.

Автобусът потегли по Дунав мост, а реката под нас се стелеше широка и спокойна, разляла пълноводното си тяло от бряг до бряг. Времето хубаво, а климатикът вътре работеше приятно. Личеше, че автобусът е нов, а по-късно разбрах, че е само на 1 година и още е в гаранция. Шофьорите бяха трима и се редуваха през целия път. А сега на път към Букурещ. Шосето се пържеше под юнската жега в края на месеца, колите летяха и в двете посоки, а картините пред очите ми през прозореца се редяха всеки път различни и все по-красиви.

Минахме през малки китни селища с къщици от двете страни на пътя, докато той извиваше  и точеше тяло по-нататък покрай река от едната страна, а от другата планината, която пресича страната – Карпатите. Преобладаваха широколистните масиви с тук-там иглолистни дървета. Толкова много зеленина!Шофьорът спираше на определени места за тоалетна и кафе и после отново на път. Дори и от автобуса се усещаше този хлад отвън, който като че ли идеше от гъстите сенки на дърветата.

Цял ден пътувахме, а пътят все точеше сгорещеното си тяло в подножието на планината и като че ли нямаше свършване. Нямаше магистрала, а по-късно разбрах, че преминаването на Румъния до унгарската граница е към 800 км – цял ден… Вече мислех, че и нощта ще сме още на румънска територия, когато започна най- после магистралата и не след дълго време се озовахме на румънско- унгарската граница. Очаквахме, че тук ще има големи проверки, така бях чувала поне, но не… Един млад и усмихнат унгарски служител провери личните карти, пожела ни приятно пътуване и  продължихме.

Оттатък вече бе друго. Магистралата на свечеряване не лъжеше- много леки автомобили, тук-там някой автобус и тирове. Всички бързат. За някъде. А ние… към Будапеща. Красив град поне от това, което можахме да видим при свечеряване. Разположен на двата бряга на река Дунав с близо над 2 милиона души, градът привлича отдалече с нощната си красота и величие. Река Дунав преминава през него от север на юг, като в Будапеща са разположени и трите ѝ дунавски острова – Обуда, Маргит и най-северната част на Чепел. Ширината на реката в най-тясната си част е едва 230 м. Водите ѝ текат лениво в коритото си, понесли отражението на градски светлини и звезди. Тук нямахме спирка, затова преминаването през града бе бързо и каквото можахме да видим, бе само от прозореца на автобуса и за малко.

Оттук нататък все напред и към Австрия. Може да се каже, че почти нищо не видях от по- нататъшното си нощно пътуване, тъй като уморени от пътя почти всички спахме. По разписание в 00, 30ч трябваше да сме във Виена, но позакъсняхме, защото имаше на две места престой поради катастрофа и задръстване. Всичко това ни отне общо 2 часа окъсняване.

Чаках нетърпеливо да стигнем Виена, този град с древна и богата история, който буди и днес любопитството на туристите с прекрасните си места за посещение. Разположен е в източната част на Австрия, в подножието на Алпите, на брега на река Дунав и на 60 км от границите на страната със Словакия и Унгария. През Виена преминава Дунав със своя ръкав – Донауканал, а река Виена също пресича града.Един град с многовековна история и богата културна наследственост.

Идвала съм тук на екскурзия преди години и още пазя спомените си от посещенията на музеи, императорския дворец и виенската опера. Виена е седалище и на много университети, в които се учат и днес много български студенти. Спряхме  през нощта на една огромна автогара, където слезе семейство от автобуса, посрещнато от своите деца. Явно учеха тук и след около 10-минутно бавене отново поехме на път.

Направи ми впечатление, че не видях никъде табели, както е при нас, за сектори на пристигащи и заминаващи с изброените селища. Попитах преди това шофьора къде ще спре, а той ми отговори- където има място. Сега вече ми стана ясно всичко. Беше все още в малките часове на нощта. Имаше пътници по пейките тук-там, но всичко бе мирно и тихо. След около десетина минути отново поехме на път. Пътуваше се спокойно, тъй като трафикът от коли бе намалял.

Магистралата, разляла нашироко платната си, режеше със светлините на фаровете тъмнината и ние летяхме всеки към своята набелязана цел. Шофьорът бе спрял телевизора в автобуса, светлините бяха изгасени – само малките едва блещукащи в него звездички очертаваха пътеката между двете редици седалки. Почти всички дремеха по местата си, беше тихо и монотонното бръмчене на двигателя приспиваше още повече.

