АЗ БЯХ… – стихотворения на Иван Антонов

КОН И МОМЧЕ

Нейде от изгрева бавно извират
кон и момче над зелена роса.
Кон и момче. Още в баира
вятър разплита своята нощна коса.
Всичко е истинско, точно.
Ризата още потръпва от хлад.
Кон и момче. Непорочни
две същества преминават
през белия свят.
Тихо пресичат зелените преспи
в своя безимен живот,
още не знаят, че може да блесне
мълния жадна над сухия брод.
Кон и момче. Все не пристигат
росните стъпки наяве при мен,
но с тези няколко утринни мига
аз преминавам през дългия ден.
Кон и момче.
Не е много, но стига!

В ТРАГЕДИЯТА

„…кръгозорът издълбава
между дните ми трагичната черта.“

Иван Давидков

В трагедията, която населява светове,
чертае неотменните си знаци с нас съдбата
и ние, припознали се във ветровете на тъгата,
сами сме вече неутешими ветрове.
Понесли себе се над утеха и печал,
прекършени подобно клонки от дървото,
в което разцъфтява, дава плод животът,
люлее ни безпощаден, съдбоносен дял.
А той тежи в душите по пътя ни трънлив
като вина из тях разстлана,
боли като кървяща неличима рана,
но поривът за утрешния ден ни радва жив.
В трагедията, със която преминаваме през светове,
годините незаличими белези оставят
като тревожна болка и като жадуваната слава,
докато утихнат в нас житейските им ветрове.

БЪЛГАРИН

Таеше свойта сила надълбоко
на мойто царство жилавият корен.
Отсичаха короната жестоко,
но тя отново тръгваше нагоре.
Поливаха дървото със отрова
и клоните прекършваха с куршуми.
Бесилките люлееха и трупове и думи,
които в паметта ми винаги ще ровят.
Таеше свойта сила надълбоко
на мойто царство жилавият корен.
Аз зная блюдолизци как говорят
за гроба с тъмната ми болка.
Видях с прободените си очи как свети
прозрението чудно на душата.
Във люлката корава на борбата
тъй дълго ме люляха ветровете.
Убиваха у мен без жал живота,
когато зрееше класът за жетва,
но той възкръсваше от всички мъртви
на мойта Българска Голгота.
И Бог ми стана не Исус,а оня Дякон,
от словото на който гръм ехтеше.
И плачех аз, когато някой
забиваше в гърба ми ножа си, предрешен
със мойта вяра в миг неверен.
Болеше, майчице, болеше! Но не смеех
да падна на пръстта ти разтреперан,
че исках аз за утрешния ден да оцелея.

УХОТО НА СВЕТА

Послушай звуците в ухото на света –
ще чуеш първо как историята плаче
над грохота на битките,
пред прага на смъртта,
полегнала тревожна
до прокълнатата секира на палача!
Ще чуеш многомилионен стон
във марша на войнишките ботуши
и земната въздишка като в полусън
в канонадите от болка да се вслушва.
Ще чуеш по-нататък как
боботенето на машините приижда
с плющенето на знамена
и звън на меч – хералдичен знак
на вечното безумие безгрижно.
Ще чуеш в неведението свое ужасен
смразяващ пукот на огньове,
мълчаливо
как дулата на комините
изстрелват в слънчевия ден
тревожен вик и той
вместо дим към небето се извива.
Ще чуеш тропота на хора в утринния здрач –
забързани,
след хляба си да тичат.
Недей запомня тези звуци!
Вземи в сърцето само оня детски плач,
единствен който
душите и телата ни на щастие обрича!

АЗ БЯХ!

Ех, Живот, аз бях!…
Бях ти юнга,
бях и капитан.
Болка бях. И смях.
И обичан до безумство,
обруган,
аз усмивките събирах
от устни на звезди.
И ме аплодираше Всемирът
край звездните следи.
На земята кална бях,
семена засявах в черна пръст,
поглъщах пясъчния прах,
към моята Голгота
понесъл
за разпятието своя кръст.
Ех, Живот!…
Отшумява и последният сезон,
но нещо друго се заражда
отвъд невидимия небосклон.
Дано да бъде нова жажда!
Дано не бъде мъст
от земната омраза,
а Бог със благославящ пръст
с любов да ме наказва!
Но помни, Живот – аз бях!

ЛУДИЯТ

1.

Светът го отминава снизходително,
а той говори на света,
говори дълго, убедително
на хората, изгрели с утринта,
на хората, отиващи в нощта,
на птиците и зверовете.
Пресъхва гърлото от ветровете,
но той говори, все говори на света.
И между Бога наш и този луд
невидимата нишка съществува.
А може би го чуват
тревите светли и цветята тук.
И може би чрез него Бог говори
на нас,
задъхани от тичане и бяс.
Наивната надежда някога у нас
дали ще имаме късмет да се повтори?
О, той говори, все говори на света,
говори дълго, убедително!…
Светът го отминава снизходително.
А колко близо е нощта!…

2.

Излиза от кръвта ни скритата заблуда,
че до днес далече бил е лудият.
Сега, когато целият пред нас е видим,
не трябва гладен да си иде.
Все трябва нещо да си вземе,
че всъщност той е спрялото ни време.
О, лудият е наша същност
и маска е разумната ни външност!
Минава строг и необиден.
Гърдите ни, кръвта безмълвно се задъхват: Иде!
Пазете се от него – нечий глас ни учи –
пазете благородното си куче!
Ала когато ни отмине и утре колелото
отново завърти безумно в нас животът
сред съня на нощите ще ни събуди
с безсмъртна чистота гласът на лудия.

АКО МОЖЕХ

Ако можех все още парче от луната
да сложа в ръката ти нежна в нощта
да буди заспалия вятър,
донасящ във нас любовта,
ако можех все още звезда да оставя
до него във твоята длан,
ако всичко аз можех, тогава
от обич голяма пиян,
навярно бих те изваял
със устни от вятър в нощта,
от лъч светлина и лунна омая
във стих прелетял над света.
Ала мига си пропуснах,
безпощадно е късно сега
и парят мълчалите устни
в безкрайната моя тъга.

ТЪГА

И идва мигът – отива си чудото
на тази планета, налечена СВЯТ.
Върти се в ума ти една непокорна заблуда,
че ти си със него и само със него богат.
Ала разминават се в него човек със човека,
душата погубва там някъде друга душа,
обраства със болки мечтаната твоя пътека
и мислите тежки небесното слънце рушат.
Без него кой светлината в кръвта ти ще буди,
кой, Господи, ще залюлява във нея любов?
Любов!… В тази красива и всъщност думичка трудна
мигът уморен е погубил безсмъртния зов.
И тъжен разбираш – отива си чудото,
тъмнее в душата ти озвезденият свод
и онази красива непокорна заблуда,
наречена толкова просто ЖИВОТ.

Иван Антонов

Подбор: Павлина Петкова