АГОНИЯ – поезия и хайку на Габриела Цанева

*

трохи от звезди
по покривката на космоса –
все по-далечни

АГОНИЯТА НА НОЩТА

Агонията на нощта –
светлините се разливат по асфалта,
оранжевоискрящи,
уморени пламъци
попиват в мрака
и тежки облаци от черни сажди
изяждат
дъха на живите заклещени тела.

Пътят назад е променливотруден,
криволичещозаблудени,
уморени,
забуленооблачни,
променени…

Пътеките се разпадат
под нас,
разплитат,
разпридат
всеки
знак –
съпричастност,
съвършена
разграбеност,
зейнала
паст…

Тихо пада снегът,
закичва с венци
главите на храстите,
буковете се оглеждат
в огледалото на мъглата,
боровете вдигат мигли нагоре
и плачат,
стволовете им се изплезват като езици,
замръзват
и звънят
счупени камбани
бият,
урагани
вият.
Снежинката
се превръща в лавина…

Тук съм,
под купчините мокър сняг.
Вървя назад,
назад,
назад…
Стяг след стяг –
задъхана умора
спира
ритъма на сърцето ми,
замира
кръвта ми,
бавно попивам студа…
Бавно умирам
и някъде там,
където битието
пробива тъканта
на съзнанието ми виждам
дълбокото
око на вселената,
която тръгва обратно…

Знам, невъзможно е да се случи.
Знам, днес науката сочи
друго –
Тя все по-бързо се разбягва –
защото енергията на вакуума
е по-голяма от плътността й…
Знам, но все нещо ми убягва…
И оня миг,
когато срещнах ръба на битието,
в който видях
началото на колабса на Вселената…
Една дълбока въздишка
един последен акорд
изсвистя от тромпетовидното й тяло…
И започна Сривът.
Тромпетът се превърна в ръкав,
а после във сфера…
И времето хукна назад…
Започна да става
топло,
и светло,
и хубаво…

И Сътворението – все по-близко,
И Апокалипсиса – все по-сигурен…

*

в шепата ми
оризово зърно –
началото и краят

КАДИФЕ

Нощта е плътна –
мрак и кадифе
от безпрогледност
и безпътност,
които се просмукват
надълбоко,
бълбукат
някъде
в гъргорещото гърло,
а после става тихо,
много тихо
и само
ехото
от
липсващите удари
в кръвта на китката ти
ме удря
като плесница.

Да можех да сложа
плащеницата
на покаянието,
на страданието,
на угризенията…
Да можех да пусна
плъховете на скръбта
да изгризат онова,
което остана
и не остана
в кухата
кутия на плътта…

Там само гръдната ми кост
стърчи като копие,
на което искам да увисна –
разкъсано знаме
от последната битка.
Тя винаги е изгубена –
нали затова е последна?!…
Кадифе от мъртви победи,
меко, като разложена плът
дреме и ме повива –
аз –
още една изгубена кауза.
Кадифе –
като ръката ти –
изгубена ласка.

Не можеш да останеш при мен,
знам,
времето ни изтече.

Губя ритъма на дъха ти,
потта потече
като сълза…
Не можеш да останеш с мен –
не го искам.

Остани в мен –
влез в бойното поле на тялото ми,
притаи се зад хълма на аортата,
завий се с бялата пяна на дроба ми…
Опитай се да заспиш,
да се стоплиш
със сънищата ми за теб
и за мен…
Онези,
от времето,
когато скитахме боси
по парещото лице на поезията,
от времето,
когато с трясък отвори пред краката ми
бездната на света
и ме блъсна в нея.
Имах само спасителното въже
на сигурността ти,
че ще успея, ще оцелея…
Не паднах.
Още летя –
някъде между измеренията
още чакам сблъсъка с реалността.
Държиш ме –
с паяжинната нишка,
която изплете за мен –
онази, която ме държи за звездите
и Луната, откъдето ти никога не падна.
Остани в мен.
Реалността не ни е нужна.
Всичко е в нас,
вътре в нас.
Отдавна сме чужди
на тази Вселена.
Чувам ехото на пулса ти,
бълбука като извор
и капе по напуканите ми устни.

Суха е пустинята на небитието,
мека и плътна, пареща,
галеща –
кадифе.

*

снежинките
затрупаха лъчите
на уличната лампа

Габриела Цанева