ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ДОКУМЕНТ В КНИГАТА „БАБИН ЯР“[1] ОТ АНАТОЛИЙ КУЗНЕЦОВ – есе на Феенщайн
Гласовете на Бабин Яр са част от гласовете на украинската литература, която за разлика от останалата международна общност се явява част, не от херметическа затворена култура, а от култура, която включва украинци, руснаци, поляци, фини и германци.
Гласовете на Бабин Яр са като камбана и последно повикване за вечерна молитва. Тази молитва трябва да е чиста и ясна, освободена от митологията на заслужаващия своето наказание жид, „държащ ключовете на църквата“. Александър Петрович Довженко на събрание на Съюза на писателите, който заявява, че „евреите са отровили украинската култура… те винаги ще ни мразят, те се стремят да пълзят навсякъде и да превземат всичко“ е един от гласовете, които документират натрупващия се от векове антисемитизъм в ежедневието на украинеца и това няма как и защо да се поправя, защото остава исторически документ, също както и свидетелствата за противоположната историческа и културна действителност, в която евреите стават неразривна част от украинския народ, в дейностите на дейците на културата и в самата литература.
Как украинските писатели осветлиха Холкоста? Като реакция на злото идващо отвън или вътре сред тях?
Властите не приветстват акцента върху еврейската трагедия. Едва през 1943 г., Микола Бажан отдаде почит на спомена за Бабин Яр – осемнадесет години преди Евгений Евтушенко. Докия Хумена, която описва упадъка на украинския живот и култура през 20-те и 30-те години на 20 век и е смълчана от порицанията на Съветския режим, започва да води свой собствен дневник през годините на окупацията. В него засяга темите за конформизма, вината на мълчаливите свидетели, липсата на гласове. Дневникът излиза като роман в началото на 50-те години. Това беше първият опит за осмисляне на Холокоста и украинско-еврейските отношения.
*
Анатолий Кузнецов написва „Бабин Яр“ десет години по-късно. Но книгата, публикувана на запад е забравена скоро, а в Украйна остава практически неизвестна. Дори в онлайн украинската библиотека, „Бабин Яр“ е публикувана в раздела на чуждестранната литература. Кузнецов няма друго такова значимо произведение, като „Бабин Яр“. Две улици в Украйна получават неговото име, а пишещата му машина „Москва“, с която е събирал спомените за холокоста в Украйна се намира днес в Музей на историята на Украйна през Втората световна война. Въпреки това, съвременните украински писатели не са готови да обсъждат трагичните страници от своята история, а украинското участие в холокоста е замъглено с идилични съвременни творби.
Причината е в психологическата представа за света – черно/бял. Героят не може да бъде предател, жертвата – съучастник.
Това е труден литературен формат и единствено литературата, която освен такава се явява и документ за палитрата от емоции, характери и събития, може и се осмелява да хвърли светлина върху реалността, такава каквато е била, е или може да бъде.
Писателят като документалист
Интересен е фактът, че началото на този документ в литературната международна библиотека е започнат като записките на едно дете, станало пряк свидетел на събитията в Бабин Яр.
Като дете, Анатолий Кузнецов живее с майка си, учителка, дядо и баба в покрайнините на Киев, в квартал Куреневка. Баща му, бивш войник от Червената армия и съветски инженер, напуска семей-ството си и заминава за Нижни Новгород. През двете години на германската окупация на Киев, А. Кузнецов става свидетел на събитията, случващи се в града. Тайно води дневник. Впоследствие тези бележки стават основата на романа „Бабин Яр“.
Подписът на документалиста е поставен в самото начало: „Все в этой книге – правда.“ (Всичко в тази книга е истина). Това първо изречение е като че ли кривото огледало на въпрос, който читател задава на Олга Токарчук: „Наистина ли това, което сте написала, е истина?“ Тя правилно констатира, че животът се създава от събитията, но те се превръщат в преживяване едва когато има опит за разбирането им, когато им се предава смисъл. В такъв случай можем да предположим, че четивността на многопластовата литература, като фантастиката на Айзък Азимов или фентъзи формати като „Хрониките на Нарния“ се четат и възприемат много по-лесно от документалната литература, в която всичко „е истина“.
