АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ И НАШЕТО ВРЕМЕ – творчески щрихи и от Йордан Кожухаров
Алеко Иваницов Константинов е роден на 1 януари 1863 година в Свищов. Основателен е въпросът: след толкова години продължава ли да е актуален авторът на „Бай Ганю“, авторът на злъчни фейлетони и възторжени пътеписи, авторът на интересни разкази и преводи.
Най-напред обаче да припомним визитната му картичка: образование – юридическо, професия – (най-дълго) адвокат, призвание – писател, малко бохем, голям родолюбец, влюбен в природата, страстен пътешественик, блондин. Една анкета с 30 въпроса, направена от проф. Иван Шишманов през лятото на 1894г. ни дава възможност да се докоснем до неговата душевност. Ето част от тези въпроси:
-Коя е любимата Ви миризма?
-Миризмата на параходите и железниците.
-Кое е най-любимото Ви занятие?
-Да пиша хумористични очерки.
-Кое развлечение Ви е най-приятно?
-Гуляй на чист въздух в мъжка компания.
-Кой е най-хубавият момент в живота Ви?
-Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя“.
-В коя страна бихте предпочели да живеете?
-България.
-От кое място Ви е останал най-приятният спомен?
-От върха на Айфеловата кула и Ниагара.
-Кое е любимото Ви ястие?
-Пастърма и кисело зеле.
-Кой чужд народ Ви е най-симпатичен?
-Французите.
Сега да направим опит за паралел между времето на Алеко (чрез негови произведения) и нашето съвремие. Да започнем с пътеписа „ До Чикаго и назад“. Когато посещава знаменитите касапници в Чикаго, отвратен от ужасните условия на труд, констатира: „До какви безобразия е довела жаждата за злато!“. Тази жажда и днес е причина не малко хора да се трудят при подобни условия. Да си припомним и срещата на автора с бай Недкович.
Остава поразен от откровението му: „Овде е такова велика корупция що je нигде нема… Парица е царица…“ Днес можем само да допълним: след толкова години промяна никаква – корупция на всички нива. Никак не му пада на сърцето и „Туй бясно движение… тази суета… онези неми уста, лишени вече от способността да изобразяват усмивка.“ Като сравнява американците с чаркове на машина за производство на долари, недоумява: „Е, ами кога ще живеем?“. Днес не е ли същото?! Пък онези шарлатани, които чрез игра на карти искат да им ограбят парите, не са ли прародители на днешните мошеници?!
Алеко, обаче, не подминава и онова, което заслужава адмирации. Има ли по-вълнуващо описание на Ниагарския водопад?! В Чикагското изложение, когато влизат в отдела за електричество, възкликва: „Тука и говедо да пуснеш, ще пощръклее от възхищение“. А „… в театъра: седи, например някоя учителка, до нея ваксаджия, до него някой писател, сетне дърводелец, адвокатин, файтонджия и всички добре облечени, с афиши и бинокли в ръце. Е, да ги разцелуваш тези американци!…“
Ето и фейлетоните му. Знаем го Алеко Константинов и с прозвището Щастливеца. Във фейлетона „Страст“ четем: „Че аз съм щастливец, това го знае цяла България… Вървя из улицата… и всяка фигура още повече укрепва съзнанието ми, че съм щастливец. Ето, например, онзи предприемач: кой може да се отнесе към него с уважение?… Ето онзи висш чиновник: какви подлости не е извършил той… А за мене светът не само, че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма… няма и да ги има.“
Първият му фейлетон е „По „изборите“ в Свищов“ – избори и тогава, и сега все в кавички. Ами този призив ни е познат и днес: „Елате, братя селяни! Яжте и пийте до гуша, ама мене да изберете!“ („Смирно! Рота-а п’ли!“).
А във фейлетона „Угасете свещите“ се натъкваме на следното указание: „Ако се види, че Цанковата кандидатура преодолей… може чрез угасвание свещите или взимане списъците да направите изборът да не се състои…“ Да се чудиш за неговото или за нашето време авторът е писал. Ами картинката от Народното събрание във фейлетона „Депутатът с побъркани местоимения“ – нападките между левия и десния фланг – и за тогава, и за сега, еднакво валидна е репликата на А.Константинов: „Да умреш от смях“.
Да се върнем към любовта му към природата. Той е и пропагандатор на туризма. На 27 август 1895г. (неделя) по негова инициатива на Черни връх – Витоша се учредява клуб на българските туристи. Особено щастлив е бил Алеко, когато на неговата „Покана“ се отзовават толкова любители на природата – „Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черни връх“. Хубава е утвърдилата се традиция и днес ежегодно в края на август организирано да се изкачва Черни връх. Но как ли би погледнал (ясно е как!) той на варварското ни отношение към природата: умишлени пожари ли не щеш, незаконна сеч ли или безумно застрояване и по морския бряг и по планинските склонове. Ама, това е – жаждата за злато не секва!
Най-популярното Алеково произведение си остава „Бай Ганю“. Като ученици дълго разсъждавахме социален или национален герой е той. Безспорна всъщност се оказа неговата жизненост. Затова Георги Калоянчев, въплътен в образа му, ни внушава: „Аз съм, тук съм, ваш съм!“ Но бай Ганю е не само между нас, а и в самите нас в една или друга степен. Алековата вяра пък, че ще дойде един ден, когато бай Ганю ще рече: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…“ („Бай Ганю журналист“) и днес е толкова актуална, колкото и тогава.
На 11 май 1897 г. (стар стил) е прекъснат земният път на един талантлив творец, не достигнал „на жизненото поприще средата“, но оставил трайна литературна следа след себе си. Той е убит. С куршум в сърцето. Има една карикатура от Илия Бешков – убития Алеко и над него с ехидна усмивка стои убиецът – бай Ганю.
В Свищов днес има музей „Алеко Константинов“ – в родната му къща. В София пък има един театър – сатиричния, който носи неговото име. БТС също носи (основателно!) неговото име. А въпросът продължава ли творчеството му да бъде актуално, очевидно е реторичен. Нашето време за Алеко Константинов би било неизчерпаем източник за унищожителна сатира. Нашето време с невероятно високите технологии и отчайващо ниския морал.
© Йордан Кожухаров
