ЗА ЙОРДАН ЙОВКОВ – Кирил Назъров

ЙОРДАН ЙОВКОВ /09.11.1880 – 15.10.1937/

В НЕОБЯТНИЯ СВЯТ НА  ВЪЛШЕБНИКА НА БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА – стания на Кирил Назъров

Той е един от най-добрите белетристи в нашата литература. Според мен – издигна най-високия художествен връх в българската проза. Ненадминат майстор на разказа.

Неговото вълшебно художествено слово ни е запленило още от детско-юношеските години. Неговите незабравими герои ни съпътстват през всичките ни земни дни – Албена, Боряна, Василена, Нона, Шибил, Люцкан, Индже, Моканина… И още много обаятелни, романтични и трагични образи ни запленяват с чистата си нравственост, с патриархалния морал, с добротата и духовната си извисеност, с душевната си и физическа красота.

Творчеството на Йовков е едно безкрайно пътуване към неизбродния свят на човечността, красотата, болката… То е богато на теми и идеи: войната и мирът, доброто и злото, щастието и нещастието, красотата и грозотата, вечното и преходното, смисълът и безсмислието в човешкия живот… Тези вечни теми Йовков успява да възвиси със своите художествени прозрения за националния характер, за човека и битието, с всестранния обхват на пълноводието на живота.

Йордан Йовков е роден на 09.11.1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Завършва  прогимназия в родната Жеравна и в Котел, а гимназия в София.    Участва в трите войни като командир на рота и като военен кореспондент и писател. През юни 1913 г. е ранен край Дойран. След войните  се установява  за кратко в София и работи като редактор в различни издания, след което заминава за Добруджа, където дълго време работи като учител.

Творческия си път Йовков започва със стихове, но по време на войните пише военни очерци и разкази, с които се налага като талантлив разказвач. Той идва в литературата с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните и от която се ражда специфичният му хуманизъм.

В най-значимите му военни творби няма ожесточение и викове на омраза. Истинският човеколюбец Йовков по художествен път отрече нейното безсмислие, показа че за човечеството няма по-голямо зло от безумните кръвопролития на войната. Тази стихия е откъснала от родната земя обикновените трудови хора, които са патриоти – загиват, проявяват тих героизъм на бойното поле и въпреки жестокостите, съхраняват своята човечност. Хуманизмът, добротата, красотата – това са най-същностните белези не само на военните разкази, но и на цялото му творчество.

Преминал по кървавите пътища на войната, Йовков намира утеха в историята. Връща се мислено към отдавна отшумялата героика, към народните предания, към спомените от Жеравна и Добруджа, за да претвори вълненията и преживяванията си от онова време. 

Има нещо странно у Йовков – за да не разтури магията на детските си видения и очарованието на преживяванията през младостта, той не се връща в Жеравна цели 30 години, а в Добруджа – 17 години… А колко силни са били тези впечатления личи от живописните природни картини, от покоряващото въздействие на незабравимите образи, сюжети и случки. Потапя се във вълшебството на спомените, за да извае великолепните си разкази и новели. Неизчерпаем пълноводен извор, от който черпи вдъхновение е фолклорът –  легендите, преданията, песните…

В най-хубавите си творби с необикновено художествено майсторство Йовков прониква в глъбините на човешката душа, в бита и народопсихологията на българина.     Неговите герои са силни люде, обладани от непрестанен порив към доброта, човечност, красота, жизнелюбие… Едни извървяват сложния път от злото към доброто, други минават през катарзисното душевно пречистване и стигат до просветлението…

Една от причините за магическото въздействие на Йовковото творчество е богатият, свеж простонароден език. Словото му сякаш извира от народната душа.

Певецът на Добруджа и Балкана има нелека житейска съдба. Времето след Втората национална катастрофа е един от най-тежките периоди в живота на писателя. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от Румъния, той минава нелегално границата и се установява във Варна, където работи като  учител. След което е назначен за редовен сътрудник по печата в българската легация в Букурещ.

Когато отсъства от България цели 7 години,  в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот. Налага се като ненадминат  майстор на художественото белетристично слово чрез сборниците  с разкази „Последна радост“, „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“, романа  „Чифликът край границата“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“, комедията „Милионерът“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“.

Последните 10 години от живота на Йордан Йовков са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му и се разболява.

Умира на 15.10.1937 г. в Хисаря, където е отишъл на лечение.

Сменят се поколенията на грешната българска земя. Всички малко или много се докосват до вълшебното Йовково слово. Осмислят го по своему. Без него би имало празнота в духовния им свят. В мигове на покруса и радост хората посягат към неговите творби, припомнят си мъдри житейски обобщения от произведенията на писателя. А през последните години като че ли най-често си припомняме онези покъртителни думи на Петър Моканина от разказа  „По жицата“, събрали в себе си мъката на целия свят: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“

© Кирил Назъров

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.