Неспособността на езика на документалната литература да обхване несъпреживяващите и несподелящите описаната действителност, обаче не е дефект, а условие за съществуване на другия, външния. Не само езикът, но и другата личност, другата култура се сблъскват с двете нива на обективност, за които пише Лотман в своите трудове за семиосферата – светът, който принадлежи на езика, претендиращ за обективност и света отвъд езика.
Светът, който принадлежи на езика на истината
Бележките на едно дете, спомените му за глада, убийствата, предателствата не могат да стигнат до читателя в първоначалния си вид. Те трябва да узреят, може би дори да загният и свидетелят Анатолий Кузнецов да ни ги поднесе без украса, без романтиката на детството или без пълното му отчаяние. Писателят не прави това. Светът в „Бабин Яр“ се оказва не скучна документалистика, а свидетелство вместо паметник.
Веднъж авторът отива до Бабин Яр със своя приятел, поета Евтушенко и му разказва части от своята история, още преди тя да е написана. Разказва му за отнесените кости от ручея и за борбата на това място да се постави паметник. Слага този паметник точно там, над рова, със самата си история, а поетът до него възкликва тихо „Над Бабьим Яром памятника нет…“ Това по-късно става и първият стих от прочутото стихотворение на Евтушенко за Бабин Яр. В преводните издания на романа–документ на А. Кузнецов, редакторите често слагат именно това стихотворение вместо въведение.
Ръкописът тръгва по своя път и преминава през властите, стига до Централния комитет на КПСС, като от него остават непрочетени няколко глави и е решено – ще бъде отпечатан в Съветския съюз като опровержение на поемата за Бабин Яр на Евтушенко, която по онова време вече е предизвикала голям шум. За целта, романът трябва да бъде разкостен, безмилостно осакатен и откъснат от истината, в ЦК не се интересуват от нея. Културата към която принадлежи писателят е същата като тая, към която се причисляват и редакторите, и властите, но тя отказва да прочете, да разтълкува, да съпреживее и да предаде смисъл на случилото се. Истината е отречена.
Светът отвъд езика
Анатолий Кузнецов издава съкратената версия на романа си „Бабин Яр“ в сп. „Младеж” (бр. 8-10, 1966 г.), а година по-късно и в издателство „Млада гвардия”. Последва го един твърде песимистичен роман за загубата на надеждата и три години по-късно влиза в редколегията на същото това списание. Същата година заминава за творческа командировка в Лондон и няколко дни по-късно, през юли, обявява своя отказ да се завърне в СССР. Като политически бежанец прави сензационното признание, че за да му бъде позволено да пътува е трябвало да се съгласи да работи известно време като агент на КГБ и да доносничи за познати писатели, включително и за Евгений Евтушенко. След още три години публикува пълния текст на „Бабин Яр“ в свободното руско издателство „Посев“, създадено в Германия от руски емигранти от Народно-трудовия съюз и публикуващо книги на руски език, както и списанията „Посев“ и „Грани“.
Езикът на „Бабин Яр“ е като музика, съставен от звуци и паузи. Трагедията, описана в романа е пауза, знак за отмерено мълчание. Авторът не е разделил произведението си на отделни части, нито пък трагичните събития са едно цяло от първата до последната страница. Те имат точно едно тихо място или повече, но са част от цялата история. Трагедията и радостта не могат да съществуват отделно и изолирано, между тях има само пауза, място, в което не можеш да кажеш нищо или си казал всичко и изчакваш завръщането на звука.
Семиотичният смисъл на текста гледа към миналото, мислейки за бъдещето. Безнадеждността за бъдещето в тези паузи е голяма, защото виждаме и разбираме прекалено много за миналото.
Това е дамгата на кризиса – желанието на читателя да се идентифицира и ситуира в историята се превръща в нежелание, заради твърде големия му реалитет. Липсват притчите, фантазните елементи, даването на напразна надежда или очакването на героичен край.
