АРМЕНСКОТО ПРИСЪСТВИЕ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ – увод на Хачик Лебикян към книгата му „Арменската общност в Русе от ХVII век до 2022 г.“

Арменците са от тези малочислени народи, които, въпреки древния си произход, съществуват и до днес. От вавилонците, асирийците, дори и от старите египтяни не е останало и следа, а арменците, съвременници на тези народи, съществуват и до днес. По произход арменците принадлежат към арийската раса. Според гръцки и римски историци арменците, предвождани от главатаря си Армениус (Арам – според арменски историци) се заселили в Кавказ. Най-старото название на страната им е Наири – название на географска област, което в превод означава „Страната на реките”. По-късно (ХІ в. пр. н. е.) се среща наименованието Урарту, което произхожда от името Арарат, където, според Библията, е спрял Ноевият ковчег. Арменците се наименуват Хай, по родоначалника на име Хайк, считан за правнук на Ной и основател на първата арменска династия.

Поради опустошителни войни и чужди нахлувания значителни маси от арменския народ са принудени през вековете да напускат родните си краища. На територията на историческа Армения се кръстосват важни военностратегически и търговски пътища. Преселническите потоци в други страни образуват отделни колонии и така задълго запазват националния си облик, бит, обичаи и нрави. Когато намерят в някои страни благоприятни условия за своя икономически и национално-културен прогрес, тези арменски колонии просъществуват цели столетия и стават неразделна част от историята на страните, в които са основани.

Арменци емигрират в Полша, Русия, Холандия, Египет, дори в Индия – Калкута, Бомбай, Мадрас.

1.

Достоверни сведения за установяване на арменци на Балканите срещаме в V в. От гледна точка на причините, които го предизвикват, и времето, в което се реализира, преселването може да се раздели на три периода: византийски (V-ХІV в.), османски (ХV-ХVІІІ в.) и турски (края на ХІХ в. и началото на ХХ в.).

От 428 г. Източна Армения е васална на Персия и се управлява от назначени наместници. В средата на V в. персите се опитват насилствено да наложат зороастризма (огнепоклонството) над християнизирания през 301 г. арменски народ. Ултиматумът на Персия е: отричане от християнството и признаване на върховенството на Персия. Тогава арменците, начело с княз Вартан Мамигонян и князете-феодали (нахарири) организират 66 хиляди войници. В сражението на 26 май 451 г. на Аварайското поле Вартан Мамигонян е убит и арменската войска е победена.

Този ден, в който 1036 воини загиват в защита на свободата и християнската вяра е един от най-почитаните празници на Арменската апостолическа църква. След продължителни битки и въстания срещу Персия, начело с племенника на Вартан Мамигонян – Вахан Мамигонян, Армения постига полунезависимо положение – запазва своето вътрешно самоуправление и християнската си религия. Но в 509 г. е наложена върховната власт на Персия в Източна Армения.

Двама арменски князе – Артаван и Клиенес, минават с полковете си на византийска страна и император Лъв І (457-474) ги настанява около гр. Никия (днес Ниш). Така започва първата вълна от заселвания на арменци на Балканите.

*

Западна Армения в 536 г. е превърната от византийския император Юстиниан (527-565) в една от провинциите на Византия. През 542 г., по време на поредната персийско-византийска война, която се води на арменска територия, значителен брой арменци преминават на византийска страна и Юстиниян ги заселва в Константинопол, Тракия и Македония. Император Маврикий (582-602) води политика на принудително преселване на арменски князе с конниците им в Тракия, за да защитават северните граници на империята от славяни и авари.

Първото голямо прехвърляне на арменски войски на Балканския полуостров, към бреговете на Дунава, става, както свидетелства арменският историк Себеос, през последната четвърт на VІ в. През 582 г., когато аварите преминават Дунава и нападат Византия. Императорът заповядва да съберат цялата конница на Армения, заедно с князете-нахарири, да ги въоръжат и изпратят в земята на тракийците срещу врага до брега на голямата река Дануб (Дунав). След войните византийските власти пречат с всевъзможни средства на арменците да се завърнат в родината. Те се разпръскват по балканските земи, образуват селища. Най-големите арменски военни колонии са разположени на тракийска територия.

