ТОДОР ЦАНЕВ НА 90 – ТВОРЧЕСТВО

НА ФОКУС

ПОЕЗИЯ – стихотворения и поеми на Тодор Цанев

ПОТОКЪТ НЕ СПИРА

Уморени тела
влачат едва
непосилен духовен баласт
към безкрая –
и няма власт,
и няма страст,
и няма сила
да спре дори за миг
движението на потока
към бъдното.
Сред джунгла сме
със лабиринтен брод,
с безброй пътеки, пътища и гари.
И всеки бърза,
и всеки търси своя панацея –
спасителна идея,
спокоен пристан,
свят без гълчава и пищни екрани,
свят без величия и без тирани –
с топлинка в космическия студ
и зарево в огнището.

И вчера … И днес … А утре?…
Аз съм човек.
В мен е животът.
В мен са поезията и джунглата.
Аз съм светлина и мрак.
Не трябва да подгъвам крак,
а колко искам, … ах, как искам
миг покой…
Хаос – инквизиторът живот,
обсебил цялата вселена, издува бузи
и с огненото си дихание –
превърнал храма ни в клоака,
приптпорва всички за атака
и без развети знамена
започвам ръкопашен бой
и в студ, и в зной –
аз – човекът на всички времена.

И тъй битувахме…
И тьй битуваме –
без стон, без вопъл, без униние
и често изпреварил времето,
се връщам САМ
оттам,
където другите отиват…
И вечно бързаме,
и всъде бягаме
безспир… О, небеса,
един ден трябва да се случи –
ще екне тьтен под нозете ни,
ще паднем в пропастта –
навярно в късен час …
Поискай този жест от нас,
живот! –
за свободата,
за щастието,
за любовта.

Не би…
Напускаме поединично
на варварите кораба стоманен
със кули, бойници, доспехи
и цветни свастики-..
но той … не чака…

Прощавайте трудни успехи,
прощавайте вечни тревоги.
В таз последна късна есен
вече смеем –
не искаме да пеем
чужда лебедова песен.
Бленуваме бряг.
Искаме да се върнем на брега.
Искаме да стъпим на твърда земя.

Уморени тела
и сега
влачат едва
непосилен, размирен товар,
потокът не спира –
от мечтите извира,
поел пътя към бъдното…

МОНОЛОГ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО И ПОКАЯНИЕТО

Вълче време… Нощ е…
Природата се бунтува…
Чувам грохота на бурята още
и отчаяния сугестичен шепот
на смъртните,
които сред безсмъртие битуват
и в планетните гънки робуват.
„С всеки ден, изминат
в мизерия и глад,
аз се чувствам все по-здрав,
все по-жизнен, все по-млад…“
Вървим в тъмното…
Препъват ме.
Не диря с мисъл низостта.
Не преследвам подлостта.
Не сипя упреци.
Пълзя в калта.
Край мене хора, разранени,
пълзят…
Пълзи кипящата човешка лава,
Пълзи потокът на влечугите.
Следите на престъпленията се заличават,
но една следа –
дълбока разделителна бразда,
остава…
Преживял съм ужаси –
ужасите не ме плашат;
потресен съм от нечовешкото в човека.
О, зъл дух – хомо сапиенс,
„исторически предопределен“.
За насилие ли?
Кое те кара от памтивека
да газиш с ботуши край мен 
да носиш и пушка, и камшик?
Познаваш ли ме, когато ме разстрелваш?
Скърбиш ли за мене, когато умирам?
Ако отговорът е „не“ – не си човек!
Човечество,
създаде ли мярка за арогантността,
за надменността;
създаде ли бариера
за садизма на всевластието?
Историйо, запомни ли лицата им –
сърдити, злобни,
тъмно – ръждиви и злокобни?
Те носеха петолъчки със сърп и чук,
но не бяха жетвари;
те носеха петолъчки със сърп и чук,
но не бяха и ковачи;
те носеха оръжие,
но бяха сеячи  
те сееха смърт.
О, жалки твари –
нековачи, нежетвари,
а сеячи на смърт,
очистихте реверите си
от петната на петолъчките,
спряхте – докога ли –
гилотината?
Сложихте икони
край камината,
преименувахте се
всеки божи ден
и фокусът се получи…
Сега сте демократи,
на свободите и правата ни
сте адвокати;
искате изяви,
парламентарни дебати;
и днес, като вчера, да сте мои –
на поета
главни „екшън“ герои;
искате и вече сте –
супер, мулти, свръх – богати…
какво друго искате?
Искате да не ви смятаме за врагове,
Но вие ни смятате…
Искате да забравим миналото,
но вие го носите в себе си,
Искате да не знаят децата ни,
че сте ни измъчвали,
че сте ни ограбвали,
че бяхме натъпкани
във „висшите“ ви форми
на диктатури и терори,
че бяхме захвърляни в лагери и затвори.
Искате това да не знаят децата ни,
но… вашите деца го знаят,
помнят всеки ваш кървав ход –
дълго крит от цял народ –
и вървят по вашите стъпки.
Искате нас във вашата джунгла –
боси, беззащитни, обезоръжени,
от минало и настояще лишени,
за да ни разкъсат тук и сега
хората ви – озлобени, заслепени, озверени,
Побързайте,
вършете пъкленото си дело,
защото… утре ще сте безсилни
Искате… колко много искате…
Бихме се съгласили
и бихме простили,
но… има ли искреност и разкаяние?
Вие не се разкаяхте
за свободно съчиняваните обвинения,
за парадоксалните клевети,
за смазващите унижения,
за хилядите престъпления…
Ние, жертвите, чакаме,
чакаме, за да простим…
какво е животът
без човешкото достойнство?
Хора,
все още
нощ е,
но развиделява…

