НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ – Габриела Цанева

НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ – поезия от Габриела Цанева

БЕТОННИТЕ КЛЕТКИ НА ДНИТЕ

Бетонните клетки
на дните душат.
Циментови статуи
в дните пълзят.

Циментови статуи –
в бетонните клетки
на дните живеем.

Не, оцеляваме –
тела без души
в сивите клетки
пируваме
с оглозгани
сиви съдби…

И мечтаем…
за:

Ледови нощи.
Мониторите жужат,
хипнотизират,
убиват…

"Нощта на щурците", художник Габриела Цанева
„Нощта на щурците“, художник Габриела Цанева

Циментови статуи –
зомбирани спят,
не умират,
не спират
да смилат
духовен боклук,
не спират
да искат –
да са доволни,
напук:
на беззаконното битие,
на битите с юмрук,
на безбъдното утре,
на беззъбите медии
без право на мнение,
на премазания поминък,
на невъзможността
да поминуват,
ако не са на колене…

Колене ли?
Отдавна са станали
ходила…

Циментови статуи –
лежим на боклука…

Животът,
горчив и оскъден
премина –
през еуфории
и луди надежди за друго,
през отминали пориви
и озъбени зими,
през разрушение,
нови копнения
и онова „остави ме…
…вече не ми пука“!

През сито премина животът
и в ситото
не остави следи…

… само бетонните клетки
на дните,
само нощите,
покриващи с ледови блянове
болните мозъци –
сиви,
без мисли,
пълни само
с клишета,
бълвани
от всички кюшета –
през телевизори,
от всички ефири;
през монитори –
на компютри
и умни телефони,
от профили
и в анфас –
на приятели,
оплетени в социални мрежи,
отвсякъде –
през очи и уши…

В бетонните клетки
на дните,
в безлунните ледови нощи
отникъде
не можеш
да се спасиш
от онова,
което не искаш
да посадиш
в ума си…
Сивите клетки
още не спят –
сивите клетки,
циментови…

Ледови нощи…
Мониторите
тихо жужат –
приспиващи,
хипнотизиращи,
убиващи…

Циментови статуи
в бетонните клетки
на дните –
на пепел ли станахме?
Като пепел ли
се утаихме…


Ледови нощи –
щурците
пищят

август 2020 г.

ПУСТОТА

Стоя срещу монитора
и се опитвам да опиша пустотата.
А тя е просто бялото пред очите ми,
което ритмично потъва под буквите,
които клавиатурата
хвърля върху чистотата му –
пълзят буквите –
трохи от хляб
върху бунище.

Вече не мога да отворя вратата,
нито да прекрача прага й.
Затова отварям лаптопа –
като крила на прозорец.
И чакам вятъра
да разчорли косата ми.

Вятърът смърди на трупове –
труповете на кухи души,
които бродят по разбитите улици
и не им пука –
от мръсотията, в която газят
и която загърбват,
от мръсотията, която души
онова, което още мърда в гърдите ни,
от мръсотията, която души
за още –
мръсотия, отчаяние и злини…

Компютърът не е свобода,
нито магия –
само огледало е,
в което личностите ни потъват,
криви до неузнаваемост…

Личността ми –
разтрошена и непоръбена
тръби:
искам!

Искам да изтръгна
погнусата…

Искам да отворя вратата
и да заровя пръсти в пожълтяващите дървета.
Искам пожара на есента в пръстите си –
Искам –
прочистване
на обществената съвест…

Не, не искам.
Само споменът за есен ми стига.

ЛУНЕН ДЪЖД

Луна над старата барака;
на хоризонта –
залезът

Габриела Цанева, из „Нощта на щурците“, изд. gabriell-e-lit, С., 2021

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.