*

През VІ в. арменците са преобладаващо мнозинство във византийския гарнизон във Филипопол.

Византийските императори продължават тази политика. Те подлагат на масови репресии и принудително преселване еретиците-павликяни.

Павликянството е социално-религиозно движение, зародило се в Армения в края на V в., като реакция срещу гнета на феодалите и Църквата. Това дуалистично движение отрича повечето християнски догми. Предполага се, че дължи името си на арменеца Бохос (Павел) от Самосата, основател на тази ерес. За изкореняване на ереста и наказване на последователите й византийските императори употребяват огън и меч, а арменското духовенство ги анатемосва и изпраща масово на заточение. По нареждане на Лъв V, през 817 г. голяма група е заточена в Тракия. След като византийската армия разгромява полковете на въстаналите павликяни през 843 г., императрица Теодора прехвърля в Тракия много голяма група от тях, както разказва хронистът Теофан Изповедник.

*

Благодарение на подкрепата на павликяните, които въстават в Константинопол, хан Крум успява да превземе Тракия в 813 г. След победата си при Адрианопол (Одрин) и Аркадиопол (Люлебургас) хан Крум преселва в България хиляди пленени византийски войници и 50 хиляди местни жители, значителна част от които са арменци. От тях произхожда Василий Аршакуни – бъдещият византийски император Василий І, основател на Арменската династия. Василий І през 872 г. и Йоан Цимисхий (също арменец по произход) през 969 г. водят упорита война срещу еретиците-павликяни и ги преселват насилствено във Филипопол, Мизия и Македония.

Така се зараждат арменски колонии. Те постепенно се асимилират сред българите, но мнозина запазват религиозното си различие от православието. През османското владичество възприемат католицизма, тъй като папата им осигурява известна защита. От арменско потекло е цар Самуил. Арменският историк Степанос Асохик, негов съвременник, отбелязва, че Самуил и братята му Арон и Давид с арменските си полкове въстанали срещу своя братовчед Василий ІІ и минали на българска страна.

*

След монголското господство през ХІІІ в., в 1380 г. Армения попада под османска власт, а през 1555 г., в резултат на избухналата война на Турция с Персийската империя и сключения договор, тя е разделена на Западна (Турска) и Източна (Персийска) Армения.

През ХІІ-ХІV в. арменски колонии има в София, Битоля, Охрид, Варна, Търново. По-новите заселници оставят ясни дири и в топонимията на страната – названията на някои селища свидетелстват за техните основатели: Арменори, Ерменско, Ерменово в Леринско, Арменохор в Битолско, Арменица в Рила, Арменово и Ерменлуй в Никополско, Армените край Габрово, Армянковци в Тетевенско, Ерменлии около Добрич, както и гр. Павликени и селата Горно и Долно Павликени.

Корените на богомилството, възникнало на българска почва трябва да се търсят в павликянството. Макар и по-умерено, богомилството повтаря в много положения павликянството. От Тракия богомилството прониква в Константинопол и се разпространява в Армения при разселванията на българи в тази страна, предприемани от византийските императори след падането на Първото българско царство.

2.

Втората вълна преселници идва по българските земи през ХVІ – ХVІІІ в. Турските султани заселват в българските земи арменци от Молдова в Тракия, от Полша в София, Русе и Шумен. Няколко потока арменци, подгонени от татарите в Крим също се преселват тук. Идват бежанци от Персия, след турско-персийските войни от Западна Армения, подгонени от войнстващи кюрдски племена. Те се заселват в Одрин, Пловдив, Ямбол. От турските извори се установява, че мнозина арменци тук през ХVІІ в. са търговци, занаятчии и държавни чиновници.

Арменците от втората вълна остават трайни следи. Почти във всеки град, където се заселват построяват църкви или закупуват гръцки църкви и ги преустройват в съответствие с арменските канони, откриват килийни училища, захващат се с търговия и занаяти.

Освен най-голямата арменска колония в Пловдив, такива се създават и в Русе, Търново, София, Варна, Шумен, Бургас, Разград, Стара Загора, Хасково, Силистра, Добрич, Ямбол.

