ЧЕШМАТА – Рени Васева

ЧЕШМАТА – разказ от Рени Васева

     Край село имахме чешма, събираше водите на извора и ги лееше сладкогласно и зиме, и лете. От близо сто години жаден нямаше в нашето село – ни човек, ни таласъм, ни друга твар, дневна или нощна. А ето, сега наминах да пийна и няма, капка не е останала, чучурите с пресъхнали усти, чешмата бере душа, потънала в мъртви листа, затлачена с найлонови торбички и пластмасови чаши за кафе. Колите по шосето намаляваха скоростта или спираха, хората наливаха вода, пушеха, хапваха по нещо, често се заседяваха, а след себе си оставяха боклуците. Аз се ядосвах и плашех по-шумните, а понякога чистех коритото на чешмата от фасове и бутилки.

      Тая нощ бе огряла месечина за чудо и приказ. Току над чешмата висеше като златната пендара на баба Цена, дето я  пазеше от магии и вещерства. И още отдалече съгледах жената – седи на крайчеца на коритото, преде, ясно виждам хурката, тананика си нещо. Краката й боси и светят, бели, бели…

     Тръгвам към нея, а тя крие пети под сукмана. Кривя мъхнато лице аз, мъча се да го докарам на усмивка, не искам да уплаша това среднощно видение. 

     Жената сякаш разбра, че се колебая, остави хурката и ме повика с ръка. Потупа мястото до себе си, покани ме да седна.

И аз седнах с усещането, че нещо не е наред. Таласъмската ми душа се тревожеше, но все още не знаеше от какво.

– Нямам сянка – каза жената, сякаш прочела мислите ми. – Дадох я…

– На кого я даде? – попитах и внимателно се огледах.

Ясно виждах своята разкривена спътница, мръднех ли, местеше се и тя, нагаждаше се според луната и според мене. Около жената беше светло като ден, не водеше нищо след себе си. Само клоните на ябълката се очертаваха върху коритото на чешмата.

– Мъртва е, затова – мислех си,- само мъртвите не хвърлят сянка.

– Братята ми я взеха. Трима братя имам, три строежа започнаха, надборват се кой е по майстор. На три части ме разделиха: босите ми пети тъмнеят под големия мост на реката, тънките ми пръсти чернеят, разперени като ветрило в основите на братовата къща, а над новия параклис се веят косите ми заедно със сенките на дърветата….

После жената помоли:

– Помогни ми да събера сянката си, много ми тежи вече, хоро ми се играе на зелена поляна.

     Замълчахме. Зло ли беше сторено, добро ли, не исках да съдя. Ама ми дожаля, ах, как ми дожаля за тая разпиляна душа.

– Ще паднат градежите – казах. – Сенките ги крепят, няма нищо по-силно от сянката. Тя свързва двата свята.

Говорех и все гледах към петите на жената, скрити под дрехата й.

– Защо ги криеш? – не издържах, макар да знаех, че не е редно да питам.

Жената ме погледна, луната играеше в бистротата на очите й.

– Защото стъпалата ми не са човешки.

Седях, вторачен в скритите пети, демон мой, какво бях срещнал на тая чешма…

После се засрамих от мислите си. Срещнал съм себеподобно, разбира се. Светове различни, съществования – също.

И казах окуражително: 

– И моите крака не са човешки.

Жената се засмя и повдигна сукмана. Наистина не бяха човешки, бяха копита на сърна.

– Горско чедо си ти, ама какво търсиш на тая чешма, вода вече няма.

– Точно затова. Преда нишката на водата, тегля я. Отдалече идва, а земята заключва изворите си един по един, наказва ни.

После ме погледна право в очите:

– Няма да събереш сянката ми и ти. А така ми се играе на зелена поляна!

– Няма да я събера. Но ще поседя с тебе до сутринта и ще ти набера от благата билка, да си наложиш пръстите, виж, кървят вече от тънката нишка. Ще почакам водата да дойде, трябва да дойде, щом ти я теглиш от долната земя.

– Ще дойде. И знаеш ли, като си умием краката с нея, брат и сестра ще станем.

Луната леко затули лице зад тъничък облак, повя ветрец, аз станах да търся блага билка, а жената пак взе хурката и запреде.

© Рени Васева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.