Знаехме, че шофьорът не може да кара повече с от 100км/ч., затова и не претендирахме за по-бързо пристигане. По разписание сутринта в 6,00 часа трябва да бъдем в Мюнхен, но предвид закъсненията, които имахме, ако стигнем в 10, пак ще бъде добре.  Минахме и през Залцбург,  без да спираме. И ето…

Дойде австрийско-немската граница. Очаквах тук направо да преминем, но уви. И тук се забавихме около час. Един автобус пред нас го проверяваха щателно немските гранични власти. После смъкнаха един от пътуващите и го поведоха на някъде, а по отсрещното платно върнаха микробус с пътници. При нас влезе един от проверяващите, прибра ни личните карти и зачакахме. Трябваше първо автобусът пред нас да освободи трасето, за да може след връщане на личните ни карти отново да потеглим.

Е… ще се чака и тук. Бях спокойна, но предвид дългия път и тези закъснения, които ни дойдоха в повече, започнах да се притеснявам за моята приятелка и съпругът ѝ, на които бях дала точното разписание и вероятно ме чакаха вече. След около 40-минутен престой ни върнаха документите и автобусът отново набра скорост. Вече сме на път за Мюнхен. Почти нищо не забелязах този път, само широката магистрала и натовареното движение. Исках час по- скоро да стигнем, за да се прибера  и почина. Вместо 24 часа път сега ще бъде може би за 30.

Стигнахме около обяд на автогарата в Мюнхен. Огромна, мрачна… Много автобуси и малко хора из нея. Моите посрещачи бяха там, усмихнати, въпреки моето притеснение. Взехме куфарите и после към колата им. Не можехме да се нарадваме от тази среща. Те бяха много дружелюбни и от отдавна  все ме канят, а аз все отказвам заради работата си. Но сега не съжалявам. Имах нужда от такава почивка и от смяна на климата. Съпругът ѝ Йохан подкара джипа и полетяхме към Гархинг на река Альц, където живееха.

Не беше близо, но за час и половина стигнахме. По пътя не можехме да се наговорим, прекъсвахме се, смяхме се, и сълзите ни потичаха… Йохан знаеше много малко нашия език, но затова пък аз  и Марѝ се справяхме с немския… Е… аз… не като нея, но все пак успявах до някъде. Колкото да се разберем. Така и не разбрах как и кога стигнахме пред дома им.

От Мюнхен до града им пътят беше прекрасен, поддържан и от двете му страни с много зеленина. Често на разстояние от него вляво и дясно се виждаха борови гори, а в подножието им по 5-6 къщи, някъде  и повече и помалко. Като отделни малки махалички или имения по- точно  с път – шосе до тях. И всичко чисто и прибрано. Някои бяха до огромни ниви с царевица, други- с житни ниви. Предположих, че това са може би и стопаните им. Така имат възможност отблизо да наблюдават реколтата си и да ѝ бъдат винаги в помощ.

Царевицата им беше добра, с високи тъмнизелени стъбла, а слънчогледите в съседната нива грациозно кланеха телата си при подухналия вятър. Усетих… тук не беше такава жега като при нас. И докато наблюдавах откъде  минаваме, се отбихме по един път, шосе с две ленти, за града им. Гъста зелена растителност и дървета, много дървета го обграждаха от двете страни. И толкова много зелено, сякаш невидимият художник знае само този цвят. И много завои докато стигнем пред дома им.

Една голяма двуетажна къща очакваше пристигащите. Слязохме пред входа им, а аз… почти скована от дългия път, се радвах, че най- после ще бъда под стряха. Исках да разгледам всичко- и вън, и вътре. Но имаше време. Първо  баня и почивка. Още бучеше шумът на автобуса в ушите ми. Сега съм като у дома си.

ВТОРА ЧАСТ

В късния следобед отворих очи, заспала съм навярно… Надигнах се, а моите домакини щъкаха в дневната и тихичко си говореха. Децата им още не бяха се върнали от училище- тук учебната година приключва в последния ден на юли. Разсъних се и отидох при тях. На масата имаше вече кафе и сладкиши. Побъбрихме малко и те решиха да ме запознаят с новата ми дестинация – дома им.

