РАЗГОВОР С ВРЕМЕТО – Тодор Билчев

РАЗГОВОР С ВРЕМЕТО – Тодор Билчев за Левски в проза и стихове

НАДЕЖДАТА ЛЕВСКИ

И ето ни отново – ние и Той. Ние – все по-малки и все по-объркани. Той – все по-мъдър, по-силен, по-смел.
Трудно ни е и още по-трудно ще става за нас с безсилието на думите да оживяваме на всеки 18 юли надеждите и разочарованията и да вадим на длан душата народна пред самия Него.
Защото какво беше и какво ни остана от Апостола, ако не надеждата, че Той е бил като нас и ние можем да станем като Него.
А и какво друго е Левски, ако не самият Народ?! Неговите грешки и поуки, страданието и свободолюбието му, търпението и победата. Истината!
Но, всъщност, дали се е раждал и дали е умирал Апостола? Дали го е имало или го измислихме, за да оневиним нашите слабости и да ни стане пропуск към световете на Светлината?
Защото в реалните измерения на неговия земен живот Той беше мечтата, упованието и надеждата, а след тях – Възкръсналият светец!
Звездата на Апостола разсече родното небе и сиянието й остана в българската душа, защото всички носеха светлината й в себе си, защото я очакваха и желаеха.
Много звезди след Него светваха и угасваха, но едва ли някоя вече ще бъде Слънце. Тъй като Слънцето е едно. И една е България.
Левски споходи народната душа не защото Господ я бе изоставил, а защото бе слязъл да се слее с нея и да укрепи вярата й в Неговото могъщество. Той бе и остана наградата за търпеливото й мъченичество. Той бе олтара, намерен у него от народа му.
Разбиран или не, приеман или отхвърлян, Той присъстваше в народното съзнание, и така ще е винаги, като неумолима и властна съдба, като зов, като надежда.
Само у Него Природата отрази лицето си и ни откри крайчеца на огледалото, за да види, който умее, как е велика и колко е трудно да стигнем до Нея.
Левски беше и ще остане завинаги горещата жажда на българина да разбере и обясни себе си. Като такъв Го прие и народът му. Не като мит, не като легенда, а като сам Господ – винаги чист и еднакъв, винаги всичко умеещ и непроменящ се.
И точно затуй му зададе въпросите, чиито отговори отдавна сам знаеше: „Какво видя, Апостоле, в развързаната върва на цървула си, прелитайки лъвски над Къкринския плет?
Видя ли колко тънка е чертата между робството и свободата? Чу ли шепота на времето, което ни изяжда и улови ли мириса на нравите на времето? Вслуша ли се в левското си сърце, чиито удари не можеше да укротиш в гърдите си?
Видя ли, че и очите на предателя са човешки? Разбра ли, че и най-чистата идея – стане ли, омърсява се? Умори ли се от пътищата към никъде? И от мръсотията на никаквите човеци, на които правилно зададе въпроса: Народе????”.
И продължи разговора си с него все така дружески: „Твоята свобода отдавна бе истинска, но истината за свободата мъчно отиваше до хората. Не защото я не искаха, а понеже ги бе страх от нея. Защото трябваше да понесат отговорността да бъдат свободни. Не ги упрекна, защото бяха роби. А можеха ли робите да отговарят? Ти никога не грешеше. А дали сега право постъпи, Апостоле? И дали ще те познаем? До край?!

ЧЕСТВАНЕТО НА АПОСТОЛА

От барелефа гледаш ни със съжаление
и с поглед, сякаш, даваш ни ти опрощение.
А под теб доволните и тлъсти политици
пак редят се и нареждат в правилни редици.

За храма на истината и на свободата,
но не за оня, единствения, във сърцата,
говори президентът в приветственото слово,
в което всичко бяха думи, думи без слова.

Но тържеството свърши. Всички си отидоха.
Така почели го, отново го обидиха.
А Левски на площада, единствен, сам остана.
И потекоха кърви от старата му рана…

ДЕТЕНЦЕТО НАРОД

„Народе ????” – само туй за нас написа.
И, тъжен, на бесилото увисна.
Гарванът грачеше грозно, зловещо,
сърцето ти още беше горещо,

когато народът, за който погина,
бързо, безславно, в пръстта те зарина.
За да не запомни до днеска никой
гроба, от който ти пак би извикал:

„Народе ????” – с четири въпросителни.
Със които ти пак би запитал ни:
„Защо да пораснеш тъй не успяваш,
а…все детенце невръстно оставаш????…”

СМЪРТ СЕ САМО ПОМЕНУВА

Ти, който времето обърна
и каза ни, че то е в нас,
за ро/дина смъртта прегърна,
къде си в този светъл час?