*

По сведения на руския географ-картолог В. Тепляков, през третата четвъртина на ХІХ в. в българските земи живеят 141 822 арменски преселници. Те заемат трето място сред 10-те немюсюлмански народи, след българите и гърците. По сведения на руския вицеконсул във Варна А. Олхин, през 1863 г. броят на арменските къщи в някои градове приблизително е: Шумен -170, Русчук – 150, Варна – 140, Силистра и Пазарджик – по 50. Епископ Петър Богдан Бакшич пише, че през 1640 г. в Русе има 200 къщи с повече от 1 000 души арменци.

3.

Третата вълна арменци идват в България след Освобождението.

През 1894 – 1896 г.султан Абдул Хамид ІІ организира погроми над арменците в Западна Армения, когато са избити 300 хиляди души. В България се отслужват панихиди за жертвите, на митинги се гласуват телеграми до английската кралица и руския цар „за спасяване на западните арменци от турския меч”. Българските кораби „България” и „Борис” ги превозват безплатно от Истанбул до Варна и Бургас. От август до октомври 1896 г. в България пристигат повече от 14 хиляди бежанци.

Други хиляди, заплашени от изтребление в Македония, едва успяват да преминат границата. България посреща с отворени обятия около 20 хиляди бежанци, предоставя им облекло, храна, подслон, превозва ги безплатно по железниците.

*

На гара Стралджа поетът-телеграфист Пейо Яворов се запознава с техните страдания и написва безсмъртната си елегия „Арменци”.

Последните масови преселения на арменци у нас са от Геноцида през 1915 г. и в края на 1922 г., когато бушува Гръцко-турската война. Въпреки че самата тя е пострадала от наскоро отшумелите войни и страната е пълна с българи-бежанци от Беломорието, Тракия и Македония, България допуска легално и безрезервно арменците. Те са предимно от бреговете на Мраморно море. Тогава влизат около 40 хиляди души, от които в България остават около 17 хиляди от тях. По статистически сведения броят на арменците в България от 12 932 души през 1910 г., през 1926 г. достига 36 568 души. Част от тях през 1934 г. се репатрират в Съветска Армения 15 . Съгласно преброяването от 1934-1936 г. общият брой на арменците в България е бил около 25000, т. е. 0,4 % от населението на страната. Най-много са в Пловдив – 6200, следват Варна 4163, София 2862 и Русе с 2227 души.

Бележки:

1 .Тотомянц, В. Ролята на арменците в цивилизацията на народите. С., 1942, с. 20.

2 . Тотомянц, В. Цит. съч., с. 66.

3 .Саркисян, С. История на Армения. С., 2007, с. 192-200.

4 . Бохосян, М. Арменците в София. С., 1999, с. 3, 4.

5 .Саркисян, С. Цит. съч., с. 205.

6 . Бохосян, М. Цит. съч. с. 4; Саркисян, С. Цит. съч., с. 206.

7 .Гарабедян, А. Формиране на арменската общност и нейната роля в развитието на българската държава. – В: Българи и арменци заедно през вековете. С. 2001, с. 232.; Овнанян, С. Армено-български исторически връзки. С. 1972, с. 30.

8 .Гарабедян, А. Цит.  съч., с. 233.

9 .Саркисян, С. Цит.  съч., с. 329.

10 .Бохосян, М., Цит. с ъч., с. 5-7.

11 .Овнанян, С. Цит. съч., с. 41.; Арнаудов, В. Павликянството–арменската ерес, и неговото влияние в българските земи. –В: Българи и арменци … Цит.с ъч., с. 217.

12 .Бохосян, М. Цит. съч. , с. 8, 9.

13 .Овнанян, С. Цит.съч., с. 50-54.; Стаматов, В. С лодка до Арарат. С.1985, с. 97. ; Гарабедян, А. Цит. съч., с. 243.

14 .Гарабедян, А. Цит. съч., с. 246, 247.; Стаматов, В. Цит. съч. с. 103.

15 .Бохосян, М. Цит. съч., с. 9-11.

16 .Гарабедян, А. Цит. съч., с. 247.

Из „Арменската общност в Русе от XVII век до 2022 г.“, автор Хачик Лебикян, изд.

Хачик Лебикян