Преводът на непреводимото, както смята семиотикът Лотман носи информация с голяма ценност, защото външните за нас факти, изнесени в романа трябва да се преведат на езика на нашето собствено съзнание. И когато текстът на Кузнецов бъде възприет от личното ни съзнание и в културата ни, този досег трябва да произведе взрив. Такъв не се случва. Съзнанието на читателя отказва да съпреживее ужаса, защото знае, че „Всичко в тази книга е истина.“
Литературата като документ
Най-страшното на книгата не е липсата на желание за нейния прочит, а това, че събитията, героите, описани в нея са предсказуеми. Почти като ритуал, цикличното повторение на поведение или мисъл могат да се разчетат извън текста, в нашето съвремие на 21 век. Героите са различни и въпреки това си приличат. Съзнанието, отказало да направи прочит на историята е обречено да я повтаря. Защото това, което се е случило вчера с евреина, днес може да застигне украинеца или руснака. И всеки един „нечитател“. Кузнецов описва времето и пространството преди паузата: „И ако имаше нещо на света, което тогава ни интересуваше най-малко, то това бяха въпросите за нашия произход и националност. Всички ние се учехме в украинското училище. Нашият роден език беше украински. Едва по-късно разбрах кой кой е и че сме хибриди: полуполяк, полуевреин и полуукраинец.“
Писателят признава това, което днес се отрича, а в текста на книгата се отрича на по-късен етап, когато съзнанието на героите е разделено и те се самоопределят единствено като украинци – полякът, за да се впише, евреинът, за да се избави от предначертаното зло. В книгата те са различни, със своя пищна характеристика, но споделят един общ живот и език. Пред голяма опасност, всеки един от тях отрича другия, включително и своите близки. Бащата оставя своето украинско семейство, заради възможността за по-добър живот, старият украинец е готов да признае ненужността от съседското еврейско дете, приятел на внук му, защото нали заради всички жидове страдат украинците. Самият автор признава и собствената си слабост, отблъскването на приятел от детството, който вече няма да гладува като него и ще посещава престижно училище. Друго е да делят обща нищета.
Градацията расте с неочакваните въпроси и нечаканото бъдеще.
Защото е трябвало да бъде друго, да се отличава от миналото или поне от настоящето. А то се оказва с неразличими контури: „И тогава стана тихо – онази тишина, която изглежда по-страшна от всяка стрелба. И не се знаеше къде сме: още при Сталин, вече при Хитлер или в тясна ивица по средата?“.
Единият идол е заменен с друг и това е документирано само с две изречения.
Окупацията на немската държава не отменя нито подтисничеството, нито бедността, но създава нови врагове и то с де-крети. До вчера сте играли по улиците с Шурка Маца, за когото и през ум не ти е минало, че го наричат така по името на еврейска храна и цял живот си мислил, че това е жаргон за неговото замецване, заекване. Днес, обаче, няма никакво значение твоята възраст, ти си длъжен да имаш врагове. И Шурка Маца между тях:
„Трамвай стоеше на релсите, където го застигна прекъсването на тока. Скочих вътре, изтичах между седалките, заех мястото на ватмана и започнах да въртя копчетата и да дрънкам. Красота: целият трамвай е твой, прави с него каквото искаш. Крушките в него вече бяха развити и стъклото започна да се вади.
По цялата линия стояха изоставени трамваи, а другите не само без прозорци, но дори и без седалки.
По оградите все още висяха съветски плакати с карикатури на Хитлер, но на едно мяс-то бяха залепени с немски. На черен лист с жълти щрихи бяха нарисувани картини на щастливия живот, който щеше да бъде сега: добре нахранени селяни, обути в казашки панталони оряха земята с волове, а след това рязко сееха от коша си. Жънеха весело със сърпове, вършееха на ръка, а на последната снимка цялото семейство вечеряше под портрета на Хитлер, украсен с кърпи.
И изведнъж прочетох такова нещо, че не можех да повярвам на очите си:
„Жидите, поляците и московците са най-големите врагове на Украйна!“
*
Като документ, тази книга е литература не за миналото или за бъдещето. Тя принадлежи единствено на настоящето и вниманието ни върху нея би трябвало да е като към юридически документ. С тази разлика, че в подобни документи има само букви, но не и душа. Кузнецов събира героите си в една единствена душа – украинската. И тя се оказва противоречива, защото възприема насилието без борба.
Ако има значими житейски въпроси в съвременния еврейски свят към предшествениците им от времето на Холокоста, един от тях би бил – защо не се борихте, защо не избягахте, защо не се противихте?
