АПОСТОЛЪТ И НИЕ – стихотворения от Тодор Билчев

ДА Е СВОБОДЕН НЕ СМЕЕ

Едно бесило черно в София стърчеше.
Най-ярката звезда в небето ни гореше.
Туй твоята звезда, Апостоле, ли беше?
Не знам. Но, сигурен съм, ти към нас вървеше.

Отдавна бе. Но ти към нас безспир пътуваш.
Това го правеше откакто съществуваш.
Към мъките вървиш и гласовете чуваш.
И винаги помагаш ни, и все добруваш.

Но вслуша ли се някой във твоя бодър глас?
Да ни спасиш успя ли ти от самите нас?
И от оня тъй неистов, за богатство, бяс,
погубил не един народ със своята власт?

Успя ли ти, „Народе????”, да ни питаш смело,
че само твое не е, а и наше дело?
Че щом пред нас си дошъл, застанал начело,
то значи истината, че ни е повела.

С „Народе????”, обаче, тъжно ни питаш и днес,
какъв ли преследваме вреден ни интерес,
че сочим богатството си само за прогрес,
а своята душа губим във робство и стрес?

Но злата си песен и днес зимата пее.
И вятър в душите ни бесило ветрее.
Народът, все тъй, грабен и тъпкан, немее.
Да е свободен вечно желае,… не смее…

С АПОСТОЛА ВЪВ ВИСИНИТЕ СИНИ

Ти кръст и чест си. И надежда.
Всяко българско си ти лице.
А свободата се оглежда,
с теб, във всенародното сърце.

Само там, че може да съзре
българинът свободата си.
Със цвета на синьото небе
да погледне през очите ти.

Синьо небе, синя надежда.
Синьо щастие, сини мечти.
Тази синева ни отвежда,
с тебе, в най-сините висини.

ПЪТИЩА КЪМ СВОБОДАТА

Дали към нас пътуваш?
Към теб ли ние идем?
Но щом ти съществуваш,
и ние ще да бъдем.

Щом времето е във нас,
а с тебе в него ние,
ще чуваме лъвски глас,
свобо/да ще открием…

© Тодор Билчев