ОРИСИЯТА НА СЕЛЯКА – д-р Красимира Узунова, д-р Веселина Узунова

ОРИСИЯТА НА СЕЛЯКА, или дългият живот между поезията и неугасващия плам на един земеделец – творчески портрет на поета Теню Янчев от Д-р Красимира Узунова и д-р Веселина Узунова

На стола пред мен е седнал усмихнат възрастен, но запазен мъж. Облечен е в костюм и хубаво палто. В очите му грее живо огънчето на все още будния му ум, а една полуусмивка трепти на устните му. В ръцете си носи тефтер със свои авторски стихове. Казва, че пише, когато не може да заспи. Бай Теню от Книжовник е готов да разказва за своя живот и повече за своето битие на земеделец-николапетковист. Затова съм го поканила и той е дошъл при мен със своите спомени, със своята болка, но и горд, че е съхранил земеделския си дух вече 9 десетилетия. Отварям тефтера на случайна страница и зачитам първите няколко стиха, подписани с псевдонима Хантен:

ПРОСТО ЖЕЛАНИЕ

Аз искам да живея на земята,
тъй както расте зелената трева.
В живота краткотраен на росата,
дълголетие да уловя.

На всеки да помогна по човешки.
Болката на другия да разбера.
Когато и на мене ми е тежко,
на близък да се доверя.”

Започва малко притеснен и скован, като на разпит:

Теню Янчев

“Роден съм на 6 септември 1930 г. в с. Книжовник в средно земеделско семейство. Моите родители владеят и обработват 150 дка земя. В нашия край такива семейства се определят като средни стопани.”

Слушам с удоволствие разказа на бай Теню за родното село. Питам го, дали тези спомени са го вдъхновили да посвети толкова много стихове на живота на селянина, а той усмихнато кима с глава:

СРЕД ЖИТАТА

„От малък крачех сред житата
Упоен от мириса на твойта плът
Все ме теглиш с незнайна сила
Към себе си, към твойта гръд.
И както казал е поетът
Наш’та майка е земята – тоя роден чернозем.
Вечер лягаме в браздите
уморени за заспим.”

Постепенно разказът на бай Теньо се успокоява и той започва, подтикван от моите въпроси да си спомня за своето семейство и род.
До 1906 година селото носи името Idebik. На турски думата означава върба, но името е взето от староперсийската ide – книжнина. В село Книжовник населението изповядва християнство. В центъра на селото се намира и местната църква.

В началото на ХХ в. в с. Идебик, преименувано през 1906 г. на Книжовник, живее Теню Янчев – ханджията. С буен нрав и предприемчив дух, той се занимава с търговия. Има и свой хан, където върти търговските си дела. През 20-те години, когато политическата обстановка в страната е несигурна и тревожна, той участва в канал за прехвърляне на хора от България към Турция. Разбира се, срещу заплащане. По 500 лв. на човек са плащали турците от селищата в региона, за да бъдат прехвърлени през границата ни в Турция. Може би по канала са прехвърляни и политически лица, застрашени от арести и затвор, но това не е останало в родовата памет.

През късните години на своя живот дядо Теню е разказвал охотно за преживелиците си, но кой ти се е сещал тогава да помни и записва тези истории. Знае се, че каналът е бил добре организиран, вероятно и с участието на хора от властта, които също са печелели от далаверата. Теню Ханджията, известен само сред ограничен брой хора като “каналаджия” има своята охрана, от която се е нуждаел в тази опасна и нелека работа. Когато се появят мющерии, кандидати да преминават границата, той ги отвежда до граничната линия и ги предава на Карабоюков – следващото звено по канала. Бай Теню помни добре дядо си и в мерена реч увековечава своите опити да разбере чувствата си към него:

ДЯДО

Дядо пиеше гроздова ракия,
на бавни и едри глътки,
и ставаше все по-намръщен.
Очите му пущаха пламък.

Излизаше после на двора,
сечеше дърва за оргев.
Сечеше ги с някаква злоба,
сякаш отсича глави…

Спомня си с тъга за живота на село – за плодородната земя, огромните стада и за уханните селски вечери. На родното село с любов бай Теню посвещава много поезия:

ПО СТРЪМНИТЕ ДРУМИЩА

Всяка вечер по стръмните друмища
слазят бавно звънливи стада.
Запустяват гори и кърища
и притихват в вечерна тъма.