Какво да кажа – това беше голяма къща за моите представи. На първия етаж бе кухнята и трапезарията, холът. В съседство с тях се намираше килерът и малко преддверие, което тя беше пригодила за себе си – шевната машина  и още нейни неща. От всекидневната може да се излезе направо в градината, но има от нея и излаз към коридор, от който може да се отиде към спалнята им, голямата баня с душ кабина, вана и тоалетна  и отделно – към друга стая – кабинет на Йохан и малка тоалетна до нея. До тях се намира другият изход за навън, казват, че това е официалният им вход, тъй като той води веднага пред двата гаража, пред които спират колите си. От коридора има вити дървени стълби за втория етаж, където се намират спалните на двете момичета и на сина им.

Тук също има отделени три помещения – тоалетна, баня и мокро помещение. От стаите на момичетата се излиза на голяма дървена веранда, която има изглед към градината и улицата, която минава покрай тях. Долу от коридора има друг изход към източната част на градината им, с обособена част като тераса с пейка и люлка.

Пак от коридора по отново дървени стълби се слиза в подземния етаж, където са обособени доста помещения – маза, мокро помещение, котелното, което поддържа постоянно да има топла вода, от него се влиза в друго – тук има трети хладилник, в съседните две – фитнес зали, оборудвани с различни уреди за спорт и отделно още едно със сауна.

Тук в коридора се намира огромна библиотека, в която открих книги освен на немски език, още на български, английски  и руски. Знаех, че Йохан владее и малко италиански, както той сам казва – колкото да си спечели боя. Но моята приятелка явно държеше в дома им да присъства и българският дух. Книгите от български автори бяха едното от него.

Смешно ми стана първия път, когато се озовах сред тези множество помещения и врати. Обърках се от къде влязох и къде е и изходът. Впоследствие всичко си дойде на място. И оттук имаше изход пак към градината. В един миг се обърках от колко места можеше да се излезе от къщата навън. Стигнах до извода- цели 6 изхода, включвайки и този от гаражите им. Умно, за да не заобикаляш, така имаш възможност в която и част на къщата да си, да можеш да излезеш навън.

След огледа на дома им се запътихме към  градината. Голяма градина с много овошки- ябълки, сини сливи, вишна, лешници… и храсти от малини, боровинки и малко ягоди, подправки. Оградата на двора бе от зелени храсти, високи и гъсти, през които не можеш да видиш нищо нито навън, нито пък вътре. Моите приятели си бяха оформили и зеленчуков кът с насадени домати, пипер, салати, карфиол, целина и люти чушки.

А това е много по-различно от другите дворни места тук. Доматите им вече зрееха, бяха подбрали различни сортове и всеки от тях се беше усмихнал по своему. Тук имаше и хамак, опънат между двете ябълки,батут за децата, а в другия край на градината- детски кът с пясъчник, огромна  пързалка с люлки, малка детска къщичка и много играчки до детския басейн с вода. Разкош за малките…

Поседнахме на дървената пейка пред дома им. Вечерта настъпваше бавно и уморено, хлад полека се разля навред и всичко постепенно притихна. Децата им се бяха прибрали и докато аз и моята Марѝ правехме своята обиколка из владението им, Йохан ги беше нахранил и после по стаите им. Те много държаха на реда и дисциплината, затова  20 часа за тях е времето, когато  и тримата трябва да са по леглата. Беше приятно усещането от свежата глътка въздух, усещах уханието на боровете, а те тук бяха в изобилие.

Само един поглед е достатъчен да се хвърли към съседите им, за да се видят стройните тела на иглолистните дървета, които правят въздуха кристално чист и приятен. А водата им… Отдавна не бях пила толкова много чиста чешмяна вода. Беше истински рай. След час на сладка приказка седнахме на масата. Пак Йохан беше проявил своите готварски умения, приготвил бе зелена салата от собственото производство и по български, вероятно за да ни поласкае с Марѝ, вечерята.

Беше хубаво с тях. Чувствах ги много близки, бяха топли хора и приказките ни нямаха свършване. Но… в утрешния ден те бяха на работа, затова не биваше да се прекалява. На сутринта изпратих всички за училище и работа. И след като достатъчно добре се наспах, и след двойната доза кафе реших да се поразходя по улицата, без да се отклонявам много, за да не объркам посоките.

Какво ми направи впечатление от двучасовата ми обиколка… Чисто, много чисто навсякъде… Улиците им блестят от чистота, всеки сам почиства тротоара пред дома си и градината. И дворовете им – само зеленина и дървета, и цветя. Няма ги нашите отрупани градини със зеленчуци.

