РЕКВИЕМ – Александър Алекс. Дъбнишки

РЕКВИЕМ – есе от Александър Алекс. Дъбнишки

Встречают … провожают поезда
И… слушают в пустынном храме,

Марина Цветаева

В лоното на моето юношество непрестанно се зачева и ражда един спомен, свързан с ежедневието на баща ми. Виждам го всяка вечер да прекосява заедно с майка ми градчето на път за гарата.

Там, седнал на пейка в градинката, той изчаква пристигането на бързия влак от София за Варна – град, много обичан от него.

Гарата, влаковете, пътуването, отлитащите нейде светлини на купетата – всичко това, мисля, е имало някаква особена стойност да него, изпълвало е представите му за живота напред. След това баща ми се прибираше у дома – един кът с подредбата и законите на негово малко царство. Така са изтичали дните на този човек. Само пороен дъжд или спешен случай в болницата можеше да го накара да наруши навика си.

С тази разходка денят за него приключваше, назад оставаха проблемите, неприятностите. След нея баща ми можеше да се отдаде на умората си, да потърси спокойствие, да заспи.

Колко малко от този свят съм усещал и разбирал тогава.

Като възрастен вече в годините, които можех да съпоставя със съответните моменти от живота на баща ми, съм търсил, повече или по-малко съзнателно, като факт и като усещане това, което е слагало край на деня. Някой път съм заспивал с радостта от свършена работа, на хубав спомен, но това са били различни неща. Те не създаваха свят, който можеш да извикаш, да влезеш в него, да съхраниш. Знаех, че фрагменти от мир, много по-стар, са се събирали в единна представа дълбоко в душата на баща ми всяка такава вечер и той, без да го съзнава, ги е търсил, отпускал се е в тях, градил е в тях. Вярвах в присъствието на такива фрагменти и в мен. В по-късните години разбрах, че техният свят неведомо за мен става, идва, че негови отблясъци могат да бъдат назовани, търсени, понякога намирани.

Бях надхвърлил възрастта, на която ба-ща ми си отиде от нас, когато този свят ме докосна за първи път.

Това се случи при едно нощно пътуване от Лондон за Даръм.

Автобусът бе почти празен, топъл; слабата светлина и тихото мъркане на двигателя ме приспаха полулегнал на седалката. Пътувахме на север. В просъница виждах да преминават край мен светлините на кротки английски градчета, всяко от тях като един тих дом.

Сякаш аз бях спрелият. И тогава то се случи. Имах чувството, че не съм роден, но вече имах име и че не аз, а майка ми пътуваше. Това бе убеденост, която се налагаше с почти физическо присъствие. Постепенно нещата край мен се върнаха с истинските си имена, осъзнах мястото си, но спокойствието и тихата радост не ме напуснаха.

Те избледняха в мен, когато малко по-късно, в пет и половина сутринта, ме пое нощният студ на Даръм. „Първият бар отваря в 7 часа, господине“ съчувствено ми показа с ръка посоката човекът, който метеше откритата автобусна спирка. Намерих този бар, изчаках отварянето му и вътре, като в дреха, открих вкуса на топлото мляко. Тихата радост се върна като усещане за безметежност и викаща ме светлина със звуците на органа в старинната катедрала, не ме напусна през цялото време, прекарано в превърнатия в университет средновековен замък, и остана, макар и не толкова ярка, като осъзнато присъствие в мен.

Вечерта в покоя на това чувство, напуснат от мисъл и сетива, долавях само присъствието на баща ми в мен. Не знаех кой кого бе понесъл в някакво неизживяно движение – той ли мен или аз него. Светът бе станал само сега и само път. И край този път се появи малката гаричка в родното ми градче, потънала в сумрака на бащините ми вечери. Видях баща ми да прекосява пътя с протегнати към мен ръце. Сякаш пътят бе в тях и това бе неговият дар и завещание към мен. Така и ме напусна, с копнежа си по света и пътищата в него, притиснал до себе си своите неизживени радости.

И до ден днешен пазя в себе си неговия свят. Той прекосява с мен местата, от които баща ми е тръгнал и в които е живял, места на радост и тегоби. Този свят спи в мен; тук, макар и огромен, той е като в люлка, където все още мога да бдя над него. Понякога идват моменти, когато, грабнат от пътищата, напускам тези места и там, далече от тях, този свят, събуден, излязъл от люлката, ме кара алчно да прибирам всичко в погледа си и като крина зърно, като сноп цветя да го полагам сякаш пред олтар до спомена си за него. Сега и аз заживявам своя истински живот и всичко тук – гледка и усещане, мисъл и слово започва да плува заедно в мекия и топъл здрач на малката гаричка. И тогава баща ми си тръгва към неговото тихо царство, понесъл със себе си утехата на нещо, посветено само нему.

Canterbury, Aug. 2008

© Александър Алекс. Дъбнишки

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.