По прозорците на моята стая,
капе бавно вечерен дъждец.
Навън край пътя минава
и засвирва безгрижно щурец.

Семейството на дядо Теню е било голямо. Със съпругата си отглеждат четири деца. Първородният син е Янчо Тенев – баща на моя събеседник. Той обаче, за разлика от своя баща, отглежда две деца. Бай Теньо разказва за първите си спомени:

„Помня от 6-годишен живота на село. В селото бяха повече средни селяни. Имаше и бедни, и мързеливи селяни… Завърших прогимназията в село през 1944 г.”

С д-р Сованджиев, негов връстник, съученик и съселянин идват в града, за да се запишат заедно с други момчета от Хасково в гимназията.

Този ден хасковските нелегални комунисти пристигат в града и провеждат голям митинг по повод преврата на 9 септември и завземането на властта от Отечествения фронт. Голяма част от хасковското гражданство е излязло в градския център, пред общината и се провежда митинг. Момчетата, дошли в града, за да се запишат в гимназията, от любопитство отиват на митинга.

Теню е по-дребен и смушкан в тълпата започва да се задушава. Неговият приятел Сованджиев го съветва да се катери по хората, за да вижда и да диша. Но тълпата се люлее от екстаз, любопитство и тревожно въодушевление. Момчето е повлечено от множеството и се озовава скоро в коритото на реката. Излиза на отсрещния бряг пред Халите и заедно с другите момчета от Книжовник се връщат у дома.

Тревожното оживление вече е обхванало и селото. Късно следобед местните младежи- ремсисти започват да правят списъци и да приканват връстниците си да се записват в РМС, обещават им и оръжие. На това се противопоставят младежите земеделци. По-активните убеждават останалите да се запишат в ЗМС.

„В канцеларията на кооперацията направихме събрание, защото Керанов беше земеделец и касиер на кооперацията и вероятно е дал ключовете на помещението. Това става на 14.ІХ.1944 г. в създадената младежка земеделска дружба се записват веднага 49 души. В организацията на БЗНС-Книжовник касиер е Керанов, председател – Добри Василев, който по-късно е пратен в Белене. Тя сигурно е брояла около 25 редовни членове.”

Организацията на БКП в селото се формира около първия комунист в Книжовник – А. Бойдев. Бил е избиран за кмет 4 пъти.

„Георги Бойдев …. 19-20-годишен комунист, с него имахме много пъти спречквания като водач на ремсистите. Но ние бързо достигнахме до 120 члена земсисти. Председател става Георги Димитров Стайков. През 1947 г. на него, както и на всички активни земсисти не им дават бележки, с които да се запишат в университета, вероятно затова, както и някои други от нашите привърженици отиват в средите на левите, т.е. на РМС и получават бележки за университета.

Земеделците в с. Книжовник активно пропагандират земеделската идея, като организират в селото вечеринки. Аз съм малък, но Георги Стайков ме натоварва да изнеса реферат. Постепенно опозицията в Хасковския регион се организира и надига. През 1945 г. си спомням организиран многолюден митинг в Еврейския парк в Хасково.

На него присъстват Борис Бумбаров и Петър Сърбински, който е секретар на ЗМС. На митинга присъстват представители дошли от цялата Хасковска околия с каруци и развяват знамена. Момичето на Стригановите от Жълти бряг – силно и смело сваля със знамето от импровизираната трибуна Желю Илчев, който се мъчи да говори от името на РМС. На този митинг беше и Вакрил Янев, който в своята реч призовава всички млади земеделци да не се разединяват.”

След като Г. Димитров излиза от редовете на ЗМС, организацията в Книжовник се оглавява от Жеко Иванов Бончев.

„През 1945 г. заедно с него голяма група земсисти от селото отиваме на панахидата на Христо Поптодоров в с. Малево, на гроба му. Там идва и Вакрил Янев и държи последната си реч. След нея В. Янев се е готвел да напусне страната и да избяга. Жеко му помага като го прекарва през Корен и го предава на Йордан Камов, който по това време е назначен за милиционер. По онова време в Хасковското околийско управление началник на МВР е земеделецът Данчо Грудев – той назначава земеделци на служби в управлението. Камов изпраща Вакрил Янев през границата, а Жеко Иванов, когато се връща, го арестуват и пребиват в Хасково, в околийското управление. Той беше едро и здраво момче, но след този арест му избиват зъбите и се връща неузнаваем.”