Но интересното ми беше и за целия престой тук, че не срещах много хора по улиците. Ако ги има, то те са на разходка с кучето си, поне два пъти на ден или пък просто на разходка с щеки в ръцете. Тук и колите не са така много и не фучат по улиците като при нас. Да се чудиш… богата държава, дали пари си нямат?… А ни е… къде сме ние, беднотията ни си личи отвсякъде, а от коли у нас не можеш да се разминеш не само по пътя, а и по тротоарите дори накацали.

Тук често вали дъжд и може би това е една от причините да няма толкова прахоляк и въздухът да е чист. И  дневните температури в тази баварска част на Германия не са толкова високи, тъй като Алпите все пак оказват влияние. Зад дома на моите приятели на около двеста метра минава околовръстния път, а зад него- гъста иглолистна гора.

И къщите тук ми направиха впечатление. Успях да ги  поразгледам през времето на своето пребиваване- постройките им от миналия век бяха еднотипни- правоъгълни, на два етажа и с малки двукрили прозорци, които често имаха и дървени крила, изпълняващи ролята на щори.

Рядко имаше къща с един гараж, масово гаражите почти навсякъде бяха по 2 със стабилни огромни врати, които често се управляваха с дистанционно.

Разбрах също, че ако исках да разбера колко семейства живеят в една постройка, трябва да гледам колко пощенски кутии има на централния им вход. Тук през деня минава пощенската кола, която разнася колетите до входа на получателя. Има определени дни, в които минава и кола за отпадъците- хартиени и общи, а затова стопаните трябва да са изнесли чувалите с тях пред входа си, на тротоара.

До Гархинг и назад - Йорданка Радева - 1
До Гархинг и назад – Йорданка Радева – 1

Към центъра вече на Гархинг се виждаха и нови сгради с големи прозорци от пвц- дограма. Тук и за пръв път видях малки  жилищни блокове на по 3 етажа, а пред тях – озеленени тротоари.И много цветя, най- често по терасите им и по прозорците се виждаха каскадни мушката, фунийки и латинки. Това го бях виждала и в Австрия, в Залцбург преди 4-5 години.

През Гархинг преминава канал на реката Альц, което е  просто едно отклонение от самата река, която преминава и през близкия град Тросберг. А Аьлц води началото си от езерото Химзее, дълга 67 км. Chiemsee се намира в един от най-живописните региони на район Чимгау, сгушен е в подножието на Алпте. 

Прякора си  Баварското море езерото е получило поради размерите си: то е второто по големина в Европа. Площта му е около 80 квадратни километра, което го прави най-голямото езеро в Бавария и третото по големина в Германия, а дълбочината му достига до 72 метра. Общо има четири големи острова на езерото плюс много по-малки.

До Гархинг и назад - Йорданка Радева - 2
До Гархинг и назад – Йорданка Радева – 2

Обиколих близките 2-3 улици, наслаждавайки се на баварската красота. И знаете ли какво забелях и през другите дни на своето пребиваване тук- не видях възрастни хора с помощни средства- бастун, проходилка… често виждах двама по двама с колелетата си по улиците.

С учудване установих, че 75-годишната им съседка с колело ходеше на покупки, обикаляйки града. Сравних веднага с нашата действителност и с тъжно заключение установих – ние сме болна нация. По улиците ни колко млади хора с проблеми видими, възрастните едва кретат, а камо ли да са с колелета, и какво ли още не.

Тук разбрах още, че общината поема и част от издръжката на децата в детската градина, а често и от работното място  на единия родител изплащат месечните такси. Децата в градината всеки ден си носят раничка с приготвена храна за деня, въпреки че имат едно хранене и от там. Така от нея винаги всяко дете може да си вземе каквото иска, ако изгладнее.

Всяко учебно заведение е към определена епархия или по-точно църква. Присъствах на закриване на учебната година на едното от децата им. Беше в евангелистка църква. Не бях влизала до сега в такава и затова се впечатлих. Няма иконопис по стени и тавани.Една огромна зала с много пейки, а отпред на масата- огромен кръст, запалени свещи и над тях – ангел. Пасторът посрещна всички с кратка реч, след което запя, след него децата „ абитуриенти” и много песни. Пя с тях и част от публиката. След тържествената част вън на двора им се запали огън и родителите с децата си бяха на импровизиран пикник с почерпка.

 В един от следващите дни бях с Марѝ на покупки в техния Лидъл. По уредбата си – няма разлика с този у нас. Само в стоката и цените. После в Едека, пак голяма верига с хранителни стоки. А в един от следващите дни и в магазина им Кики, с промишлени стоки- дрехи, посуда… но…в преобладаваха дрехите.

