ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО – живописни и графични творби на Александра
ЖИВОПИС
Една мека живопис – като цветова гама, като излъчване, форма и послание.
Дървета… Не, не е гора… Тези дървета са индивидуалности – привидно еднакви, със слети като перчем на вироглав тийнеджър корони… те стоят изправени и светят с непоклатимите си стволи…
В следващата картина, изглеждаща като изпълнена със средствата на графичното изкуство, всичко е като в черно-бяла фотография – обратната перспектива, почти затвореният хоризонт на сградите, изгубеният път сред тях, чезнещите в ниското силуети на жени от стари времена… Усещане за спряло време. И Изходът – ведрото небе над покривите, оформящи едно широко V – като птичи крила, като освобождение…
За да стигнем до тази толкова искряща, наситена палитра на лятна буря, в която усещаме мириса на озон и сухо сено, готово да поеме влагата на дъжда, или да пламне, в която лилавият проблясък на светкавицата се влива в короната на превито в стихията дърво…
Тук атмосферата е спокойна, художничката рисува в самотата на затвореното си пространство натюрморт. Преобладаващите цветове са същите като на пейзажа, но нюансите са приглушени, изгубили сиянието на голото небе. И все пак, аскетичният интериор е доминиран от букет диви цветя на преден план, а светлината, струяща от прозореца, уравновесява сенките на стената.
Ателието е пусто, палитрата – без цветове. Синьото на завесата навява хлад. И там, подпрян на стената в дъното, Тук ателието вече е пусто, палитрата – без цветове. Синьото на завесата навява хлад. И там, подпрян на стената в дъното, е натюрмортът с дивите цветя. Все още живо е тяхното кафяво – уловено на платното, мокро от просмукана тъга, то още дава топлината си и прави околното пространство пулсиращо от очакване – защото тук ще се завърне някой – дали художникът, който трябва да завърши цикъла на сътворението, или оня, който ще попие сътвореното.
Дърветата са пълни с вятър, короните шумят като платна на яхта… но под тях едно момиче си почива далеч от делника, с книга в ръце. Сламената шапка – едно слънчево петно, дава усещане за лято, за пладне, и за още повече светлина, умело постигната и без този акцент с използването на светлосянката.
ГРАФИКИ И ХАЙГА
Представяме осем графични изображения в последователността, предложена от автора. Ако трябва да посочим характерното, общото в тях, без съмнение, това е динамиката на внушението. Дали постигната чрез щриха, който преминава през фона и почти зачертава изображението, или чрез изображението, което разкъсва рамката и като че ли излиза извън равнината на носещата медия… или чрез накъсаната линия на разложения образ, всички графики на Александра Ивойлова носят един пулсиращ вик, който дълго резонира в сетивата на зрителя.
От вихрушката, която помита изваяния от фантазията блян, видян в огледалото на съня, до нямата цигулка, която свири с вятъра…
Музиката… Тук идва и другото лице на художничката-поет… Музиката – онова, от което е изтъкана плътта на душата; музиката – пътят през света на Александра Ивойлова. И двусмислието на езика, което ни води към нови разклонения – пътят на Александра през света, в който съществуваме, или нашият път в света, който тя гради.
И в двата случая стихията на музиката е съществена за опознаването ни. И бурята на щриха, който преминава през графиките отваря прозореца към по-дълбокото разбиране на нейното изкуство.
А той, вятърът, излиза от рамката на картината, влиза през прозореца и се смесва с дъха на зрителя:
есенен полъх
прозорецът люлее
златните си отражения
Но поетесата-художник е предпочела „златното“ да бъде само в думите, да нашепва за многобагрието на есента и отблясъка му в затвореното пространство отвъд прозореца само чрез представата ни за цвят и отражение…
В следващата графика отраженията се пречупват, лицата се разслояват и усещането за личностно разграждане дълбоко навлиза в осъзнато-несъзнаваната интерпретация на действителността, за да се превърне от моментно изживяване в опит за себепознание у зрителя.
А после през стихията ще стигнем до хаоса… Щрихи и овали, тук търсят извайването на нова форма.
Море или пустиня? Все едно – някъде в ъгъла свети звезда.
Най-пестелива откъм „запълване на листа с нещо“, тази графика завладява с усещането за ужас, самота, обреченост. Безпомощност, свиване навътре, потъване, самозаключване… Това послание ли е? Вик за помощ? Вик, който трябва да ни накара да погледнем грозния свят на скритото насилие около нас. Колко крехки сме и уязвими. И как запушваме ушите си за писъците на света.
В съвсем друг образ идва отговорът. Настръхналото цвете, крехко и чупливо, но някак заплашително… Защото красотата трябва да се защити сама.
И след статичността на замръзналия свят на трънливите цветя, художничката отново се връща към стихията на вятъра.
В последната предложена графика виждаме как облаците се превръщат в крила, за да превърнат в полет умореното разпадане на личността, отделила се от своето отражение.
художник – Александра Ивойлов
коментар към картините – Габриела Цанева
