СТРУИ НЕОБЯТЪТ – Димитър Милушев

СТРУИ НЕОБЯТЪТ – поезия от Димитър Милушев


Струи в любов сърцето ми –
като пролетен поток,
роден от скръбта на снеговете.
И колко Антарктиди, Атлантиди
в океана на сърцето са побрани,
безсилни със студа и с гордостта си
зората на живота да сломят.


Къде пристъпва необятът,
къде отлитат небесата,
къде е чудото на изгрева,
когато, светнало, сърцето пее
забравената песничка на чувствата?
Побира всичко в свойта раковина –
морето, необята, красотата звездна,
порива на птичето крило.
Сърцето пее днес,
а другото остава
невъзпято.


Тихо трепти тишината –
с хилядата струни нашепваща,
дълбоко припомняща извора.
Тишина
– през облаци бели и пурпурни,
през звънтящи кокичета
и ухаеща черна земя;
през трева
– към светлината –
поглед зелен устремила.
Тишина в душата ми живее,
в покоя на слънце-лунното детство
и в името мое,
от вятъра носено.


Небето е разтворено сърце по изгрев,
разкъсана завеса храмова –
море от облаци – разнищени, раздиплени;
море от облаци – отломъци от мрака.
Светът е нов по изгрев слънце.

© Димитър Милушев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.