Направи ми впечатление тук, че на етикетите им имаше по 2-3 пъти лепвани етикети с по- ниски цени, тоест… по няколко намаления. Някои от изложените стоки привличаха внимание, други просто ги отминаха. На връщане трябваше да се отбием на място, на което в специални контейнери се изхвърляха стъклени отпадъци според цвета им, а бутилките от минерални води,на които има специален знак, се връщаха в магазина, при който още на входа има апарат за тях и при всяка пусната бутилка там получаваш касова бележка на стойност 25 цента, която ти приспадат на касата от общата сума на покупките. Гледах паркингите им пред магазините и се чудех защо при нас са претрупани с коли, а там – не. Ние по различно ли се храним от тях?..

Забелязах, пътувайки из града им, нямаше пейки за почивка, а заведения за кафе… защо ли не видях? Още повече – нямат си като нашите чешмички в градската градина, където можеш да отпиеш глътка вода… да, в парка, където един път отседнахме, вече имаше 2-3 пейки, пързалки за деца, люлки и пясъчник. Но чешма- не.

А улиците им навред чисти, без фасове по тях или каквито и да са там отпадъци. Една привечер след като се върнаха и двамата стопани на големия дом от работа, решиха да ме водят на Малкия Гархинг с огромната плантация от боровинки. Взеха те 2-3 кутии и потеглихме. Беше може би на 2-3 км от самия им град. Имаше тук много коли на паркинга, хора, които вече се прибираха с пълни купи и много деца. След малък завой пред мен се откри красива гледка. Не зная колко декари бяха боровинковите насаждения, но  това, което виждаха очите ми, за мен бе огромно.

Отляво имаше малка лека сграда, в която се се продаваше кафе, сладкиши, сокове и вода. Пред нея маси и пейки за отвора, а вдясно- пясъчник за децата. Малко по- напред започваха храстите с боровинки като тия, дето ги виждаме по магазините у нас в големите вериги- едри и сочни.

В междуредията щъкаха  хора, похапваха си, докато берат, деца се надбягваха от единия до другия край на редовете. Самите храсти почти 1,60 високи, отрупани с плод зрял и не толкова. Явно има берачи постоянно. На тръгване теглят набранато на касата и плащаш- 8евро кг.Но поне са едри и узрели. И пак са с по- ниска цена, отколкото в родината ни. В колата вече разбрах, че наблизо има и друга частна градина, но с ягоди. Тоест, това е районът на Гархинг за производители, затова е наречен Малкият Гархинг.

Друга вечер пък ме заведоха на една кравеферма  пак в края на града. Тук имаше различни стопанства, огромни къщи и много земя с царевица. Работят хората, затова имат. В началото още току до самата ферма имаше малка постройка- стаичка, в която можеш спокойно да влезеш и да се обслужиш. Вътре е поставен млекомат, (а съм виждала и у нас такъв) – 1 литър- 1 евро, в хладилната витрина – бутилки с прясно мляко и какао, сирене и кисело мляко. И камера. Отвън пейка и маса. Тъкмо бяхме излезли  от постройката, до нас дойде млада, висока жена в работен костюм, разбирай нашите дочени дрехи от едно време, и момиче на около 12-13 години пак така облечено.

Красива гледка… така се учи на труд… Усмихнаха ни се… явно бяха от собствениците на тази кравеферма, а тя, майката, може би, нагледно учеше и дъщеря си, преподавайки ѝ в свободното време уроци как се отглеждат животни и колко много умения и търпение е необходимо за това.

Вдясно от нас бяха животните в  едни огромни помещения, с отделна клетка за всяка крава. Кой кого ли разглеждаше в този момент… А срещу оборите – огромна нива, чийто край не се вижда, с царевица- висока, стройна, която полюшваше тъмнозелените си стебла при леко щуравия ветрец привечер. Сбогувахме се с любезните домакини и поехме по пътя за вкъщи. Да, имаха хората, и както казваше моята приятелка-тук има много богати хора, защото и много работят и знаят как да ценят труда си

Така изминаха няколко дни, а в съботния ден потеглихме на малка еднодневна екскурзия към един от върховете на Алпите. Минахме през град Альтенмарк, Тросберг на река Альц и оттам по двулентовото шосе към Залцбург, Австрия. Пътуването ни не беше затруднено нито от тирове, нито от каквито и други големи превозни средства. Беше топло, но само като погледна гъстите иглолистни гори от двете страни на пътя, забравям за лятната жега. А тя тук не е като при нас в България.

