ПРИКАЗКА ЗА ГОРАТА – Рени Васева

ПРИКАЗКА ЗА ГОРАТА – разказ от Рени Васева

Най-малкият брат отвори вратата на къщата и погледна пътя, който водеше към Гората. Полунощният час беше дошъл, луната висеше над комина. Значи, време беше.

– Стегни се, не се колебай! Страх те е, но нали обеща на Старците.
Най- малкият брат хвана главата си с две ръце, за да заглуши думите „Не отивай, не отивай!“

В къщата всички спяха. Майка му дишаше като птиче в едната собичка, а братята му похъркваха в другата. В килера спеше домашният таласъм Еникий, а на покрива блестяха зелените очи на котарака Манасий. Сивият гарван не се виждаше. Щеше да го почака още малко и да тръгне.
Лунната пътека проблясваше като нахвърляна с парички, чертаеше посока, мамеше. Гарванът кацна на рамото му, котаракът Манасий вдигна лапа, но нищо не каза, в килера се чу гъргоренето на таласъма. Най-малкият брат прекрачи прага на къщата, която в тъмното заплака и сълзите се стичаха по стъклата. А може би беше от влагата, снощи валя проливен дъжд.

Когато стигна Гората и откри просеката, Най- малкият брат не се поколеба. Още помнеше, че като деца стигаха дотук, стояха с разтуптени сърца и не смееха да преминат през тая тънка линия от светулки, която блещукаше и денем. Знаеха, че Гората не пускаше всеки, чули бяха мълвата за онези, които не се връщаха. Но тя застрашително пълзеше към селото, отнемаше нивите и ливадите, хората останаха без орна земя, глад чакаше всички.И каквото и да стореха, Гората не помръдваше. Нито брадва я ловеше, нито огън.
Най – малкият брат смело прекрачи обръча от светулки и усети как някой го прегърна и го поведе все по – навътре и по – навътре. Сивият гарван летеше пред него и не гракваше ни думичка.

Още щом влезе, Най-малкият брат ясно осъзна, че това беше друг свят. Не – страшен, не – зъл, просто – различен. Може би щеше да успее да се договори с Гората – да отстъпи място, да позволи на селото да живее кротко до нейния мрак. Може би.
Виждаше, сякаш Гората му беше дала други очи. Беше сумрачно и обгърнато в прозрачна мъгла. Тя се стелеше по пътеката, катереше се по дърветата, които имаха причудливи форми на животни – жирафи, слонове, лъв, крава. Между тях се спотайваха зайци, лисици, кучета, котки. И все зелени, влажни, пълни с живот. Виждаха се как пълзят соковете им, как насищаха даже въздуха с някаква странна сладост.

Чудна работа – мислеше Най-малкият брат – тук съжителстваха под формата на дървета дивите и опитомените.
Бяха като изрязани и подредени до пътеката, която се отваряше пред него, а зад гърба му се затваряше отново. Имаше чувството, че никога няма да открие път назад. И се запита дали пък Старците не се бяха уговорили с Гората да й принесат жертва – той щеше да бъде погълнат, а тя – да започне да препарира и хора.
Сепна го внезапен порив на вятър, който стенеше с настойчиво шумолене: „Мъртвея, Мъртвея…“ Спря, а страхът пролази в стомаха му. Имаше ли наблизо жива душа? Хвана по-здраво тоягата, протегна ръка към Сивия гарван, който се люлееше на един клон.

– Не ми помагаш много. Върви напред и виж дали има някой.
Гарванът погледна Най-малкия брат с едно око – черно и проницателно, гракна, колкото да прочисти гърло, и отлетя напред.
Братът внимателно се запровира между дърветата, страхът го държеше, но в душата му се раждаше ново усещане – за пръв път позна силата на любопитството. Следваше Сивия гарван. Думите „Мъртвея, Мъртвея“ прозвучаха отново. После някой се засмя.

Каква лудница – помисли Най-малкият брат.
Видя Сивия гарван да каца на едно дърво с формата на елен. Големите разклонени рога се извисяваха и оформяха плетеница, която закриваше всичко.

– Кой си ти?
Дървото проговори с ясен и отчетлив глас, а гарванът поклати три пъти с глава.Беше знак да говори.

– Аз съм Най-малкият брат .Изпратиха ме Старците на селото, за да преговарям с Гората. Не можем вече така. Тя изяде всичко.
Скоро ще отхапе и парче от селото.
Гледаше зеления елен, оформен ясно от листа и клони, и се чудеше точно той ли е старейшината в тази странна гора. Еленът поклати с глава и рогата му протръбиха. Тишината отчетливо се открои на фона на това движение, което трая сякаш миг и затихна.

– Аз съм старейшината – чу се дрезгав глас и на пътеката изникна жена.
Най-малкият брат онемя, защото познаваше тази жена. Беше старицата от сухия кладенец, през три къщи от тяхната. Викаха й Горяна, защото сама се беше подпалила. Домът й изгоря, а тя, вещицата, излезе невредима и се засели в кладенеца.

– Сигурно сънувам! – Най-малкият брат мислеше на глас и гледаше неуверено познатата фигура, познатото лице.

– Не сънуваш още. Има време, ще доживееш и сънуването.
Жената го гледаше право в очите, а на него му се подкосяваха краката. Имаше нещо нередно в лицето й. В началото не разбра, а после го осени мисълта, че тази жена не диша, не мига и не мърда, докато говори.
И страхът отново го стисна за гърлото, този път до задушаване.

– Как пък можаха да пратят най-страхливия! – помисли някой до него.
Най-малкият брат чуваше като в просъница гласа на таласъма Еникий.

– Тук ли си?
Не смееше да гледа повече жената, само се мъчеше да долови познатото гъргорене.

– Важното е, че ти си тук. – Еникий, както винаги, приемаше философски живота на другите.

– Само не я гледай в очите! И върви след нея.
Жената тръгна, Най-малкият брат – също. В гората задуха внезапен вятър .Толкова силен, че трябваше да навежда глава. Сивият гарван кацна на рамото му и повече не мръдна. Таласъмът Еникий дишаше тежко до него. Вървяха уж по пътека, но и тя не се виждаше. Гората ставаше все по-гъста, животните дървета вече не изглеждаха никак дружелюбни.

И тогава най-малкият брат видя поляната, видя родната си овехтяла къщурка, майка си, която доеше голяма зелена крава, и братята си мързеливци, поседнали на прага с лули в устата.
Най-малкият брат въобще не се учуди. Сякаш вече знаеше какво има да се случва. Знаеше, че всички не дишаха и не мигаха. Само много трудно му беше да не ги гледа в очите.
Старицата Горяна го повика със своето каменно лице.

– Сега вече можем да преговаряме. Ти оставаш при нас, нищо няма да ти липсва. Утре ще те оженим за Мъртвея. Ти няма да я виждаш, може понякога да я чуваш. Но ще знаеш, че ще бъде винаги с тебе. Мъртвея е като вятъра – скита навсякъде, но винаги се връща.
Гората ще възстанови пак нивите и ливадите. Ще остави селото на спокойствие. Това е. Цената я плащаш ти. Юнак си!

Най-малкият брат си помисли, че вероятно вече е мъртъв. Даже не се надяваше всичко това да е сън. Вдигна очи и видя котарака Манасий до къщата под формата на яркозелен храст. Сърцето го заболя и поседна на прага до братята си.

© Рени Васева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.