Вакрил Янев бяга в Гърция и по-късно, като емигрант, работи в радио “Горяни”.

„В 1946 г. с Делка Тенева и други активни земеделци и се събираме в селото на седенки. Тя казва, аз ще ушия знаме. И като ни подгониха комунистите, аз от страх го зазидах в стената до 1989 г.”

Младите земсисти, като бай Теню все още не подозират, че новата комунистическа власт не само ще ги преследва и затваря, но и ще изземе земите, добитъка и инвентара им.

КОМУНИЗЪМ

Комунизмът дойде от вън насила,
наложи страха, лъжата, терора.
Половин век виси въже на бесило,
за да плаши непокорните хора.”

„Особено остра борба между земсистите и ремсисти течеше в гимназията след обесването на Никола Петков през 1947 г. Ние бяхме 6 паралелки. Нашата класна стая беше в избата. Винаги имахме спорове с ремсистите. Регионът общо-взето се делеше така – на запад от Хасково, селата Гарваново, Татарево и другите имаше повече привърженици на РМС, а в селата на изток и юг – Брод, Узунджово и другите имаше повече ученици – привърженици ЗМС. Непрекъснато избухваха големи разправии. Ние защитавахме правото на частната собственост и земеделско управление, а ремсистите проповядваха за обединяване на земята. Помагахме тайно на земеделски стопани, които са пратени в концлагерите.

Земсисти от с. Книжовник, 1949 г.

Земсисти от с. Книжовник, 1949 г., снимка РИМ-Хасково

Бай Теню продължава, след кратко мълчание.

„Моето семейство беше последно останало извън сформираното ТКЗС до 1956 г. Дядо ми много пъти биваше арестуван и насилван, за да влезе в кооператива. Последният път през 1956 г., когато го арестуват го държат 4 месеца в ареста в мазето, до колене във вода. Той беше 66-годишен як 100-килограмов човек, но когато се върна беше станал 50 килограма. Разпитвал го е Делчо Шопа – известен хасковски комунист.

Аз завърших строителната школа през 1950 година. През 1952 г. съм изпратен в Трудовите войски в с. Ружица като неблагонадежден. На 10 септември- празникът на Милицията, ние правехме бункери и дзотове по границата.”

Вероятно тогава е започнало изграждането на отбранителната гранична линия, наречена по-късно Крали Марко.

„Стигнахме до с. Главан, Харманлийско. Аз съм строителен работник – водопроводчик, но активно участвам и в трудовашкия ансамбъл, нали трябва и да ни превъзпитават! Ротният на този ден ми вика да отида да боядисвам. Групата отиваме на гара Гълъбово. Камионът спря пред милиционерския участък /ние сме като поделение на арестанти в ДС – това са трудови войски по това време/ Командва ни Колю Делчев от с. Братя Даскалови, той ни изпраща на обекта. Структурата на строителни войски се състои от бригади – Старозагорска, Бургаска бригади. По 500-600 души неблагонадеждни и цигани.

„Условията са по-тежки от казармените и се доближават до затворническите. Най-напред живеем в квартири. Нашият командир е от старите царски офицери – Васил Арнаудов от София и Георги Димитров от Сливенско. Столовата е изкопана в земята, пускаме си краката в трапа и така седим и се храним. После ни прехвърлиха в някаква плевня, която беше с по-добри условия.

Храната беше оскъдна и лоша. Зад плевнята растеше буйна коприва и готвачът бай Йовчо с косата я косеше на дълги стръкове и без много да я обработва я бута в казана и вари чорба, яхния или нещо подобно на храна, но отвратително на вкус и ние бяхме все гладни. Бай Йовчо ни съжалява и в съботните дни ни изпраща на гробищата да събираме храната, която близки на починалите оставят за “Бог да прости”.