СТИХОВЕ В ОКОВИ

ПИСМО ДО ЛЮБИМАТА

Студено е … Сам съм… Вече се мръква,
далече се тракат врати…
Навярно съм викал – екът не замлъква,
килията още кънти.

Не мога да гледам, не искам да чувам,
не трябва да мисля за теб.
О, спомен, иди си… Защо се бунтувам –
светът е и груб, и свиреп.

Иди си! Не! Знай, че сред образи много
най-милият образ си ти,
а думите, казани тъжно и строго/
са израз на болка – прости!

ОБИЧАМ ТЕ! Как тъй стана?…
Под пръснати руси коси
поглеждаха скромно в любовна закана
две молещи сини очи.

С тях ме погледна на Нова година –
тогаз, по паркетния гланц
с истеричния смях на една мандолина
кат вихър в безумния танц

се носехме двама. Всред многото двойки
приятен бе шепотът тих.
В нощта, напоена с парфюмни упойки,
докъсно аз щастие пих.

Но ето, безумец, напуснах игрите,
нестигнали своя разгар;
в компания друга ще срещна аз дните
на фаталния нов календар.

Облякох се бързо, подадох ръка си…
О, страшен налудничав план!
„Прощавай“ – не казах, не чух и гласа ти,
усетих сал нежната длан…

и… погледа, погледа с пламъка вечен,
и молещ, и питащ „къде“?
Прониза ме той, часът бе обречен,
излязох… терора да спрем!?…

Лети мисълта ми, но сякаш мора
тормози ме… Слагам ръка,
а нещо забило, помътва ми взора,
боли, а не мога да спра.

Животът горчив е. Той с груба повеля
миражите светли руши,
издига прегради, събира, разделя,
разплаква и сълзи суши…

Студено… В килията вече се мръква.
Далече се тракат врати.
Сърцето ранено не спира, не млъква,
сърцето ранено кърви…

МЕМЕНТО МОРИ

Вагон, кат черна катафалка,
край него шепот, суетня:
настръхнали, те – група малка,
сред прах и душна мараня,
стоят от ужас вкаменени…

А той лежи, кръвта изтича
и сякаш с сетний гърч и стон
той сетний си протест изрича
срещу природния закон.
И сякаш в мъртвите му взори
чете се „О, мементо мори“!

ХАСАН

В килията е тихо, скромно.
Струи се жълта светлина
и скелет – същество бездомно
лежи до влажната стена.

Аллах! се чува в тишината.
Аллах! – повтаря тъжен глас.
И някак скръбно за сърцата
отеква шепотът при нас.

Хасан е сам. Сам дълго време
лежи сред тия зидове
и плаче съкрушен, и стене,
разбит от скръб и ядове.

Нощя, сънува ли детето,
ще стане с сълзи на очи
и късайки му се сърцето,
молитви цял ден ще мълви.

Заглозгат ли го мисли злобни,
смирен ще почне пак с „Аллах“
За всички мигове злокобни
той знай – сторил е някой грях.

Но щом си спомни в самотата
за своя минал, тих живот,
училището и децата,
и всичко, що облял е в пот,

заплаква с глас неутешимо:
– Шпионин? Не! Пуснете ме!
Това е веч непоносимо.
Застреляйте ме в туй мазе!

А ний от другите килии,
дочули скръбния му вой,
размърдваме постали шии,
шептим – „година прави той“.

В килиите е мрачно, скромно,
струи се бледа светлина…
Едно чудовище огромно
с невидимата си ръка

души, потиска в самотата.
Замира всеки дъх в нощта
и в ужас свиват се сърцата:
Ще найдем ли пак свобода?

Тодор Цанев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.