НА ФОКУС
ДОМЪТ НА ДУШАТА МИ – поезия от Александра Ивойлова
Домът на душата ми
е гнездо на птица.
И тя като птицата –
гради нависоко
един свят от любов и песен.
И тя като птицата –
усети ли стаените следи
на чуждо присъствие –
ще отлети,
ще напусне своя дом …
ПРОЗОРЕЦ
Безкрайно небе
в бяла рамка.
Дори в рамка
небето е безкрайно.
Безкрайно е то
от всеки прозорец:
на мансардата,
на болничната стая,
дори от най-малкото прозорче
на затворническата килия
небето е безкрайно.
Дори побрано
в един само лъч,
в една капка дъжд
между ресниците.
Дори на слепия зад стената от мрак …
Безкрайно небе, безкрайно небе!
Безкрайност
в едно странно човешко сърце.
В ГРАДИНАТА
В градината
протягат ръчички
и тръгват неумело.
Край тях вече се гонят
и звучно се смеят.
Наоколо се разхождат,
захласнати.
Там пък седят
и наблюдават загрижено.
До тях си разказват
отдавнашни спомени.
До тях си почиват
самотно …
А отсреща –
вече са си отишли.
Или не –
още не са дошли.
ЗАКЪСНЯЛА ПРОЛЕТ
Топлината закъсня,
но пролетта си отива …
Дърветата не разцъфтяха,
но пролетта си отива …
Птиците сънуваха
любовната песен,
но пролетта си отива …
И вече няма пробуждане –
а полудяла зеленина.
И вече няма плахи пориви –
а пиянство и безумие.
Без дъх –
ние бързаме,
защото знаем:
студът
не ще отстъпи своя час
пред закъснялата пролет.
ПРИТЧА ЗА СЛЕДИТЕ
Когато
човекът напусне
земята –
ще има навярно
планини и реки,
долини и морета …
Но никога вече
не ще има път.
Ще обрасват в треви
стъпките леки
на сърни и елени.
Ще угасват браздите
на сребърни риби.
Посоки незрими
ще търсят крилете на птиците.
Даже тъй тежък –
печатът на мастодонта
ще потъва полека
под струи дъждовни …
И никога вече
не ще има път.
ЗАТВОРНИКЪТ
Безизходни са тъмните зидове,
безизходна е и тъмна смъртта.
Тишина, тишина, тишина –
на пресъхнали зеници,
на безмълвни уста …
Ала брод към мига свобода
сам духът най-внезапно намира.
И проблясва сред мрака сълза –
дето цяло небето побира.
ОБЛАЦИ
…като древни континенти
Георги Константинов
Континенти облачни
сред небесни океани,
слънчеви крайбрежия
с променливи очертания –
Накъде ли се отправят?
Дом на тишината,
призрачни селения,
територия на птици
и на дъждове стаени.
Плуват
в сините простори,
в пристаните сини
с ветрове говорят.
После се явяват
в други отражения,
в други измерения –
Кой ги населява?
Континенти облачни
сред небесни океани,
гаснещи крайбрежия
със сумрàчни очертания –
Някой ги очаква …
Бяха безтегловни –
а тежат оловни,
бисерни порои
леят пак безбройни –
флагове на бурите
над била и урви –
Има ли ги, няма ли ги –
кораби космически,
континенти облачни
с корени в земята.
Близки ли, далечни ли,
като нас са всичките –
между двата бряга
пулс на времената.
СЕДМИНА
Горко ти, горко ти, граде велики!
Библията
Ние бяхме седмината праведници,
които спасиха града.
(Щом слезе в основите,
камъкът е забравен –
запомня го вечността.)
Уязвими бяхме, но силата ни поискаха,
за да запазят сцеплението.
Стотици алчни очи
в нас потърсиха спасение.
И легнахме в ниското, и тежки стъпки
през гърбовете ни минаха.
Избуя животът върху бледите ни чела …
А градът търси своите нови седмина.
ПЕСЕНТА МИ
Тъга
със очертания на радост.
Сянка
с ореол от светлина.
Моят глас ликува
във страдание.
Съществувам
в музиката на света.
Александра Ивойлова