Същият въпрос засяга и писателя, който го отправя съвсем съзнателно между редовете към живеещите в СССР. Защо не се борихте срещу режима на Сталин? Защо не отказахте на Хитлер да възприемете за врагове тези, които той е обозначил за такива? Защо допуснахте Холокоста, защо отидохте доброволно с топли дрехи и документи пред клисурата на Бабин Яр? Мислехте, че ще работите?
Да, романът потвърждава, че психологията на бедните евреи (а те са били точно такива в Украйна, с малко изключения) е била психология на конформизъм. Не само абсолютна интеграция към украинския народ, възприятие на езика, културата и дори често на религията, но и споделяне на бедността.
Само няколко века по-рано, евреите в Киевска Рус са били люто мразени от смердите; население, обявено от княз Ярослав Мъдрият за „нечовеци“, не хора, не свободни. Ролята на евреина е била да служи на княза като дава заеми и събира данъци. Т. е. евреите са имали по-голяма свобода да не работят ръчен труд, да не изнемогват под големите кредити, а напротив – да ги управляват. Според „Руска правда“, смерда е била под юрисдикцията на княза, като плаща мита и данъци в негова полза, но не князът събира пряко данъците или раздава кредити, следователно, не той е мразеният и презираният. В областта на регулирането на дълговите отношения изключителният руски историк В. О. Ключевски правилно нарича обширното издание на „Руска правда“ „кодекс на капитала“ и отбеляза, че „… капиталът е най-привилегированото лице в Руската правда“. (В. О. Ключевски. Съчинения в девет тома. Т. 1. Курсът на руската история. М. 1987 г., стр. 253).
Омразата поради управлението на капитала постепенно се отдръпва, когато евреите обедняват под тежестта на същия режим, който мори съветската държава – Сталинския. И ето сега, Кузнецов прави един невидим паралел между украинец и евреин за липсата на усилие да устояваш идентичността и правата си. Няма разлика.
*
А там, в паузата на звуците на този текст, не отекват изстрелите към повече от 30 000 убити в един ден евреи. Не. Там, Кузнецов прави този документ да хрипти като животно изпод тежестта на собствената си нищожност – мястото на душата, която не се знае в кой точно момент ще стане доносник на своите си. Без умисъл, но и без граници в ума, там пред ямата с голите тела седи една жена и тя е съвсем реална личност, която писателят издирва и много дълго я умолява като оцеляла да разкаже историята си. А оцелели са само 30.
30 от 30 000.
Дина седи там пред клисурата, след като е придружавала родителите си (разбира се с мисълта, че ги изпраща да работят). Тя е еврейка, но с украинска фамилия по мъж и може да се избави. Придружителите, украинци, са поставени да чакат встрани, преди да бъдат убити всички евреи за деня, за да ги пуснат по-късно. На Дина не й се разминава. Тя е свидетел на този ужас и дори като „украинка“ трябва да бъде убита. Спасява се изпод труповете след стрелбата и с ужасни премеждия по пътя си, но нищо от това не може да се сравни с ужаса на осъзнаването, че могат да те предадат свои, или ти да предадеш:
„Тя се страхуваше да вдигне лице: ами ако някой тук я познае съвсем случайно и извика: „Тя е еврейка!“ Тези хора няма да се спрат пред нищо, за да се спасят. Така че тя се опита да не гледа никого и нея не я гледаха. Само една баба, която седеше до нея в пухкав плетен шал, тихо се оплака на Дина, че само е съпровождала снаха си и сега е попаднала тук… А самата тя е украинка, изобщо не е никаква еврейка и кой би си помислил, че така ще се случи с това изпращане. Тук всички се изпращаха.“
Ако литературата беше само документ, нямаше да има кой да я чете. Защото документите са пълни с факти, а литературата разказва истории. Но има разлика откъде произлизат те – дали от фантазията или от действителността.
Ако читателите откажат да се борят с идола в себе си, с този, който ги унижава и превръща в предатели, в конформисти, то те ще се превърнат в буквоядци, червеи в кората на дървото или листа хартия, както щете. Противопоставянето на удобството е един труден и реален живот, но пък изпълнен с душа. Ето такава би трябвало да бъде украинската душа. Или еврейската. Или всяка друга.
Феенщайн