През 1953 г. ме арестуват. Вземат ми връзките за обувките и пояса. 94 дена ме държат в ареста с лятната униформа и всяка вечер Коджамана идва в 2 ч. през нощта пиян. Заедно с Теню Събев лежим в една килия. Дядо му го съветва, когато го бият да се надува. Обвинени сме по донос от селото, че се подготвяме да бягаме, а пък аз съм участник и в канал за бягство.

На 12 декември 1953 г. ме освобождават, но дълго време стоях в къщи увит с кожи, докато се излекувам от последиците на арестантския си живот., а Теню Събев не издържа и почина от тормоза в ареста.
През 1954 г. май-юни се опитах да започна работа, но не ми дават необходимата за това бележка. Станах водопроводчик. Земята си не даваме, а на портите ни с едри букви е изписано “Кулак народен враг”.


През 1956 г. отново задържаха дядо ми за 4 месеца и когато изтормозен, стопил се от 100 килограма до 50, той махна с ръка и рече записвайте се в ТКСЗ. А от нас гледат още 60 други стопани, които викат ханджията като влезе и ние ще влезем. Иначе животът тогава беше тежък. Когато вземаха добитъка от хората най-напред връзват собственика и тогава откарват животните му. Непрекъснато се стремяха да ни пречат да работим. А години преди това, ние първи докарахме вършачката от МТС да вършее снопите срещу заплащане. „

Това са най-трудните години в живота на бай Теню.

„Няма работа в селото, но плащат по 20 ст. трудоден. С Керан Керанов отиваме в Мадан да търсим работа. На Керанов татко му му дава бележка в българосъветското дружество. Посрещна ни един военен – руснак с червени лампази. Той назначава работниците.”

Бай Теню първи се разколебава, а след него и Керан се отказва и двамата се връщат на село. Там започват да работят като общи работници. По селата копаят водопровода.

„Земеделците в село постоянно ги притискат и някои влизат в БЗНС-то на П. Танчев. Дружбата пропадна и Керан стана председател.”


Бай Теню приключва разказа си и насълзените му очи ми посочват знамето на дружбата, което подарява на музея: „Ей за тая идея бяхме готови да умрем.”

А откакто съпругата му се спомина през 2000 г., бай Теню премисля миналото и в безсънните си нощи реди стих след стих:

НЕ МИ СЕ СПИ

Дъждовна нощ,
а вънка лудо
дъждът по плочките плющи.
В тази нощ
съм още буден.
Не идва сън, не ми се спи.

Седя в затоплената стая.
Леглото кани ме и чака.
Времето лети с минути.
Часовникът до мене трака.

Очи затварям,
а пред мене – две очи
с цвета на сините простори.
В гърдите пламъче трепти –
тя каза снощи, че ме люби
и тъй не ми се спи.”

На починалата си съпруга бай Теню записва най-тъжните редове на самота и разкаяние. Често тя оживява в сънищата му за миг и пак е до него – красива и мълчалива, точно каквато я помни. В десетките стихове, които той посвещава на най-близкия човек се редуват удоволствие, болка и признателност, сякаш продължава да доказва своята неизмерима любов: „моя хубава старице, влюбен съм във теб!” А романтичната, неостаряваща и търсеща душа на 90 годишния бай Теню вдъхновява отговорите на твърде сложните въпроси за живота, любовта и смъртта.

САМ


/6 април – Благовещение – 10 години от смъртта й/

На гробищата бях – пълна тишина.
Като че ли някъде нещо се спори,
А само моята жена,
Не иска да ми проговори.

Дали не плащам тежък грях,
Че докато беше още жива.
Я посгълчавах и корях
и сега е мълчалива.

Тя твърде дълго с мен живя
Защото беше търпелива
Сега под гробната трева,
Е станала и мълчалива.

Когато Бог ни събере,
А това все някога ще стане
Нека да говори без да спре,
Че страшно е като престане.”

ПРОЗРЕНИЕ

По пътищата някъде ще падна
Завинаги останал без адрес
Земята за поезия е жадна
За жива плът в миг злочест.

Прегърнала ме, тя ще ме приеме
Тъй както е било от памти век
Със сетни сили ще ме пита
Защо страхът нарича се човек

Какво да отговоря, коленичих
Потънал във земята чак от срам
Че никоя молитва на отричам
Прозрение достигнал ли си сам.”

© Д-р Красимира Узунова,

© д-р Веселина Узунова,

РИМ-Хасково

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.