Наближихме неусетно границата със страната им съседка, фиксирана само с присъствието на пътен знак с европейското знаме. И тук на австрийска земя иглолистните гори продължаваха успоредно с пътя ни. Някъде те биваха навътре  в далечината, оттам до шосето- ливада, а в подножието им току до тях пак по няколко къщи, а пред тях житни ниви,  на друго място – царевица или просто огромна зелена маса, която веднага прави впечатление.. Вероятно това са именията на хората, живеещи в близост до своето. Така имат възможност да си наблюдават отблизо реколтата, а и да я опазят..

Тук- там срамежливо ще се подаде някое широколистно дърво  покрай шосето и това е. След два часа и малко повече стигнахме до Вайдринг в област Тирол, едно малко селище(комуна от около 2000 жители) в подножието на огромната планина,откъдето се насочихме към Штайнплатте (Steinplatte )с надморска височина от1 869 метра, час от планинската верига Chiemgau Alps, току в основата на върха,  а оттам и с лифт нагоре към него.

До Гархинг и назад - Йорданка Радева - 3
До Гархинг и назад – Йорданка Радева – 3

Тук имаше огромен паркинг, много коли, простор и тишина.Вдясно от пътя на малка височина  издигаше снага лифтовият пункт, а до него- сграда на три етажа, с много цветя по дървените балкони, а на първия етаж- с магазини и с хотелската част в него. Както и в Германия , така и тук третият етаж е обикновено тавански, но използваем като жилищен.

Та… запътихме се към лифта. Кабинките пристигаха една след друга, отворили подканващо вратите си.. Всички се събрахме в една от тях, която автоматично се затвори и след малко поехме нагоре, притаили дъх и приковали погледи през стъклата пред себе си. Да се чудиш на къде по- напред да гледаш- дали пред себе си как все едно упорито пълзиш по стръмнината, дали встрани с невероятната гледка от стройни исполински борове, дали зад себе си, оставяйки в ниското хора и  постройки или под нас… страшно красиво, но и наистина много… много страшно.

До Гархинг и назад - Йорданка Радева - 4
До Гархинг и назад – Йорданка Радева – 4

Може би за десетина минути стигнахме нашата дестинация. Височината беше огромна, а гледката още тук величествена и неповторима. Слязохме и поехме по асфалтов път, минахме през постройка,в която имаше за децата забавления, магазин и малко отделение за кафе и други лакомства. Преминавайки през него, се озовахме на едно голямо пространство, на което имаше разпръснати пейки, чадъри, малки езерца, в които децата намираха прохлада. Очаквахме, че тук ще бъде хладно, но жегата и до тук бе достигнала. Огромни водни пързалки с формата на динозаври приканваха децата за забавления. Правеше впечатление, че всички пързалки с формата на животни бяха от прастари- стари времена, защото находките са показвали, че тук са живеели динозаври.

До Гархинг и назад - Йорданка Радева - 5
До Гархинг и назад – Йорданка Радева – 5

От едната страна на първото езерце има дълъг навес, а под него пясъчник пак за децата, маси с пейки за отмора, а на някои от тях плочки 20/20 с пъзели за развлечението на всички тук. Много млади семейства се забавляваха с децата си- едни във водата за прохлада, други се гонеха, а трети просто на дебелата сянка под стряхата  изгладнели дъвчеха на големи хапки огромните сандвичи, а други- на пъзелите или в пясъка. На около 150 метра от нас имаше път, който извиваше снагата си към платформа, почти изцяло издадена над чудовищно огромната пропаст под нея. Та за там се запътихме, а аз със страх се чудех как ще стъпя на нея, увиснала над земя и хора.

Вървяхме нагоре по леко стръмния път, а от ляво скала, отдясно дървена ограда и от нея нататък… И… Ооо, Боже!  Една прекрасна панорама се откриваше пред очите и затаяваш дъх от почуда на тази ширната  в зелено- синьо красота, от която погледът ти се опива и спира дъха. Боровите дървета в ниското изглеждаха миниатюрни, а далечните върхове на Алпите величествено издигнали телата си, кодирали у себе си непристъпност и вечност.