Когато Левски пак празнува
нашата родина днешна.
Тя с теб отново се сбогува.
И с душата ти безгрешна.

На бесилото те праща пак.
И смъртта ти пак празнува.
Мисля, време е да пратиш знак –
смърт се само поменува.

Но сигурно и днес са прави,
че смъртта ти отпразнуват.
Републиката им се нрави.
Имат право да пируват.

Как ли биха другаде могли
тъй свободно да пълнеят?
И на друго място надали
те с успех ще надделеят.

Затуй, Апостоле, днес плача.
За стъпканите идеали.
Пред гроба ти аз коленича.
За душата свещ ти паля…

НЕ ИСКАМ ДА СЪМ РОБ

Няколко кичура буйна коса.
Старо тефтерче с огнени слова:
„Не ща да съм турски, никакъв роб.
Същото искам за милий си род.”

Апостолът само това завеща.
Нашият мъдър, грижовен баща.
На несметно богатство с цена е,
но никой не иска туй днес да знае.

Само вятърът тръните гони.
Нейде в полето…И по балкони…
Жените плачат, пищят децата…
А народът пак плаща цената…

РАЗГОВОР С ВРЕМЕТО

И пак съм в Карлово. В най-българския дом.
Коленичил, аз загрижено те питам:
„Ти, най-българският, който тук си родом,
днес, защо децата ни оттук отлитат?

Във плета защо цървула си заплете,
лъвски скок, когато, винаги си правил?
Как на зло във паяжина се оплете
народът ни, и за теб дори забравил?

Защо нямаш гроб, а с гробове е пълно?
И свободни се зовем, а е роб Духът?
Как някога за свобода ни ти кълна,
а с робство и злоба днес пълен е светът?…”.

Знам, че можеш, но сега не отговаряй.
То отговора времето ще ни даде.
С него, първо, Апостоле, разговаряй.
Че казал си – в нас то е…и…ние в него…Сме!!!

КАК ДО ТЕБ, СВЕТЕЦО, ДА СТИГНЕМ ?

Светлина от сините очи струи.
Като икона пред мен днеска стоиш.
Свобода във въздуха горещ трепти.
Всичкото в едно – това си само ти.

Със лъвски скок политаш в небесата.
Прохладен вятър духва над земята.
И сбъдваш днес на хората мечтата –
със свобода засищаш им душата.

Апостол вечно ти за нас оставаш.
Като звезда Зорница тук изгряваш.
И робските сърца ти все ще сгряваш
със светлината си, коя им даваш…

И ставаш ти за нас икона съща,
сърцата ни, която все прегръщат.
Където и да си, при нас се връщаш.
Ти родна, бащина, за нас, си къща!…

„Свобода или смърт” – ти все ще зовеш.
И пример със себе си ще ни дадеш.
Обесен, макар, ти вечно живееш.
Да те стигнем, светецо,…ще ли успеем?…

НА ВЕЧНОСТТА ПО СИНЯТА ПЪТЕКА

По сините пътеки на очите ти
и днес не спирам да вървя и питам те:
Ти, който бори се за чест и свобода,
защо за годеница си избра смъртта?

Защо и страдащата българска душа
единствено с “Народе????” слово назова?
А с тези, душата стряскащи въпроси,
свобода за нас духовна ли изпроси?

Защо без гроб си, а пълно е с гробове?
Гдето дремят православните скотове.
А Духът ти днес разкъсван тук се мята,
без място свое в небето и земята.

Бе дошъл да ни изкупиш греховете.
И да прогониш от смъртта страховете.
Ала синя пътека само остана
по пътя твой от “Разпни го!” до “Осанна!”.

ЛИЦЕ НА СВОБОДА

Към нас ли ти пътуваш?
Или към тебе ние?
И още съществуваш,
но как да те открием?

Че времето без диря
минава през душата.
Следи от Теб намирам
в лика на Свободата.

Единствено при него
очите ти небе са.
Как Времето да спре го
да литне в небесата?!…

ПАК НАРОДЪТ ПЛАЩА

Няколко кичура руса коса.
Старо тефтерче с огнени слова:
„Не ща да съм турски, никакъв роб.
Същото искам за милий си род.”

Апостолът само това завеща.
Нашият мъдър, грижовен баща.
На несметно богатство с цена е,
но никой не иска туй днес да знае.

Само вятърът тръните гони.
Нейде в полето…И по балкони…
Жените плачат, пищят децата…
А народът…пак плаща цената…

Тодор Билчев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.