БИОГРАФИЯ

Александра Ивойлова се дипломира като пианистка в НМА „Проф. Панчо Владигеров” в София. Специализира в Париж. Изявява се и като камерна певица, издала е компактдиска „Барокови арии и песни” – творби от Хендел, Пърсел, Глук, Перголези, Калдара и др. (с пианистката Д. Андонова). Другият ѝ диск „Отражения / Reflets“ e създаден от композитора Н. Добринов по едноименната ѝ книга, на български и френски.

Илюстрира литературни страници в печата: цялостни броеве на сп. „Съвременник“, в-к „Другата Аудитория“, „Словото днес“ и др. Участва в художествени проекти: „100 творби от света за Фукушима“ – Токио, Кангаеро Широу-кан; първо у нас слайдшоу с органов концерт (70 графични произведения) по повод построяването на новия орган в НМА, органист – С. Леви; изложба „Хайку – следи върху глината“ (галерия „Сезони“, със скулптора Т. Димитров), вплетени хайку от Александра в пластики, вдъхновени от лаконичното слово; участие в Десетия международен литературен фестивал „Елиас Канети“, Русе – самостоятелна художествена изложба и литературно-музикален рецитал; в „Аmistad“, Пловдив – изложба и рецитал; в изложбите и пленерите на евреите художници в България; в хайга изложбете на БХС; „Светлини и сенки“ – самостоятелна фотохайга изложба, Американски център, 28-ми Дни на японската култура и др.

Издала е книгите: „Горчиви дъждове“, „Hommages“, „Път над света“ – стихотворения, „Неочаквани мисли“ – сентенции, „Отражения“ – терцини, на български и френски, „Отгласи“ – поетични диалози (със С. Филипова), „Последната роза“ – хайбуни, „Попътни строфи“ – поетични диалози през фрагменти от Свещеното Писание, на български и английски (с Ал. Дъбнишки и Юл. Станкова – образи), „Следи от вятър“ – хайку, на български, френски и английски (със Зл. Тименова), „Градове от думи“ – хайку, на български, английски и китайски (със Зл. Тименова), както и „Същината на Ботевото слово“ – полемични анализи. Публикува още стихотворения за деца, есета, фрагменти, епиграми, литературна, музикална критика, отзиви за изложби.

Автор на проекта и съставител е на първата хайку антология на градска тема – „Градът / La Ville” (2012 г.) – 103 български, френски и франкфонски поети; сред съставителите е на българо-английската хайку антология „Отвъд думите / Beyond Words”.

В журито е на ежегодните национални конкурси на БХС – „Декември”, „Вишнев цвят” (българска и международна секция), както и за детско хайку – на фондация JAL (Япония) и на българския „Златна есен“ на фондация „Георги и Иванка Янкови“.

В редколегията е на сп. „Хайку свят”.

През 2020 г. става инициатор за учредяване на литературна награда на Българския ПЕН център.

Хайку и други стихове на Ал. Ивойлова са публикувани в книжни и онлайн издания – на френски, английски, португалски, руски, гръцки, румънски, сръбски, японски, виетнамски, ладино и др.

Членство: Български ПЕН център, Международно дружество „Елиас Канети“, Съюз на българските журналисти, Български хайку съюз, World Haiku Association – Япония, Rencontres Européennes – Europoésie.

Pro domo sua

Облаците се разкъсаха и тръгнаха по своя път. Безлюдният дъждовен тротоар просветна в сини отблясъци. Въздухът стана прозрачен, небето обгърна земята – и вече не знаех по тротоара ли вървя, или някъде из небесните пътеки…

В края на август, в края на деня закопнях за лято – за пролука през времето, назад, към началото. В края на август, в края на деня закопнях за рая на земните ми дни, който само небето може да ми върне.

*

В най-ранната си детска възраст съчиних песен. Мелодията и хармониите още помня, думите измислях всеки път. „А така? Не ти ли харесва повече?“ – братовчед ми, пианист, изсвири „правилната“ хармония.