Високите планински върхове като че докосваха небесната вис, а облаците, накъдрени  в пухкавата си белота плуваха като призрачни корабчета под синевата. Въздухът ставаше все по- пречистен, лек хлад повяваше от близката иглолистна гора, макар че слънцето прежуряше. И тук отново ни срещна поредното чудовище от времето на динозаврите- вероятно за децата е истинско забавление да си представят животинския свят от малката едва видима мравчица до тия исполини, живели някога на земята.

Бавно и упорито вървяхме, приближавайки все повече до платформата, на която отдалече още се виждаше,че има посетители. Най- после стигнахме. Първо я разгледах, не смеейки да пристъпя към нея. Беше голяма, с начупена форма и интересно проектирана в пространството над земята и до скалата. По края ѝ – стабилна ограда, така че стига да искаш, можеш да идеш и до там, стига да имаш кураж. Подът ѝ беше от три части- прозрачна, тоест материал като че от стъкло, през който можеш да видиш всичко под себе си. А долу- огромната паст на бездната, към която не смеех да задържа поглед.

Скалата до нас бе белязана от времето с нащърбената си повърхност, грапава и сива, с отпечатъци от дъждове и ветрове, които безмилостно са прегръщали снагата ѝ.

До Гархинг и назад - Йорданка Радева - 6
До Гархинг и назад – Йорданка Радева – 6


И въпреки всичко по повърхността на скалата – те… халите са посели малките семенца от иглолистните зелени върхари, а те… и по снагата на скалата- постепенно я превземат, придавайки ѝ чудновато зелено- сива форма с белезите на времето и силата на своето могъщество. Долу под нозете ми пътеките се превръщаха в едва видими пътечки, а величествените борове в малки дръвчета, стройно извисили стъблата си, за да усетят дори и в ниското милувката на слънцето.

До Гархинг и назад - Йорданка Радева - 7
До Гархинг и назад – Йорданка Радева – 7

Другата част от платформата бе в розово – тя бе  плътна, та там се реших да стъпя и да доближа до най-близкия вдлъбнат край на парапета. Не смеех да откъсна поглед от тази красота, толкова естествена, величествена и мъдра в своята неповторимост. Имах усещането, че се намирам на края на света, високо почти до облаците, където въздухът трепти от чистота, а необятността на красивото и дивото пред очите те кара да застиваш  в мига, в който си се докоснал до него. Погледнах към третата част от пода на платформата- решетъчна. И от нея се виждаше в ниското всичко, сенките на дърветата си играеха на криеница и сменяха посоката си според волята на слънцето. Тук можеш да стоиш толкова много и пак да не усетиш как времето лети. Струва ти се, че то е спряло, а в тишината на това безвремие, в което се озоваваш, един миг се сепваш от нечий глас или вик на дете.

И после пак- тишина. Прекрасна тишина тук, на този край на света, след лековитото ухание на боровете и прекрасната бистра вода, от която имах възможност да отпия глътка малко по- късно. Напълних душата си с красота и природно величие. Но всичко има начало и край. Лифтовата база бе с работно време до 17 часа, затова трябваше да се ориентираме към изхода. Там отново на лифта и по обратния път.

Имах усещането, че ако можех да протегна ръка, пътувайки надолу, ще докосна нечий боров връх. Под нас зеленина и вечна смълчаност. Понякога се виждаха туристи, които пешком слизаха от върха по стръмното надолу по  преки пътеки. А долу… оттам планината изглеждаше далечна и чужда, непристъпна и страховита. От високото сградите в подножието изглеждаха като кибритени кутийки, а колите на паркинга- детски играчки. Беше спокойно завръщането ни от горния свят на земята… кабинките спираха една след друга, хората слизаха усмихнати и доволни и всеки поемаше към следващата си дестинация. А ние към паркинга, където ни очакваше… колата. И обратно към Гархинг.

 ТРЕТА ЧАСТ

Завърнахме се надвечер след съботния излет. Времето бе отлитнало неусетно и ние, поуморени и от пътя, и от преживяното, се прибрахме в уюта на хладните си стаи. Притворила очи после в покоите на нощта, пред мен се редяха картини от посетените места и като че ли за втори път преживявах всичко отново. Незабравими мигове! Там някъде, в един далечен кът накрай света се докоснах до необозримото,усетила какво  е да се почувстваш частица от вселената, да вдишаш аромата на зеленината и спокойствието, да хванеш миг  от всичко с душата си и в очите ти да остане само и единствено като в кадър от вселенски филм мига, за който си копнял!

След 3-4 дни започнах да приготвям куфара за обратен път. Две седмици на чужда земя, но сред истински приятели, ми дадоха много повече, когато си уж сред свои у нас. Имах дом и работа, които ме чакаха. Реших да пътувам и на връщате пак със същата фирма. Този път се качих от Залцбург, градът на Моцарт, роден и живял тук. Но преди това пожелах за втори път да посетя града от предния ден, за да се насладя още веднъж на атмосферата му и красотата, с която се слави. Имахме време дори и за това.

Градът е прекрасен, а и още помня оная пъстроцветна градина в центъра му, която грабва погледа и не можеш да откъснеш очи от нея. Разположен е в подножието на Алпите, между Бавария  и Тирол, от двете страни на река Залцах или тъй наречената Солена река. Градът е  известен със своите архитектурни постройки в стил барок, с наситената си богата история,  както и с това, че  е врата към Алпите, коя пък прекосяват цяла Австрия.

Разхождайки се из този прекрасен град, не можеш да не се възхитиш на всичко, което те заобикаля. Едно от неговите малки чудеса е дворецът „Мирабел“, чийто парк е един от най-изящните в Европа.Посетихме и католическа катедрала. Впечатляващо е усещането тук. Наблюдавах присъстващите- всички спокойно насядали по пейките, а на тях поставени много библии. Посетителите влизаха, вземаха светата книга в ръце, прочитаха си набелязания абзац, после смирено я поставяха на мястото ѝ и излизаха.

Разходихме се и покрай реката. Имаше пейки успоредно на брега ѝ. Малки дечица с младите си родители се забавляваха, а водите на реката тихо ромоляха, като че ли напяваха романс от минали времена. Разходката ни продължи и из търговската част на града. Красиво подредените витрини на магазините грабваха погледа на минувача, а малко по- встрани, откъдето идва отклонението към съседните улички, се забелязват сгради, чиито стени са изписани с красиви фигури в типичната тиролска носия.

И цветя… много цветя по веранди, тераси, по первази на прозорци, по тесните стъпала на стръмни улички… Тази тенденция я има и в германските селища- зелено и цветно… И красота… много красота.Вечерта се установихме в един от хотелите, вечеряхме навън и уморени от целодневната разходка се прибрахме в стаите си за нощувка.

На сутринта в 8 часа трябваше да бъда на уреченото място, от където автобусът ще ме вземе за у нас.С  тъга се разделих с моите приятели- Мария и Йохан. Вече бе техният ред. Нищо че Йохан обичаше да идва в България, макар и за кратко.Сега ще пътувам за вкъщи, но този път по обратния ред- Австрия през деня, макар и за малко. Имаше какво да се види и от нея. Нищо че закъснявахме  и графикът ни за пристигане пак се провали.

Имаше на две места големи задръствания, чакане на граничен пункт, спирки за кафе и тоалет… Пътят пак същия, но сега ми се стори още по- дълъг. А аз бързах… За къде ли?… Ами бях до Гархинг, а сега назад… бързам  към дома си у нас, при другата вели-чествена наша планина, която простира тялото си от границата ни със Сърбия до Черно море. Нашата Стара планина. И не само тя. Имаме си и други гордости, които също спират дъха на всеки турист с легендите ни, с красотата на природата, с различността си.

До Гархинг и назад - Йорданка Радева - 8
До Гархинг и назад – Йорданка Радева – 8

Жив е българският дух и макар сега вратите ни към света да са отворени, все се завръщаме към нашата родина, към дома си и дедите си. И дори да сме на чужда земя, българският дух и тук е жив – видях го  с очите си как се пазят нашите традиции в дом, в който поне единият от съпрузите е с българско потекло.

Така всичко се предава и на следващото поколение, нищо че култури, нрави и традиции се преплитат дори и с начина само, по който се подрежда трапезата, по ястията на нея, по музиката, която се слуша, по книгите в библиотеката и по засадените зеленчукови малки кътове с домати, марули, пипер, люти чушлета, за разлика от немците, в чиито градини са само овошки тук-там, цветя и райграс. И даже с младата асма, която е щастлива с мястото си, проточила стройното си тяло пред единия оформен кът за отмора. Малко по- нататък от нея имаха засадени подправки с чубрица, джоджен, магданоз, копър, мента и дафинов лист, риган.

Да… славянското самочувствие вирее навсякъде и макар и на друга земя и под чуждо небе гордостта, че сме българи, я носим у себе си и не се даваме никому.

© Йорданка Радева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.