„Не!“ – в тази интуитивно налучкана хармоническа връзка, макар и не по канона, усещах носталгична нотка, характерна и до днес за всичко, което правя.

Началото е там, в ателието на моя баща, художника Сергей Ивойлов: картини и рамки, стативът, четките в широка ваза; тук и там скулптури за академични етюди …

„Матов залез/ през прашни стъкла в ателието./ Мирише на дюли и на бои./(…) Вятър люлее жълтите ни пердета./ Високо наоколо свети небето/ с прилепи и предвечерни звезди.“ (Данила Стоянова, из „Самотно влюбване“.)

Имах свободата да „рисувам“ по стените. Да инсценирам моменти от десетките приказки на майка ми, останали незаписани. Опитвах с детския си глас да пея ариите, над които тя работеше. Посещаваха ни художници, студенти, идваха да позират модели. Импровизираните домашни концерти често събираха моите близки – в рода ми всички са музиканти или просто музикални.

Атмосферата у дома и средата, в която след време завърших образованието си – пиано в Музикалното училище и Музикалната академия в София – предопределят отношението ми към изкуството. Към всяко творчество, в което мога да внеса нещо свое, или да съпреживея.

Рихтер, Гилелс, представленията на руския балет и театър; по-късно Хоровиц, Гулд, Менухин, Ростропович, Швайцер … – беше истинско тайнство да се добереш до скъпоценната винилова плоча, да я слушаш с приятели. После – неизменните коментари. И още: албумите с репродукции, които се трупаха вкъщи: Дрезденската галерия,

Третяковската, Лувърът, Импресионистите, 20-ти век, …

В края на гимназията бях завършила курс по рисуване при баща ми.

Търсех стихове, които да раздвижват въображението (рисувах най-вече с темпера). От библиотеките в Копривщица и Созопол, любимите градове за летните ваканции, вземах великолепни издания.

*

Самата аз прописах едва когато се обърнах към класическия римуван стих. Опитите да започна по друг път оставаха безуспешни.

Овладяването на римата е важно, независимо от стила на писане впоследствие. Тя е, която дава усета за ритъм, за форма, която присъства невидимо в „тялото“ на белия или свободния стих.

И Париж – слънчевият сплит на градовете! В Париж човек наистина се чувства в центъра на света. В него сякаш са събрани всички полиси и времена. При това в единство, в абсолютна хармония. Париж просто влиза под кожата ти, превзема те – завинаги! Там имах щастието да работя с

Ерик Хайдсик – „пианистът на светлината“, „пианистът на интегралите“, „… сред най-големите“ – както го определя критиката. Изучавах и камерно пеене.

Опитът да се обхване в няколко щриха пътят, по който вървим, е пренасяне на вода в шепи. И все пак …

Мисля, че по някакъв начин съм успяла да обединя тези на пръв поглед разнородни дейности. Да постигна единството им – във възможността различни идеи да намират най-подходящите изразни средства. Общото при всички изкуства, с които се занимавам, е тяхната камерна форма.

Днес имам своите книги и компактдискове, участия в изложби и пленери. И хайку – най-лаконичната поезия, която отваря за света безгранично пространство за творчество и приятелство със сродни по дух поети.

Имам и голямата си любов към природата …

*

Бели облаци. Пътуват на запад. Рисуват далечината. С тях копнежът се отправя отвъд хоризонта. Само той, копнежът, знае докъде стига. Само той знае докъде отвежда далечното, какво има отвъд предела на очите.

Човекът не знае. Той все се пита: „Къде изтича времето? Къде се вливат любовните реки? Накъде се носи младежкият смях?“

Бели облаци. Достигат залеза. Слънцето позлатява краищата им преди да помръкне. Преди да се скрие в тайната на нощта. В тайната на живота.

 Александра Ивойлова